Даниел Стийл
Пръстенът (37)

Глава девета

Кабинетът на доктор Стенли Каплан беше на Петдесет и трета улица и на Парк авеню. Рут остави Ариана пред вратата на сградата и отиде в Парка.

— Е, млада госпожице, как се чувствате? Мисля, че това е глупав въпрос. Очевидно не много добре, иначе нямаше да сте тук.

Възрастният мъж й се усмихна, докато Ариана седеше на стола в кабинета му. Последния път, когато я видя, тя беше изтощена, бледа, изплашена и мършава. Сега беше възстановила хубостта си. Почти. Все още в очите й имаше нещо измъчено, някаква болка, загуба и страдание, които не бързаха да изчезнат. Но иначе кожата й изглеждаше добре, очите й блестяха. Дългата й руса коса беше вдигната на красив кок. А в свежата раирана рокля, с която беше облечена тази сутрин, тя изглеждаше като дъщерята на който и да било от пациентите му, а не като млада жена, избягала само преди няколко седмици от разкъсаната от войната Европа.

— Кажи ми, какъв е проблемът? Все още кошмари, гадене, замаяност и припадъци? Кажи — усмихна се той топло и взе писалката си.

— Да, все още имам кошмари, но не чак толкова често. Сега поне от време на време мога да поспя.

— Да — кимна той, — изглеждаш по-отпочинала.

Тя кимна, после му призна, че почти след всяко ядене й става лошо.

Той изглеждаше шокиран.

— Рут знае ли?

Този път Ариана поклати глава.

— Ще трябва да й кажеш. Би трябвало да си на специална диета. След всяко хранене ли, Ариана?

— Почти.

— Не е чудно тогава, че си толкова слаба. Имала ли си и преди такъв проблем със стомаха си?

— Само след като вървях почти целия път до Париж. Веднъж не ядох два дни, а няколко пъти опитах да ям някакви боклуци на полето…

Той кимна.

— А припадъците?

— Все още се случват често.

Тогава той направи нещо, което тя не беше очаквала. Остави писалката си и я изгледа продължително и настойчиво. Погледът му беше изпълнен с доброжелателство и съчувствие. Когато й заговори, тя беше убедена, че този мъж е неин приятел.

— Ариана, искам да се чувстваш свободна да ми кажеш всичко. Искам да ми разкажеш всичко, от което имам нужда, за миналия си живот. Почти ми е невъзможно да ти помогна, ако нямам представа какво си преживяла. Искам да знаеш, че всичко, което ми казваш, е свещено. Аз съм лекар и съм дал свещен обет. Нищо от това, което ми казваш, не мога да повтарям пред друг и няма да го направя. Нито на Рут, нито на Сам, нито на техните деца. На никого, Ариана. Аз съм твоят лекар, но и твой приятел. Аз съм стар човек, видял много през живота си. Може би не чак толкова, колкото си видяла ти в твоя, но съм преживял достатъчно. Нищо не би ме шокирало. Така че ако има нещо, което трябва да ми кажеш, за твое добро, свързано с нещата, които са ти причинили и което може да доведе до тези проблеми, искам да ми кажеш.

Лицето му беше толкова благо, че й се прииска да го целуне, но вместо това само въздъхна леко.

— Не смятам, че има, доктор Каплан. Бях в затворническа килия повече от месец и ме хранеха само с картофена каша, черен хляб и вода, а веднъж седмично даваха някакви отпадъци от месо. Но то беше много отдавна, преди около година.

— Тогава ли започнаха кошмарите?

— Някои от тях. Аз… бях ужасно притеснена за баща ми и брат ми. — Гласът й заглъхна, изпълнен с болка. — Не съм ги виждала оттогава.

Лекарят кимна бавно.

— И неприятностите със стомаха ли започнаха тогава?

— Не съвсем.

На лицето й проблесна усмивка, като си припомни първите си опити да готви на Манфред яхния от дробчета. Вероятно това беше съсипало стомаха й. Но тя не обясни усмивката си.

— Ариана, струва ми се, че сега се познаваме малко по-добре.

Той навлезе бавно в темата. Първия път, когато я видя, той не посмя да попита за това.

— Да? — погледна го тя в очакване.

— Беше ли… — той премисляше как да я запита по-деликатно — …_използвана_?

