Никол Джордан
Прокуденият (14)

13

След като поговори с управителя си, Кейтлин замина още същата сутрин в Грийнбриър, за да се осведоми кога има влакове на Канзас Пасифик от Денвър, най-близката железопътна гара, и да си поръча билет по телеграфа. След това отиде да напазарува в смесения магазин.

Тема за разговор номер едно в магазина беше чужденецът. Новината за стрелбата между граничните патрули и Лиу Алдерсън, стар познат на Джейк Макорд, се разпространи с голяма бързина по целия град.

— Наистина ли онзи тип е бил член на бандата, в която е участвал Джейк? — попита Сара Бакстър.

Кейтлин я изгледа невинно.

— Откъде имаш тази информация?

Сара посочи възрастните мъже, насядали около бъчвата с краставички в задната част на магазина.

— Казаха, че онзи търсел убежище, защото го преследвали.

— Преди няколко дни била нападната банка — обади се един от старците. — И Джейк помогна на този престъпник да избяга!

Кейтлин избухна в смях.

— Наистина ли мислите, че Джейк Макорд би помогнал на престъпник да избяга? Нали само преди седмица го назначиха за помощник-шериф! Не сте прав. Чужденецът наистина е познат на Джейк, но защото преди години са работили като каубои в някаква тексаска ферма. Да, точно в Тексас.

Старецът кимна замислено и Кейтлин усети, че й олекна на сърцето.

Ядосваше се, че трябва да защитава Джейк, след като не го смяташе за напълно невинен. Ако наистина прикриваше престъпник, Джейк щеше да изгуби завинаги доверието на старите каубои. За да не му навреди, тя запази за себе си онова, което знаеше за случая.

На път към къщи Кейтлин кипеше от гняв и пращаше Джейк по дяволите. С начина си на действие той окончателно й доказа, че не е готов да сложи черта под престъпното си минало.

Щом влезе в двора на ранчото, Кейтлин стегна юздите и забави темпото. Още отдалеч разпозна едрата фигура, облегната със скръстени ръце на един от стълбовете на верандата. Наблизо чакаха два оседлани коня.

Кейтлин спря пред стълбището.

— Казах ти, че не искам да те виждам повече — изсъска тя.

— Дойдох само да ти върна коня.

Тя го изгледа изпитателно.

— Значи наистина му помогна да избяга — установи тъжно тя.

— Да. Отпратих го.

— Тогава нямам какво повече да ти кажа.

— Аз обаче трябва да говоря с теб — Джейк бутна шапката си на тила. — Както чувам, имаш намерение да напуснеш Колорадо.

— Откъде знаеш?

Джейк вдигна рамене.

— Чух го преди малко. Не си ли забравила нещо?

— Какво по-точно?

— Мен — отвърна той тихо и заплашително.

— Знаеш, че винаги съм имала намерение да се върна в Сейнт Луис — отсече сърдито Кейтлин.

Джейк се отблъсна от колоната. Бе чул за предстоящото заминаване на Кейтлин от един каубой, който пък го беше научил от един от работниците на Кейтлин. Новината го улучи като удар и отвори рана в сърцето му.

Той се приближи към нея и вдигна ръка, за да й помогне да слезе от каретата.

— Ела! Събрал съм багажа ти.

— Какво?

Кейтлин се обърна към двата чакащи коня — единият беше червеникавият жребец, който му беше заела. На двете седла висяха навити одеяла. Отзад беше окачена пътната й чанта.

— Какво си направил?

По устата на Джейк заигра лека усмивка.

— Не съм взел нощницата ти, защото няма да имаш нужда от нея. Обаче ти взех палто. Нощем става доста студено.

— За какво говориш всъщност? — попита неразбиращо Кейтлин.

За неин ужас Джейк извади колта си и го насочи към нея. Сърцето й направи скок.

— Какво означава това?

— На какво ти прилича?

— На коварно нападение — изсъска тя.

— Откъде ти хрумна?

