Даниел Стийл
Пръстенът (20)

Глава тринадесета

Когато той се върна вкъщи на следващата вечер, Ариана се бе покачила на един стол в кухнята и се опитваше безуспешно да достигне някаква метална кутия, поставена на най-горния рафт. Докато вървеше по коридора, той я забеляза, приближи се бързо до нея, пресегна се и й подаде кутията. После, без да се замисли, сложи ръце на кръста й и я свали от стола. Тя се поизчерви и му благодари, после отиде да му направи обичайната чаша чай. Но сякаш и тя усещаше нещо по-различно. Някакво напрежение, което не съществуваше досега. Или пък е било там, но е лежало скрито между тези две изтерзани души, които трябваше да размишляват за толкова неща. Този път, когато му подаде чашата чай, тя беше забравила захарта и отново се изчерви.

На вечеря и двамата бяха умълчани и напрегнати, а след това той предложи пак да се разходят. Този път всичко вървя гладко и нямаше никакви въздушни атаки до късно през нощта.

И двамата се събудиха бързо, но беше прекалено късно да бягат. Трябваше да се скрият в избата, наметнали халати и навлекли тежки обуща. Манфред държеше в избата куфар с дрехи, в случай че му се наложи да изчезне бързо, но докато седеше там, той се сети, че никога не е предлагал на Ариана да донесе долу някои свои неща. Каза й го, но тя леко повдигна рамене под светлинката на лулата му. На прозореца имаше парчета черен плат, за да не се забележи миниатюрната светлинка от лулата му. Жестът й го обърка, но после разбра.

— Не те ли интересува, Ариана, дали ще оцелееш?

Тя поклати бавно глава.

— Защо трябва да ме интересува?

— Защото все още си толкова млада. Ще успееш да изградиш целия си живот. Когато всичко това свърши, всички възможности ще са пред теб.

Но тя не изглеждаше убедена.

— А вие толкова много ли се интересувате от това? — Беше виждала погледа в очите му, когато той гледаше онези снимки на децата и жена си. — Толкова много ли означава оцеляването за вас?

— Сега има по-голямо значение отпреди. — Гласът му беше странно омекнал. — А след време и с теб ще е така.

— Защо? Какво значение има каквото и да било сега? Това няма никога да престане.

Двамата се заслушаха в бомбите, падащи в далечината. Но тя не изглеждаше изплашена, само отчайващо тъжна. Искаше й се бомбите да избият всички нацисти и тогава тя щеше да бъде свободна или мъртва.

— Някой близък ден това ще свърши, Ариана. Обещавам ти.

Гласът му прозвуча меко в тъмнината и както и предната вечер, той се пресегна за ръката й. Но този път, когато той я докосна, тя усети някакво вълнение в тялото си. Той я държа така дълго време, после тя почувства как той бавно я притегля към себе си. Тя не можа да се противопостави на това нежно движение, а и нямаше желание да го отблъсне. Сякаш точно това беше искала винаги, тя усети, че я обгръщат силните му ръце, а устните му бавно докосват нейните. Звукът от бомбите в далечината заглъхна и единственото, което чуваше, беше бумтенето в ушите й, докато той я прегръщаше, целуваше я и я галеше. Останала без дъх, тя се отдръпна. Измина един миг на смутена тишина, после той въздъхна.

— Съжалявам… Толкова съжалявам, Ариана… не трябваше…

Но този път Манфред остана изумен, когато тя прекъсна думите му с целувка. После излезе тихо от избата и се отправи нагоре към стаята си.

На следващата сутрин никой от двамата не спомена случилото се от предишната вечер. Но с всеки ден те се чувстваха все по-близки, привличането помежду им ставаше все по-голямо и им беше трудно да устоят. И една сутрин тя се събуди и откри, че той стои в стаята й.

— Манфред? — изгледа го тя сънливо, без да осъзнава, че за пръв път го е нарекла по име. — Случило ли се е нещо?

Той бавно поклати глава и се приближи до леглото. Беше облечен в синя копринена пижама под тъмносин копринен халат. За един дълъг миг тя не беше сигурна какво иска той, но после бавно разбра. Не знаеше какво да му каже, докато той стоеше там, но осъзнаваше, че желае отчаяно този мъж. Беше се влюбила в човека, който я беше пленил, в лейтенант Манфред фон Трип.

