Уилям Дийл
Еврика (25)

21.

Звъннах на Скай в къщата на Виленски, слушалката вдигна един от криминалистите. Скай бил някъде из квартала.

— Нещо ново? — попитах аз.

— Според Скай, този, който е очистил жената, се е спотайвал цял ден у съседите и после я е издебнал да влезе във ваната.

— Предай на Скай, щом се върне, че трябва да се отбия до едно място и после идвам при вас.

— Дадено — рече криминалистът и аз затворих. Звъннах още един телефон и отидох с колата в другия край на града, в малка кръчмичка на име „Мърфи“, където се събираха главно ченгета в извънработно време и репортери. Беше три и половина, пълно мъртвило. Зад празния барплот барманът редеше бутилки бира в хладилника. На една от масите за билярд в дъното някакъв дългуч с клечка между зъбите упражняваше странични удари. От музикалната кутия Джими Дорси нашепваше „Амапола“. Барманът ме погледна отегчено и се подсмихна.

— Днес си подранил, а, Зий?

— Имам среща с Джими Перото — поясних. — Ще ми налееш ли едно?

Той извади от хладилника изстудена чаша, сложи я под крана и я напълни с бира, без да прекалява с пяната. Взех намачкания ранен брой на „Таймс“ и се усамотих в едно от сепаретата. Под аплика, който светеше колкото слабо джобно фенерче, прочетох заглавието на уводната статия: „«БИСМАРК» НАПАДНАТ“. От първия абзац разбрах всичко, каквото имаше да научавам: британската флота причакала германския кораб, потопил преди три дни парахода на Нейно величество „Худ“. Някъде в северната част на Атлантическия океан се водеше титанична битка. Отгърнах на некролозите, но за Виленски нямаше нищо ново.

Вратата се отвори, лъч светлина проряза тъмното заведение и вътре влезе Джими Ленингтън — беше килнал шапката си чак на тила и носеше в джоба на сакото сгънат вестник. Държеше голям кафяв плик. Вратата се затвори след него и той се огледа — да ме намери. Посочи халбата пред мен и каза на бармана:

— Налей и на мен едно. — После седна, метна шапката на съседния стол и сложи плика до лакътя си. Сетне се обърна към мен: — Направо не мога да повярвам, знаел си да четеш — възкликна и посочи опърпаното ранно издание.

— Мога да броя и до десет, но първо трябва да си събуя обувките — отвърнах аз.

— Щом ще черпиш, значи ножът е опрял до кокала. — Всъщност ти правя услуга, мой човек — казах му.

— И въпреки това ще ме черпиш? Нали не вярваш, че ти вярвам?

— Защо всички журналисти сте такива циници?

— Дори и да съм циник, усвоил съм го от теб. Казвай сега какви са клюките за днес.

— Не са клюки. Предлагам ти сделка.

— Бре, бре!

Джери донесе бирата на репортера и чинийка солета. Казах му да ги пише на моята сметка.

— Ченге не ме е черпило от времето на сухия режим.

— Заслужава си да го полеем.

— Предполагам, че е свързано с материалите, които поиска.

— Разумно предположение.

— Защо ни в клин, ни в ръкав се интересуваш от тая Мендоса? Тя е на стотина километра от твоя район.

— Ще стигна и до това. Като начало ще ти предложа новина, която ще знаеш само ти. Но условието е да не я разгласяваш до пет часа утре следобед.

— Новината бива ли я?

— И още как!

— За първа страница ли е?

— Виж какво, не съм редактор…

— Не ме баламосвай, Зий. За петнайсет години все си научил коя новина е за първа страница. За под главата ли е?

— Нищо не разбирам от глави и страници. Сключваме ли сделка?

— Хайде, от мен да мине, ще рискувам. Казвай сега какво искаш.

— Ще разбереш, щом чуеш всичко. Като се разделим, ще отида да си напиша доклада, в него ще изложа всичко, което сега ще ти разкажа. Можеш да напишеш дописката още днес, но ще я пуснете най — рано утре в четири следобед. Тогава аз ще предам доклада, а ти ще обереш лаврите.

Репортерът помисли и каза:

— Хайде да е в пет. Пускаме тиража в пет и половина, когато конкуренцията вече е пияна.

— Добре.

— За какво става въпрос, за някакво разследване, което си провел под прикритие ли?

— Ще ме изслушаш ли, или предпочиташ да си играем на гатанки?

Той отпи от бирата и извади зелено тефтерче.

Без да премълчавам почти нищо, му разказах в какъв вид сме заварили Върна Хикс-Виленски, какво е било първоначалното становище на Кокалите, после се прехвърлих на сейфа и завърших с паричните преводи и петстотинте долара на месец. Това вече привлече вниманието му. Продължих с пътуването до Сан Пиетро, как банкерите са ме пратили за зелен хайвер, пропуснах сблъсъка с двете ченгета и после пуснах втората бомба — окончателното становище на съдебния лекар. Репортерът престана да си записва и осъзнал, че става въпрос за убийство, отпи юнашка глътка от бирата.

След това му разказах за убийството на Уилма Томпсън и за процеса, как присъдата е била обжалвана и свидетелката — Лайла Париш, е изчезнала, че Еди Удс вероятно е убил Фонтонио и е свързан и с двата случая, накрая споменах, че повечето парични преводи са направени от Сан Пиетро. Премълчах, че Еди Удс е пратил поне един от преводите — това ми беше най-силният коз и реших засега да не го разкривам.

— Това ли е? — попита Пенингтън.

— Да те вземат мътните! Какво искаш, и дописката ли да ти напиша?

— Опитваш се да свържеш всичко това с Кълан.

— Това вече не мога да ти кажа, поверително е. Джими прихна.

— Щом твърдиш!

