Уилям Дийл
Еврика (8)

4.

Събудих се от дълбокия сън. Розичка дращеше по задната врата. След миг влезе в спалнята, клекна до леглото и ми изръмжа. Отворих едно око и зяпнах псето.

— Никога ли не лаеш, Мърляч? — попитах го аз. Изприпках бос до кухнята, пуснах го и оставих вратата открехната, после го нахраних и му сипах водичка. Отидох в банята, избръснах се, ваех си душ и си облякох тъмния костюм, който слагам, ако ми предстои да разговарям със симпатични, свестни хора, които са готови да съдействат на пазителите на закона и обикновено ти казват повече, отколкото искаш да научиш. Не се налага да прибягваш до мускули и бухалки.

Изсипах още една консерва кучешка храна в чинийката на Розичка, напълних отново купичката с вода и ги изнесох навън, в пещеричката под нишата.

Кучето наблюдаваше всяко мое движение и когато пак се отправих към къщата, ме съпроводи с поглед чак до вратата.

— Опитай се да не лаеш и да не вдигаш врява — заръчах му аз. — Посвети деня на това да свикваш с „Мърляч“.

След четвърт час вече натисках клаксона през къщата на Скай. Всеки ден минавам да го взема. Той има нов плимът, но жена му Клер кара с автомобила децата на училище, ходи на пазар и прави каквото там правят по цял ден жените, та останалите в семейството да се чувстват добре.

Петгодишната ми таратайка плачеше за нови амортисьори, вентилаторът квичеше като прасе, което водят на заколение, налагаше се да стоя прав върху спирачките, за да намаля скоростта, което си беше цял подвиг. Изтиквах цялата предна седалка назад, та да се вмести едрото туловище на Агаси, и стигах педалите едва ли не с върховете на пръстите. Върху тапицерията на седалката до шофьора се мъдреше дупка, която бях скрил със сияя броднрана възглавннчка с две — три палмички, между които с жълти букви пишеше:

„Добре дошли в Сан Диего“. Колата ми вонеше на старо, на някаква смесица между бензин, смазка, долнопробна храна, закупена по разни закусвални, и на пепелник, който не е изпразван още от времето, когато Хитлер е продавал по улиците на Виена рисувани на ръка пощенски картички. Но ми вършеше работа, а това бе най-важното.

Отбихме се в кафене „Уоли“, което ни беше на път, купихме си кафе в мукавени чаши и кесия понички, а Скай се зае, както винаги, да преглежда вестника, като от време на време ми четеше на глас някое заглавие, което според него трябва да знам или което ще ме разсмее, например: ИЗБЯГАЛО КЕНГУРУ ИЗРИТВА НА АВТОБУСНА СПИРКА СВЕЩЕНИК И ТОЙ УМИРА.

Тъкмо да излезем на платното, когато покрай нас в обратната посока мина камион с платформа, на която имаше два огромни плаката с червени букви върху бял фон:

На нещо като нисък подиум бяха застанали две девойчета с вид на изгряващи кинозвезди по червено-бели бански костюми, които, както се крепяха да не паднат, размахваха сини цилиндри, а от високоговорителя върху шофьорската кабина гърмеше „Бог да пази Америка“ в изпълнение на Кейт Смит толкова силно, че щеше да вдигне от гроба и мъртвите.

Скай се разропта:

— Мразя я тая Кейт Смит — тросна се той. — Не обичам да ми реве, когато още съм сънен.

Смит си допя песента и Ървинг Бърлин застена с морен глас:

— „О, как мразя да ставам сутрин“.

— Аз също — язсумтя колегата.

— Защо изобщо го правиш на въпрос! — възкликнах аз. — На четирийсет и две години си, имаш жена и три деца, тежиш най-малко трийсет килограма над нормата. Първо ще мобилизират слепците и чак тогава може да опрат и до теб.

— Божичко, а ти си на трийсет и четири. И до теб няма да опрат, така да знаеш. Пък си и ченге. Ще те отложат.

— Не звучи патриотично — рекох аз.

— Личното ми мнение е, че те сърбят ръцете да се запишеш доброволец, ако наистина се стигне до там да се сражаваме с швабите — отбеляза Агаси.

Прихнах, накрая и той се засмя и пак забоде поглед във вестника.

— Е, какъв е планът за днес? — попита по едно време.

— Аз отивам в банката, ти проверяваш работното място на Върна Виленски. Среща за обяд в „Котлето“.

— Ами Мориарити?

— Какво Мориарити?

— Това е битова злополука. Ще попита какво сме се разтичали такива.

— Нека първо видим какво ще установим. Пък после ще мислим за шефа.

— Страхотно, няма що — простена Агаси.