Като съдеше по изящната й красота, той още от началото се чувстваше сигурен, че е така. Но тя поклати глава и той се зачуди дали тя просто не се страхува да му каже истината.

— Въобще?

— Веднъж. Почти. В същата тази килия.

Тя не предложи повече обяснения и той кимна с глава.

— Тогава вероятно е по-добре да те погледна.

Той позвъни за сестрата, която й помогна да се съблече.

Лекарят имаше някакво странно чувство, докато я преглеждаше. Веждите му се смръщиха, той я изучаваше все по-внимателно, питаше за повече информация и накрая със съжаление предложи гинекологичен преглед. Беше сигурен, че ще приеме това като изпитание. Но тя изглеждаше примирена с неизбежното и беше странно притихнала, докато той извършваше прегледа. Оказа се, че е точно така, както беше предполагал. Матката й беше с двойно по-голям размер от нормалния.

— Ариана, сега можеш да седнеш.

Тя го направи и той я изгледа тъжно. Наистина го беше излъгала. Не само са я насилили, но е и забременяла.

— Ариана.

Тя седеше там след излизането на сестрата — толкова бледа и млада, с чаршаф, преметнат върху нея.

— Страхувам се, че трябва да ти кажа нещо, а след това вероятно ще трябва да поговорим малко повече.

— Нещо не е в ред ли, докторе?

Тя изглеждаше изплашена. Беше предполагала, че просто е изтощена. В действителност никога не беше предполагала, че е сериозно болна. Дори и това, че нямаше мензис, тя приписваше на шока, пътуването и аклиматизирането.

— Страхувам се, че е така, малката. Бременна си.

Той очакваше да види болка и ужас. Вместо това забеляза абсолютно удивление, последвано от лека усмивка.

— Не си ли подозирала?

Тя поклати глава, а усмивката й стана малко по-широка.

— И си доволна? — Сега беше негов ред да гледа неразбиращо.

Ариана изглеждаше така, сякаш беше получила безценен дар, надхвърлящ надеждите и очакванията й. Тя гледаше доктор Каплан с широко отворени сини очи, изпълнени с любов и радост. Сигурно се е случило веднага след сватбата им… някъде около края на април, вероятно онзи последен път, преди той да отиде да защитава Райхстага… което значеше, че е бременна от около седем седмици. Тя се взираше невярваща в лекаря.

— Съвсем сигурен ли сте?

— Ще направя тест, ако искаш, но, откровено казано — аз съм сигурен. Ариана, знаеш ли…

Тя го погледна, нежно усмихната.

— Да, знам. — Знаеше, че може да се довери на този човек. Трябваше. — Бебето е от съпруга ми. Той е единственият мъж… когото познавам.

— Къде е сега той? Твоят съпруг?

Ариана бавно сведе очи и две сълзи се плъзнаха от миглите към бузите й.

— Мъртъв е… както всички други. — Тя отново повдигна глава. — Мъртъв е.

— Но ти ще родиш детето му — каза Каплан тихо, като се радваше заедно с нея. — То ще бъде винаги с теб. Нали?

Тя се усмихна леко. Най-после си позволи да мисли за Манфред, да си го представи, да си припомни докосването му. Сякаш сега вече можеше да позволи на спомена за него да се завърне, за да сподели радостта й за тяхното дете. Дотогава тя отчаяно се беше борила със спомените, страхувайки се да ги допусне до мислите си.

Лекарят напусна стаята, а тя остана там седнала цели десет минути, потънала в нежни спомени и мечтания. После, когато дойдоха сълзите, тя се усмихваше. Това беше най-щастливият момент в живота й.

Върна се в кабинета на лекаря и той я погледна сериозно.

— Ариана, какво ще правиш сега? Ще трябва да кажеш на Рут.

За един дълъг миг настъпи тишина. Ариана не беше се сетила за това. В този момент всички Лийбмънови бяха изместени от ума й. Но сега тя осъзна, че трябва да им каже. Знаеше какво ще кажат те — как ще приемат това бебе — чие бебе? Детето на нацистки офицер? Трябваше да защити това неродено дете. Какво да прави сега? Замисли се за пръстените на майка си. Ако се наложи, щеше да ги използва, за да се издържа, докато се роди бебето. Щеше да направи всичко, което се наложи, но няма да им бъде повече в тежест. След няколко месеца щеше да ги напусне.

