Никол Джордан
Прокуденият (17)

16

Джейк имаше чувството, че конят му го е ритнал право в стомаха. После си спомни думите, които Кейтлин бе казала за сина си: Има моите коси и очите на баща си…

В главата му цареше хаос, но много скоро една от неясните мисли доби очертания. През цялото време се взираше като замаян в зелените очи на момчето. Досущ като неговите.

Очите на баща си…

Кейтлин го наблюдаваше с нарастващ страх.

И има пълно право да се страхува, каза си Джейк с внезапно избликнал гняв.

— Трябва да говоря с теб, Кет. Веднага — гласът му не търпеше отказ.

Той знае, помисли си Кейтлин и паниката й нарасна. Не беше подготвена за този разговор.

— Не можеш ли да почакаш? Още не съм поздравила Райън и Уини както е редно…

— Не мога да чакам.

Кейтлин колебливо сложи Райън в ръцете на Уини. Джейк не откъсваше очи от момченцето. С изключение на очите малкият не приличаше на него, но въпреки това той не се съмняваше, че Райън е негов син. Просто го усещаше. И това усещане предизвика див гняв.

Треперейки, Кейтлин помоли сина си да не се сърди и му обеща, че ще се върне бързо. Джейк стисна ръката й в желязна хватка. Без да каже дума, я метна на коня и бързо възседна своя. Двамата изкачиха в мълчание най-близкия хълм. Напрежението бързо нарастваше.

От време на време Кейтлин го поглеждаше скритом и коравото, студено лице я ужасяваше. Стомахът й се гърчеше от болки. В сърцето й се бореха страх и чувство за вина. Джейк никога нямаше да й прости. Сгреши ли, като премълча пред него, че имат дете?

Най-сетне той спря коня и заговори:

— Райън е мой син, прав ли съм? — това не беше въпрос, а установяване на факта.

— Джейк… трябва да разбереш…

— Дявол да те вземе, Кет, отговори ми! — Джейк присви очи. — Кажи ми истината. Ти твърдеше, че синът ти е на три годинки, но той е по-голям, прав ли съм?

— Едричък е за възрастта си, но…

— По дяволите! През цялото време си ме лъгала!

Обвинението й отне цялата смелост. Джейк изглеждаше, сякаш в следващия миг ще я удари. Лицето му беше сковано като маска, само челюстите му се движеха, а в очите пареше болка.

— Той е мой син, нали? — попита дрезгаво.

— Да — призна най-сетне тя, толкова тихо, че гласът й едва се чуваше.

Обаче Джейк я чу и слезе от коня. Чувстваше се толкова слаб, че щеше да се разпадне на съставните си части. Дълго стоя с гръб към нея.

— А аз не съм знаел — прошепна беззвучно той.

Той беше бащата на детето на Кейтлин. Имаше син, но до днес не знаеше за съществуването му. Ревнуваше това малко момче, защото Кет мислеше и се грижеше първо за него. По случайност се запозна с Райън. Ако леля й не бе довела детето в Колорадо, може би никога нямаше да узнае тайната.

Джейк затвори очи. Заля го вълна от гняв и болка. Кет го беше лъгала през цялото време…

Стъписан, наранен и гневен от предателството й, той се обърна и попита измъчено:

— Защо? Защо не ми каза? Защо премълча пред мен, че имам син?

Въпросите му разкъсаха сърцето й. Болката и обвинението в зелените очи бяха непоносими. Тя сведе глава и се опита да обясни:

— Аз… прости ми, аз… — гласът й отказа. Тя се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й, и да продължи. Трябваше да му каже. Да обясни защо е мълчала. — Наистина съжалявам, Джейк. Не исках да те нараня, но нямах друг избор. Страхувах се за Райън. Исках да го предпазя…

— От мен?

— Д-да… — една сълза се отрони от окото й. — Опитай се да ме разбереш!

— В момента разбирам само едно — лицето му помрачня още повече. — Кет, ти нямаш право да криеш от мен, че имам дете. Ти ми открадна първите три години от живота на сина ми. Как ще оправдаеш тази постъпка?

Тя изхълца сухо.

— Ти беше далеч, Джейк! Мислех, че си убил брат ми!

— От седмици знаеш, че не съм виновен! Какво, по дяволите, ти попречи да ми кажеш истината?

— Същото, поради което не мога да се омъжа за теб — Кейтлин даде воля на сълзите си. — Не смея, Джейк. Не искам Райън да има баща престъпник. Твоето минало… Страхувах се, че отново ще прибегнеш до насилие, дори да не искаш.

— По дяволите, Кет! Той е мой син. Моя плът и кръв.