Докато я наблюдаваше — жадно и тъжно — той разбра, че е направил ужасна грешка и преди тя да успее да каже нещо, се обърна и тръгна забързан към вратата.

— Манфред… какво правиш… къде…

Той се обърна да я погледне.

— Съжалявам… Не трябваше… Не знам какво…

Но тя протегна ръце към него. Не ръцете на дете, а прегръдките на жена. Той се обърна бавно към нея, приближи се с нежна усмивка и поклати глава.

— Не, Ариана… ти си още дете. Аз… не знам какво ми стана. От часове лежа в леглото и мисля за теб и… мисля, че за миг се побърках.

Тя се измъкна тихо от леглото и застана в очакване той да разбере и да дойде при нея. Той я гледаше удивен, а тя стоеше пред него в бялата си нощница от трико, леко усмихната.

— Ариана? — Той не вярваше на очите си. — Скъпа… — прошепна, като се приближи до нея и я грабна в прегръдките си, устните й откриха неговите и тя се сгуши в ръцете му.

— Обичам те, Манфред!…

До този миг тя дори не беше предполагала това, но когато той я притисна до бясно препускащото си сърце, тя осъзна, че е истина. След малко те лежаха заедно и той я докосна с нежността на много влюбен мъж. Люби я дълго и нежно и отново, и отново…

 

 

Така дойде Коледа. Манфред и Ариана се отдаваха на своя малък свят. Тя прекарваше целия ден из къщата или в градината, като чистеше или четеше, после вечеряха на спокойствие и се изтягаха за малко пред огъня. Но сега се качваха много по-бързо горе, привлечени от чудесата, на които я учеше Манфред в леглото. Те споделяха дълбока и романтична любов и въпреки загубата на Герхард и баща си, Ариана не беше се чувствала по-щастлива през живота си.

Колкото до Манфред, той се върна отново към живота, пълен с копнеж, радост и шеги. Тези, които го познаваха от времето след смъртта на децата му, не можеха да повярват, че това е същият човек.

През изминалите два месеца той и Ариана бяха безкрайно щастливи. Само наближаващата Коледа ги притесняваше малко, заради призраците от миналото им, които вече не бяха с тях, за да споделят новооткритата радост на младата двойка.

— Е, какво ще правим на Коледа? Не искам никой от нас да седи тук и да размишлява потиснат за това, което вече го няма.

Манфред я гледаше мъдро над чашата чай, която те пиеха сутрин в леглото. Тази сутрин беше негов ред да донесе подноса.

— На тази Коледа искам да отпразнуваме това, което притежаваме, а не да оплакваме онова, което сме изгубили. И като говорим за това, какво искаш за подарък?

Все още имаха две седмици дотогава, но от една седмица времето беше мразовито.

Тя му се усмихна, облегната на възглавниците си, а в очите й имаше милувка.

— Знаеш ли какво искам за Коледа, Манфред?

— Какво, скъпа?

Той едва удържаше ръцете си далече от нея в миговете, когато тя изглеждаше така — златистата й коса разпиляна около нея като стопено злато, малките й гърди се бяха открили, а в погледа й се четеше покана и любов.

— Искам бебе. Твое бебе.

Известно време той не проговори. Беше мислил неведнъж за това.

— Наистина ли го искаш, Ариана?

Но тя беше още толкова млада. Много неща можеха да се променят. А след войната… Не му се искаше вече да мисли за това, но може би тогава, когато тя не се нуждаеше повече от неговата закрила, щеше да се появи някой по-млад и… Ненавиждаше тази мисъл.

Но тя го гледаше сериозно.

— Искам го, скъпи. Нищо друго не бих харесала повече от нашия син.

Той я прегърна силно за миг, неспособен да проговори. Точно това искаше и той един ден. Но не още. Не и в тези призрачни времена.

— Ариана, мила, обещавам ти — той се отдръпна от нея и я погледна нежно, — щом свърши войната да си имаме нашето бебе. Ще си получиш твоя син за подарък.

— Това обещание ли е? — усмихна му се тя щастливо.

— Тържествено обещание.

Тя се притисна до него и се разсмя с онзи сребрист смях, който той обичаше толкова много.