— Не искам да казвам на мисис Лийбмън, докторе.

— Но защо не? — Той изглеждаше изумен. — Тя е добра жена, Ариана, състрадателна е и ще те разбере.

Но Ариана изглеждаше непреклонна.

— Не мога да искам от нея да направи повече от това, което вече е направила. Толкова много ми помогна. Но това ще бъде прекалено.

— Трябва да мислиш за бебето, Ариана. Дължиш му приличен живот, добър шанс. Така, както на теб ти е бил даден, Лийбмънови ти го дадоха.

Думите му бяха тежки и я измъчваха през цялата вечер. Беше накарала лекаря да обещае, че няма да каже на Рут. Той просто обясни, че очевидно Ариана е все още малко поизморена, но няма нищо, за което да се притесняват. Просто не бива да се преуморява, трябва да се храни добре, да спи много, но иначе е добре.

— Много по-добре се чувствам, след като чух това — каза Рут на път за дома.

През този ден тя беше дори по-мила от обикновено и сърцето на Ариана се късаше, че трябва да я лъже за детето. Но й изглеждаше грешно да иска нещо повече от тях. Трябваше сама да се справи с това, сама да се грижи за детето. То беше нейно… само нейно… и на Манфред. Това беше бебето, което и двамата желаеха толкова много… заченато беше сред въглените, останали от мечтите им. Сега споменът за това, колко сияйна е била любовта им, щеше да се завърне и да разцъфти в един по-топъл климат.

Тази вечер тя седя сама в стаята си. Мечтаеше и се чудеше дали ще бъде момче или момиче. Дали ще прилича на Манфред… а може би на баща й?… Сякаш очакваше посетител от един стар и познат свят, докато гадаеше кое ли от лицата, които никога повече няма да види, ще се прероди в това малко дете. Лекарят каза, че то ще се роди към края на януари или началото на февруари. Обясни й, че първите деца често идват по-късно. Смяташе, че ще започне да личи някъде през септември, може би дори и през октомври, ако подбира дрехите си. Така че дотогава тя ще трябва да напусне Лийбмънови. А когато се установи и си намери работа, ще им каже. Когато се роди детето, Джулия и Деби може да я посещават.

Тя се усмихна сама на себе си при мисълта за мъничкото вързопче в плетени дрешки, което момичетата ще идват да видят…

— Защо изглеждаш толкова щастлива, Ариана?

Пол стоеше точно до нея. Не го бе видяла да влиза.

— Не знам. Просто се бях замислила.

— За какво?

Той седна на пода до нея и се вгледа в съвършеното й личице.

— За нищо особено.

Усмихна му се леко. Беше почти невъзможно да скрие щастието си и сега то зарази и Пол.

— Знаеш ли за какво си мислех днес? За нашето лято. Ще прекараме чудесно в провинцията. Може да плуваме или да играем тенис. Може да се излежаваме под слънцето и да ходим по празненства. Това не ти ли звучи добре?

Така беше, но сега тя трябваше да се съобразява с още някого.

Тя кимна, после погледна мрачна младия си приятел.

— Пол, току-що взех важно решение.

— Какво е то? — усмихна се той в очакване.

— През септември ще започна работа и ще се изнеса от вас.

— Така ставаме двама. Искаш ли да станем съквартиранти?

— Много смешно. Аз говоря сериозно.

— Аз също. И какво ще работиш, между другото?

— Не знам още, но ще измисля нещо. Може би баща ти ще ми даде някоя идея.

— Имам по-добра. — Той се наведе и целуна меката руса коса. — Ариана, защо не искаш да ме чуеш?

— Защото не си достатъчно голям, за да бъдеш разумен.

От месеци не беше се чувствала толкова щастлива. Той се разсмя в отговор. Усещаше доброто й настроение.

— Значи, ако говориш сериозно за започване на работа през септември, това ще бъде и твоето последно лято. Последното ни буйство, преди да се установим.

— Всъщност — усмихна му се тя широко, — точно така ще бъде.

Той се засмя и се изправи.

— Тогава нека бъде хубаво, Ариана. Най-прекрасното лято, което сме имали.

Тя го погледна с усмивка, но сърцето й се сви.