— Видях обявата, Джейк. В Ню Мексико те търсят за убийството на банков чиновник.

В очите му светна тъмен гняв, но погледът му не се отдели от нейния.

— Ако смяташ, че съм убил онзи беден дявол, значи знаеш, че няма да се поколебая да натисна спусъка.

— Наистина ли ще ме застреляш?

— Не и ако мога да го избегна.

Развеселените искри в очите му я вбесиха.

— Върви по дяволите, Джейк! Не е смешно.

— Знам. Аз не те нападам, Кет. Арестувам те.

— Какво? — тя се изуми още повече. — И защо?

— Все още не знам, но съм убеден, че ще измисля нещо.

— Ти… как така не знаеш? — заекна тя.

— Хайде, слез от каретата. Тръгваш с мен.

— Ти си полудял! Няма да тръгна с теб.

— О, ще го направиш — Джейк направи кратко движение с пистолета, за да й посочи, че трябва да слезе.

Кейтлин се ядоса още повече.

— Значи ще ме отвлечеш посред бял ден?

— Това не е истинско отвличане.

— О, така ли? — попита подигравателно тя. — А какво е според теб, когато ме принуждаваш с изваден пистолет да те последвам незнайно къде?

— Казах ти, че те арестувам — той потупа звездата на гърдите си. — Да си помощник-шериф има и своите предимства.

— Това означава да използваш закона в своя изгода!

— Да, нещо подобно.

Очите й изпущаха светкавици. Така й се искаше да го удари, за да изтрие усмивката от лицето му…

— Джейк, ако веднага не се вразумиш, аз ще се погрижа да свършиш на бесилката!

— Е, добре — за нейно учудване той прибра пистолета и се качи до нея на капрата. — Тогава ще променим плана.

Прегърна я здраво, наведе се над нея и впи устни в нейните.

Кейтлин реагира на дръзкото нападение с гневен вик и се опита да го отблъсне, но напразно. Как смееше да я целува посред бял ден пред собствената й къща, където работниците можеха да ги видят! А и начинът, по който я целуваше, беше скандален… едната му ръка — на кръста й, другата — под гърдите. Езикът му нахлу в устата й по най-неприличен начин.

При цялата си наглост нападението му беше и много чувствено. Когато Джейк я пусна, Кейтлин кипеше от гняв.

— Престани да се бориш с мен, Кет — прошепна дрезгаво той.

Вместо да се подчини, тя го удари с все сила.

— Как смееш да ме целуваш по този начин!

Джейк разтри парещата си буза и се ухили разкаяно.

— Защо се сърдиш? Не направих нищо по-различно от онова, което съм правил стотици пъти.

— Не и на публично място!

— Прибери си ноктите, диво коте, и ме изслушай.

— И защо, за бога, трябва да те слушам?

— Защото не искаш да направя сцена.

Макар че бушуваше от гняв, Кейтлин замълча. Нямаше избор. Заплахата на Джейк да разкрие връзката им беше поредният отвратителен опит за шантаж. Не смееше да го предизвика. Той беше свикнал да налага волята си и този път щеше да успее.

— Е, добре, слушам те — отвърна уморено тя. — Какво искаш?

— Искам да дойдеш с мен.

— Защо?

— За да проумееш какво ще пропуснеш, ако напуснеш Колорадо… ако си отидеш от мен.

Кейтлин спря да диша.

— За какво говориш?

— Искам да ти покажа какво е да живеем заедно. Като мъж и жена.

В сърцето й се надигна паника. Не искаше да знае какво е да живее с Джейк като негова жена. Цели четири години се беше старала да заличи тази мечта от сърцето си.

— Не — пошепна задавено тя.

Зелените му очи светеха.

— Правя ти предложение, Кейтлин. Остани с мен една седмица. Ако след седем дни все още настояваш да си отидеш, аз няма повече да те задържам. Даже лично ще те кача на влака в Денвър.

Кейтлин прехапа устни.