— Тогава не искам нищо друго за Коледа. Това е всичко, което желая.

— Но все още не можеш да го имаш.

Радостта й беше заразителна и той също се разсмя.

— Няма ли нещо друго, което да ти харесва?

— Не. Освен едно.

Тя грееше доволна срещу него.

— Кое е то?

Но тя се притесняваше да го каже. Да говориш за бебе е едно, но да питаш мъж дали ще се ожени за теб, това просто не се правеше. Вместо това тя само мънкаше и се шегуваше, но не отговаряше, а той се закани да го измъкне от нея през нощта.

По този въпрос Манфред си имаше свои идеи. Той желаеше отчаяно да се ожени за Ариана, но предпочиташе да изчака, докато отново се възцари мир в страната. Войната не можеше да продължава безкрай, а за него беше от голямо значение да се ожени в семейното имение.

Той си беше намислил нещо за Коледа и когато тя дойде, под дръвчето имаше половин дузина кутии. В едната имаш пуловер, който Ариана беше изплела за Манфред, в другата — поредица от стихове, които тя беше написала с красив шрифт за него, а в третата имаше любимите му сладки. Няколко сутрини тя се беше старала и накрая успя да ги приготви точно както той ги харесваше. Коледните сладки във всички традиционни форми, някои покрити с шоколад, други с малки ярко оцветени украси от захар. Той се развълнува до дъното на душата си, когато видя колко упорито се е старала.

Подаръците на Манфред за Ариана не бяха приготвени у дома и тя се зарови из кутиите, изпълнена с очакване и радост.

— Коя да отворя първо?

— Голямата.

Всъщност в гардероба, който се намираше в коридора, имаше още две големи кутии, но той не искаше да я затрупа наведнъж с всички.

Първият пакет, който тя отвори, съдържаше красива кристалносиня рокля, която падаше от раменете и танцуваше над голата й кожа. Деколтето беше до врата, а на гърба беше изрязана дълбоко. След зимата на парцаливи поли, груби обувки и дебели пуловери, Ариана изпищя от удоволствие пред красивата рокля.

— О, Манфред, ще я облека на вечерята…

Тя не се и досещаше, че той имаше предвид точно това. Вторият пакет разкри красива огърлица с аквамарини, която подхождаше на роклята, а третият — чифт абсолютно идеални вечерни обувки.

Обгърната от всички тези фини неща, тя се беше излегнала на леглото им, пиеше чай вместо шампанско и пееше с гърления си баритон. Манфред се смееше доволен, после отиде да донесе останалите кутии. Оттам излязоха бяла кашмирена рокля, съвсем различна от това, което носеше тя, и обикновена черна, вълнена рокля, достойна за предишния й гардероб. Беше й купил и чифт обикновени черни бални обувки, черна чанта от алигатор и съвършено просто черно вълнено палто, в която тя се плъзна с удоволствие. Пробваше дрехите една след друга.

— О, ще бъда толкова елегантна, Манфред!

Тя го прегърна пламенно и двамата се разсмяха отново.

— Ти вече си елегантна!

Беше си сложила огърлицата с аквамарини, сребристите сандали и новото черно палто върху бяло дантелено бельо.

— Всъщност, бих казал, че изглеждаш забележително! Но ти липсва едно нещо…

Той започна да рови в джоба на халата си за последния си подарък, който беше скрит в съвсем малка кутийка. Хвърли я в протегнатите й ръце и се облегна на дъската на леглото с широка усмивка.

— Какво е това?

— Отвори го и ще видиш.

Тя го отвори бавно и внимателно и когато видя съдържанието на кутийката в ръката си, в очите й се появи радостта на човек, който е обичан. Там имаше много красив годежен пръстен, купен от Луис Вернер на Курфюрстендам.

— О, Манфред, ти си луд!

— Наистина ли? Някак си смятах, че щом в края на краищата искаш бебе, няма да е лошо, ако междувременно се сгодим.

— О, Манфред, толкова е красив!

— Като теб.

Той плъзна кръглия диамант на пръста й и тя остана легнала, с усмивка на уста, в лудешкия костюм, който беше сглобила от планината от подаръци, с които той я беше засипал.

Тя се повдигна на лакът.