Обвинението и мъката му я разтърсиха до дън душа. Знаеше как се чувства той. Ако някой се опиташе да й отнеме детето, тя щеше да се бори като лъвица, за да си го върне. Джейк я обвиняваше в измама, а тя беше крила детето от него само защото искаше да го защити. В очите му бушуваше болка и тя протегна ръка да го утеши…

Той обаче не искаше утехата й. Отдръпна се и й обърна гръб. Бе осъзнал целия размер на лъжата й и го обзе усещане за безутешност.

— Мили боже, като си представя какво съм пропуснал… — зашепна дрезгаво той. — Не съм видял как расте синът ми…

Искаше му се да крещи, да излее гнева си. Четирите години тъмнина и самота бяха ад… лишаването от корени, жалкото съществуване като човек извън закона, принуден да пролива кръв и да участва в насилие… Оказа се, че се е лъгал. Този ад беше много по-страшен. Да разбере, че има син. Голямо момче на четири години…

Джейк затвори очи и шумно пое въздух, но не успя да сдържи едно горчиво ридание. Плачейки, Кейтлин скочи от коня и се приближи до него с протегнати ръце, но когато го докосна, той потрепери и се отдръпна.

— Проклет да е — процеди той през здраво стиснати зъби и стисна треперещите си ръце в юмруци. — Дано се пържи в ада. Ако не беше вече в гроба…

Кейтлин затвори очи. Знаеше, че той говори за баща й. И имаше всички основания да го проклина. Адам Кингсли беше откраднал четири години от живота му. Новината, че има син, за чието съществуване не е подозирал, засили горчивината и гнева му.

Кейтлин не намираше думи да облекчи болката му. Той сигурно няма да иска да я чуе…

— Прости ми, Джейк — повтори безпомощно тя.

Той притисна пръсти към слепоочията си, за да се овладее.

— Баща ти знаеше ли? — попита глухо.

Кейтлин изтри сълзите от очите си и изпъна рамене.

— Че съм бременна? Да, знаеше. Трябваше да му кажа. Месец, след като ти изчезна, разбрах, че очаквам дете. Баща ми побесня.

— Причини ли ти болка? — попита Джейк и най-сетне я погледна.

— Не… не ме е удрял. Обяви, че ме лишава от наследство, и ме изпрати в Сейнт Луис. Леля Уини ме прие, без да ме осъжда и презира. Знаеше в какви условия съм живяла. Разказахме на всички, че съм овдовяла. Присвоих си чуждо име, за да пазя реномето си и да осигуря бъдещето на нероденото си дете. То не е виновно за греха, който извърших, и не бива да страда. Не ми беше трудно да твърдя, че съпругът ми е починал. Не знаех къде си ти… все едно, че беше мъртъв. Не се надявах да те видя отново.

Джейк направи крачка към нея. Очите му все още бяха замъглени от тъга.

— Никога ли не си била омъжена?

— Не.

— Не си обичала друг мъж?

— Не. Не съм била с никого… само с теб.

Признанието му отне дъха. Видя мъката в очите на Кейтлин и направи още една крачка към нея. Досега не се беше запитал какви страдания е преживяла тя — самотна, уплашена, отхвърлена от баща си. Мислеше само за собствената си болка.

— Снимката на Хъгс, която стои на скрина…

— Купих я в Денвър. Не знам на кого е. Измислих съпруга си още преди да отида в Сейнт Луис. Райън трябваше да има име. Не исках да се роди като незаконно дете.

Джейк отново стисна зъби, но само след секунди лицето му се разведри.

— Имам син… — прошепна страхопочтително той. После, за огромно учудване на Кейтлин, протегна ръка и я сложи върху корема й. — Какво беше да родиш детето ми?

Тя се усмихна несигурно и се опита да му опише раждането.

— Болеше ме много. Но го преживях като чудо. Не можех да повярвам, че съм дала живот на едно мъничко същество. То беше… част от теб — очите й отново се напълниха със сълзи.

— Трябваше да съм до теб — пошепна той и нежно изтри сълзите й.

— Щеше да бъде прекрасно…

— Е, това е минало. Ще се оженим. Колкото може по-скоро.

Кейтлин го погледна несигурно.

— Джейк… не виждам какво се е променило.

— Какво говориш?

— Твоето минало все още е заплаха за живота на сина ни. Насилието…

Джейк се отдръпна, сякаш го беше ударила.

— Не можеш отново да ми отнемеш Райън.

Кейтлин искаше да избяга, но трябваше да остане тук, да му причини още болка.

— В действителност нищо не се е променило…

— Какво говориш? Знам, че имам син!

— Въпреки това. Аз съм длъжна да постъпя така, както е най-добре за него. Опитай се да разбереш. В Сейнт Луис Райън е на сигурно място.

Лицето му отново помрачня.