— Кет… ако за една седмица не успея да те убедя, че съм предопределеният за теб мъж, тогава… тогава ще изчезна от живота ти… завинаги, кълна се.

— Не мога да се съглася с това предложение.

— Никой няма да разбере.

— Въпреки това не мога.

— О, разбира се, че можеш. Само една седмица.

— И после ще ме оставиш завинаги на мира?

— Кълна ти се.

Тя впи изпитателен поглед в красивото му, сериозно лице. Мислите й бяха объркани. Можеше ли да вярва на Джейк? Щеше ли той да сдържи думата си? Можеше ли да разчита на собственото си сърце? Предложението му със сигурност беше само претекст, за да попречи на заминаването й. Какъв ли щеше да е следващият му номер?

Не го прави, каза си тя. Дори не си помисляй да го направиш.

Скоро се обади и втори глас: Наистина ли ще пропуснеш този шанс? Една седмица в рая с Джейк. В Сейнт Луис я чакаше безрадостен живот… години самота. Ако откажеше, щеше да прекара остатъка от живота си без него. Никога нямаше да познае блаженството да лежи всяка нощ в прегръдките му, да се буди всяка сутрин до него.

Само една седмица. Толкова ли е страшно? — запита се тя.

Глупачка! Само се излагаш на още по-големи мъчения. Само жена с нрав на проститутка би се съгласила да живее в грях с такъв мъж. С престъпник, търсен за убийство. Кейтлин присви очи и се опита да накара този глас да замълчи. Нима не заслужаваше малко щастие? Четири години беше водила образцов живот, беше изпълнявала задълженията си, без да се оплаква. Да напусне Джейк сега — това беше като да изтръгне сърцето от гърдите си.

Не! Тя беше полудяла. Как можеше дори да мисли за това предложение! Младежките й мечти бяха заличени веднъж завинаги.

Като мъж и жена.

— Вече си запазих билет за влака — възрази безсилно тя.

— Влакове има всеки ден.

Тя беше толкова объркана, че почти не забеляза как той се наведе и нежно я целуна.

— Ела с мен, Кет — пошепна страстно той, захапа долната й устна и нежно я задъвка.

Кейтлин се отдръпна уплашено. Не биваше да остава толкова близо до него. Отвори уста, за да откаже — и с ужас чу отговора си.

— Добре. Една седмица. После се връщам в Сейнт Луис.

Джейк се усмихна като хлапак.

— Знаех си, че ще се съгласиш.

Той понечи да скочи от капрата, но тя го задържа.

— Не бързай толкова. Има условия.

— Какви условия? — недоверието му веднага се събуди.

— Първо, няма да се доближаваш до мен.

— Тогава няма да живеем като мъж и жена.

— Тогава няма да дойда — Кейтлин скръсти ръце на гърдите и го изгледа предизвикателно.

— Разбрахме се. Няма да те докосвам, освен ако ти не поискаш — Джейк кимна и се ухили дръзко.

— Аз говоря сериозно…

— Добре де. Обещавам ти.

— Няма да се опитваш да ме предизвикваш. Няма да ми прилагаш обичайните си номера.

— Съгласен. Никакви номера. Хайде да тръгваме. Само си губим времето.

— Сигурно съм луда — пошепна Кейтлин, докато слизаше от каретата. На път към конете изведнъж спря и извика: — Момент! Не мога да тръгна просто така. Трябва да се обадя.

— Казах на управителя, че отиваш на гости при приятели и ще се върнеш следващата седмица.

— Какво си направил? — своеволията на този мъж ставаха все по-дръзки. — Значи си бил сигурен, че ще се съглася!

Без да обръща внимание на унищожителния й поглед, Джейк я вдигна на седлото.

— Можеш и сама да поговориш с управителя. Кажи му, че тръгваш с мен доброволно. Иначе още утре ще изпрати хора да те търсят.

— Къде ще ме заведеш?

— Засега няма да ти кажа.

— Джейк!