— Иска ми се да можем да излезем и аз да се похваля с моите красиви неща.

Каза го замислено, в гласа й нямаше нетърпение. През трите месеца, които изминаха, им бяха достатъчни разходките и обиколките край Ванзее или някое от по-малките езера. Понякога ходеха да обядват в някой ресторант, но в действителност живееха като отшелници и бяха щастливи един с друг у дома. Но той й беше купил толкова хубави неща, че внезапно тя се изкуши да се появи отново пред света.

— Наистина ли ти се иска?

Тон я наблюдаваше внимателно, а тя кимна развълнувано.

— Наистина.

— Знаеш, че тази вечер има бал, Ариана…

— Къде?

Всъщност бяха няколко. Дитрих фон Райнхарт даваше празненство, както и генерал Ритер, в дома, който беше някога на баща й. Освен това имаше празненство в щаба, а и други две, давани от офицери. Можеха да отидат, на което си поискат. Само у Ритер Манфред не желаеше да ходят. След като го отхвърли, той й показа списъка и те си избраха три.

— Ще си сложа новата синя рокля и огърлицата… и годежния пръстен.

Тя му се усмихна в екстаз, после внезапно се сети за нещо, което не беше му показвала никога по-рано.

— Манфред?

Тя го изгледа колебливо.

— Какво има, любов моя? — Лицето й толкова внезапно стана сериозно, че той не знаеше какво да мисли. — Нещо не е наред ли?

— Ще се разсърдиш ли, ако ти покажа нещо?

Въпросът й го разсмя.

— Откъде да знам, преди да си ми го показала.

— Ами ако се ядосаш?

— Няма, ще се контролирам.

Тя отиде в стаята, която беше нейна по-рано и се върна с книгата на баща си.

— Шекспир ли смяташ да ми четеш? В коледната утрин?

Той се отпусна в леглото и простена.

— Чакай, бъди сериозен, Манфред. Изслушай ме… Имам да ти показвам нещо. Спомни си деня, в който ме заведе в Грюнвалд и аз взех книгата на татко. Е, вечерта, когато баща ми замина с Герхард и…

За момент очите й се натъжиха и тя потъна в мислите си. Отдавна вече му беше казала всичко. Сега продължи, стиснала книгата в ръката си.

— Баща ми остави тези неща, в случай че се нуждая някога от тях, ако нещо се обърка. Бяха на майка ми.

Без повече излишни приказки тя отвори тайното отделение и показа двата пръстена — диамантения пръстен-печат и този със смарагда. Не беше посмяла да вземе и малкия пистолет, който получи от баща си. Когато вземаше книгата, тя го избута леко към края на рафта. Ако я бяха хванали, че крие оръжие, това щеше да означава смърт на мига. Но пръстените бяха нейното богатство. Единственото, което й остана. Манфред не очакваше, че тя ще му покаже нещо такова и я зяпна.

— Боже мой, Ариана! Знае ли някой, че са в теб? — Тя поклати глава. Разбира се, че никой не знаеше. — Та те са цяло богатство…

— Не знам. Татко каза, че може да са ми от полза, ако се наложи да ги продам.

— Ариана, искам отново да скриеш книгата. Ако нещо се обърка, ако войната свърши и ние не спечелим, тези пръстени може да спасят живота ти някой ден или пък да те отведат на безопасно място.

— Звучи ми така, сякаш се каниш да ме изоставиш.

Очите й изглеждаха огромни и тъжни.

— Разбира се, че няма. Но всичко може да се случи. Може нещо да ни раздели за известно време.

Или пък да го убият, но той не искаше да й го припомня в коледната утрин.

— Просто разчитай на тях. И след като си толкова добра в пазенето на тайни, фройлайн фон Готард — той я изгледа с престорен укор, — смятам, че трябва да си наясно с това.

Без повече обяснения, той издърпа едно чекмедже и й показа къде има скрити пари и малък пистолет със застрашителен вид.

— Ако някога се нуждаеш от тези неща, Ариана, да знаеш, че са тук. Искаш ли да оставиш и пръстените при тях?

Тя кимна и те скриха пръстените на майка й. После тя остана загледана щастливо в своя. В коледната утрин на хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година Ариана Александра фон Готард се сгоди за Манфред Роберт фон Трип.