— Не искам да чувам такива думи, Кет. Моят син ще носи моето име. Аз съм неговият баща и няма да пропусна повече нито минута от живота му. Ще се оженим.

Кейтлин въздъхна. Типично за Джейк — да заповядва и да вярва, че може да я принуди. Разбираше болката му и страдаше с него, но това не означаваше, че ще му позволи да й натрапи решението си. Все още беше убедена, че женитбата с Джейк ще се отрази зле върху бъдещето на Райън. Обичаше Джейк с цялото си сърце, но това не й даваше право да постави своите потребности над живота на сина си. Погледна умолително Джейк и заговори заклинателно:

— Точно от това се страхувах. Ти се опитваш да ме принудиш да те послушам, без да мислиш за последствията. Затова не посмях да ти кажа истината за Райън. Защото веднага щеше да поискаш да ми го вземеш.

— Дяволски си права! Разбира се, че ще поискам! Искам синът ми да живее с мен и никой няма да ми попречи! Или ще се омъжиш за мен, или ще взема Райън и ще изчезна, кълна се в бога! И да знаеш, че няма да ме видиш никога повече, Кет!

Кръвта се отдръпна от лицето й. Страхът я прониза като светкавица. Знаеше, че Джейк наистина мисли това, което казва, и е способен да изпълни заплахата си.

Кейтлин отстъпи крачка назад и стисна ръце в юмруци. Страхът й премина в гняв, сините очи засвяткаха войнствено. Превърна се в лъвица, която защитава малкото си.

— Ако само посмееш да се докоснеш до детето ми, аз… аз ще те застрелям със собствените си ръце, Джейк — изрече едва чуто тя.

Той потрепери.

— Наистина ли смяташ, че съм способен да му причиня зло? Как можеш дори да си помислиш, че ще сторя нещо на сина си!

— Само преди секунди заплаши да го отвлечеш! Да го отнемеш от майка му!

Джейк въздъхна и преглътна напиращия гневен отговор.

— Много добре знаеш, че няма да го направя, Кет. Само ме е страх да не загубя отново Райън.

— Аз също се страхувам. Страх ме е за сина ми. Ти не му мислиш доброто, като настояваш да расте тук, постоянно изложен на опасност!

Гневът й изчезна и тя започна да моли:

— Знам, че искаш да си до него, Джейк. Знам, че не постъпих честно, като скрих, че съм родила твоето дете… след всичко, което си изстрадал. Но ти не си единственият, който е страдал. И аз преживях ужасни неща. Загубих мъжа, който трябваше да ми стане съпруг. Сама отгледах детето си… Изгубих брат си в една безкрайна война, скъсах се с баща си. Да знаеш, че ще се боря до последна капка кръв, но няма да позволя Райън да стане като тези мъже!

Без да каже нищо повече, тя се обърна рязко и посегна към юздите на коня си. Преди Джейк да е успял да й попречи, вече се беше метнала на седлото.

— Кет, почакай! Аз не мисля само за себе си. Мисля за Райън. Момчето има нужда от баща…

— Знам! Но не от баща, който излага сина си на опасност.

Джейк беше готов да изкрещи гнева си в лицето й и едва се удържа.

— Може би си права — процеди през зъби той, — но аз ти гарантирам, че друг мъж няма да стане баща на Райън. Няма да се омъжиш за друг.

— Не искам да се омъжвам за никого! — изплака Кейтлин. — Искам да се върна с Райън в Сейнт Луис. Ако искаш, ще обсъдим въпроса дали да ни придружиш… Но сега нямам нито време, нито желание да водя безкрайни спорове. Синът ми ме чака. Не съм го виждала от седмици и копнея за него. Утре ела да ни видиш — но ще ми обещаеш, че няма да кажеш на Райън кой си! И остави пистолетите вкъщи. Не искам синът ми да вижда оръжие. Не искам да знае за насилието, което отрови живота ми. Имаш право да го опознаеш, но като приятел, нищо повече. По-късно ще поговорим за бъдещето.

Кейтлин дръпна юздите и конят потегли в галоп. Джейк я проследи с мрачен поглед. Беше разтърсен до дън душа и най-силното чувство в него беше гневът. Гняв срещу Кет, която беше опазила тази голяма тайна. Гняв, защото тя все още мислеше, че може да му отнеме сина. Гняв срещу себе си, че бе изрекъл заплахи, които никога нямаше да осъществи. Другото чувство беше болка. Че толкова дълго е бил лишен от детето си. И още две чувства плахо си пробиха път в сърцето му: радост, че има син, и безмерно учудване.

Джейк разтърси глава, затвори очи и пое дълбоко дъх. Той имаше син. И едва днес беше научил за съществуването му.