— В планините. Ще ти хареса. Слоан знае къде да ни намери, ако се наложи.

— Искам да знаеш, че няма да променя решението си и ще се върна в Сейнт Луис — изфуча Кейтлин.

Ще видим, каза си Джейк и отправи безмълвна молитва към небето планът му да успее.

 

 

Яздиха няколко часа на югозапад, прекосиха ниските планини в полите на Роки. Трудната, рядко използвана пътека ги отведе в приказно красива местност, но не спряха там, а продължиха към същинската планина. Скалисти върхове, меки била и дълбоки планински долини се отваряха пред тях във величествена, безвременна красота. Кейтлин не остана безчувствена пред величието на природата и постепенно забрави гнева си.

— В Сейнт Луис няма такава красота — отбеляза Джейк, когато слязоха от конете, за да се насладят на гледката.

Кейтлин поклати глава.

Минаха през опасен планински проход. Тесният път се виеше покрай страшни скали и дълбоки клисури. Скоро оставиха смесената гора зад гърба си и навлязоха сред вековни ели и борове. След време на тяхно място дойдоха стари смърчове и белостволи елши.

— Благословена земя — прошепна със страхопочитание Джейк.

Колкото по-назад оставаше цивилизацията, толкова повече Кейтлин изпитваше усещане за недействителност. Чистият, ароматен въздух и лазурносиньото небе засилваха магията. Небето беше безкраен лазурен свод, слънчевите лъчи падаха на блестящи златни ивици през високите клони. Прекосиха безброй скрити полянки, обсипани с приказни цветя: розови планински карамфили, сини камбанки, жълтурчета, грациозни обички, полюлявани от летния вятър.

Кейтлин беше готова да се закълне, че в този омагьосан слънчев ден съществуват само тя и той.

Джейк също попадна под магията на природата. С всяка миля, с която навлизаха в планината, той ставаше все по-сигурен в себе си. Беше убедил Кейтлин да прекара една седмица насаме с него. През тази седмица щеше да я убеди, че двамата са предопределени един за друг. Ако не… Но за това не смееше дори да мисли. Ако се провали, ще се откаже от нея завинаги. Беше й дал думата си.

Надвечер стигнаха до целта, след като почти час бяха яздили по течението на буен планински поток. Вече падаше здрач и захладняваше. На една полянка Джейк спря коня си. В склона насреща се гушеше солидна дървена колиба, почти скрита от група високи ели.

Джейк извади пушката от кожената чанта на седлото и тръгна бавно към колибата.

— Уолф? — извика сдържано той и се вслуша. Никой не отговори. — Очевидно не е тук.

— Кой? — попита изненадано Кейтлин.

— Приятелят, на когото принадлежи колибата. В последно време не се задържа много тук. Надявам се, че нямаш нищо против да се настаним тук като у дома си.

Без да дава повече обяснения, Джейк слезе от коня. Имаше всички основания да си мълчи. В тази колиба се бе възстановил от раните си след стрелбата, при която загина брат й. Това беше мястото, където беше страдал и се беше надявал да преодолее внезапната раздяла с нея.

Кейтлин не бързаше да слезе, въпреки че след дългата, непривична езда на мъжкото седло всички кости я боляха.

Джейк се възползва от колебанието й, вдигна я от седлото и я свали на земята, като я плъзна по тялото си. Един спомен я прониза като нож. Някога, когато тя пристигаше в скривалището им край езерото през онова прекрасно лято, той винаги я посрещаше по този начин. И днес докосването му я опари като огън.

— Джейк… ти обеща — възпротиви се задъхано тя.

— Знам — той я пусна, разпери ръце и отстъпи крачка назад. Момчешката му усмивка разтопи леда в сърцето й. — Няма да те докосвам, освен ако сама не ме помолиш.

Джейк изкачи трите дървени стъпала към колибата. Кейтлин го проследи със смутен поглед. Точно от това се опасяваше. Изобщо не беше сигурна, че ще има сили да издържи.