— Я не ми се прави на интересен! Станал си най-добрият репортер на „Таймс“ не защото някой друг е мислил вместо теб.

Той почука с молива по масата и ме погледна:

— Значи такава била работата, искаш да ти разчистя пътя.

— В смисъл?

— И ти не се прави на ударен. Решил си да обвиниш Броуди Кълан и искаш аз пръв да го посоча с пръст.

— Не съм казвал такова нещо.

— Не, затова пък го казах аз.

— Искаш ли, Джими, новината, или не я искаш?

— Вече я чух. Въпросът е какво ще правя с нея? И как ще свържеш всичко това с Кълан?

— Започваш да говориш като Мориарити.

— Говоря като моя редактор. Мога ли да те цитирам, че ще свържеш всичко това с Кълан?

Замислих се. Но още преди да съм отговорил, Джими рече:

— И как смяташ да свържеш Удс? Какво от това, че живее в Лос Анджелис, тук живеят още милион и половина души. И каква е връзката с Мендоса?

— Дай да поговорим за това. Какво ми носиш?

Той отвори плика и извади няколко изрезки от вестници.

— Повечето материали са писани от Мат Соренсън, отговаряше за новините от щата — поясни репортерът.

— Къде е той сега?

— В Ню Йорк. Но той често говореше за Мендоса. Искаше да разнищи далаверите в града, да направи разследване, но понеже вестникът не се разпространява там, на издателя му досвидя да го прати в командировка, голям скръндза е, ще знаеш, и от камъка вода ще изстиска. Мат пишеше материалите главно въз основа на телефонни разговори и на онова, което можеше да открие в „Асошиейтед прес“ и ЮПИ.

— Трябват ли ти? — попитах аз и вдигнах няколко от изрезките.

— Да, но не е спешно. — Казвай сега какво знаеш за Мендоса. Джими си допи бирата и си поръча втора.

— Откога пиеш по време на работа? — възкликнах аз.

— За днес приключих с работата. Ще се възползвам от това, че черпиш. — Той запали цигара и подхвана: — След като Кълан се отървал от Райкър и Фонтонио, третият човек след тях в мафията бил Гилфойл. Той решил да се разкара от Еврика. Вдигнал се и отишъл на юг, в Мендоса. Намира се в окръг Пасифико. Забутано одрямано градче. Най-голямата му забележителност е санаториумът, убежище главно за пияници, наркомани и изкуфели старци, от които децата им са решили да се отърват. На Гилфойл не му било никак трудно да завладее Мендоса и да го превърне във втора Еврика, в град на покварата. — Пенингтън порови в изрезките и намери една снимка. — Виж го тоя хубостник Гилфойл!

Журналистът плъзна изрезката по масата. Вдигнах я към анемичната светлина и видях едър като канара мъжага в светъл костюм — беше по-грозен и от кривоглед орангутан. Беше с едри черти и бичи врат — сто килограма мускули и телеса. Беше захапал в ъгъла на устата пура и над хитрите очички бе нахлупил бомбе. Бърните му бяха извити в нещо като нагла усмивчица.

— Гангстер като по поръчка — отбелязах аз.

— И защо се интересуваш от Мендоса?

— Един от преводите е направен от тамошна банка.

— Ако наистина смяташ, че Кълан ти е създавал неприятности, най-горещо ти препоръчвам да не стъпваш в Мендоса. Мернеш ли се там, нищо чудно Гилфойл да ти лепне две годинки за нарушаване на обществения ред.

— Я да те питам друго. Да предположим, че когато е изчезнала, Лайла Париш също е отишла на юг и се е укривала известно време в Мендоса. После е дошла в Лос Анджелис и си е сменила името.

— Смяташ, че Върна Хикс всъщност е Лайла Париш?

— Помисли — и трите събития са се разиграли в рамките на година и половина, започвайки с процеса срещу Райкър в края на двайсет и втора и завършвайки с убийството на Фонтонио през двайсет и четвърта, същата годила, когато Върна е пристигнала в Лос Анджелис и е започнала да разправя на всеки срещнат, че е от не знам къде — си в Тексас.

— Пропускаш нещо, Зийк. Я си представи, че Лаяла Париш живее със съпруга и децата си в Дъбюк? Думичката „клевета“ говори ли ти нещо? Разполагаш ли с друго освен с догадки?

Реших да си изиграя коза.

— Ще ти кажа нещо, но да си остане между нас, става ли? Той се замисли. Репортерите не обичат неща, които трябва да си остават „между нас“.

— Важно ли е, или е поредното ти пиянско прозрение?

— Става дума за доказан факт.

— Добре, но аз ще го оглася пръв, когато бъдеш готов да го разкриеш.

— Случаят си е изцяло твой.

— Цена нямаш! Добре де, дай да чуем за какво става въпрос.

— Един от последните преводи за Хикс е направен тук, в Лос Анджелис. Парите са пратени от Еди Удс.

Джими наостри уши.

— Можеш ли да го докажеш? — попита той. Кимнах.

— Днес на обяд касиерката, която е направила превода, разпозна Удс и потвърди, че именно той е превел парите.

— Пак нямаш неопровержими доказателства.

— Виж какво, съобщих ти всичко, което знаем за Хикс. Можеш да подчертаеш, че се е появила тук, след като Лайла Париш е изчезнала. Датите не са просто съвпадение.

— Ами паричните преводи? Мога ли да получа фотокопие от тях?

Кимнах.

— Ще ти направя списък и ще ти отбележа колко от тях са дошли от района на Сан Пиетро и от Мендоса. Не мога да ти предоставя номерата на преводите, понеже нищо чудно някой да писне как така съм се сдобил с тях без съдебна заповед. Не искам някои хора да загазят заради мен. — А банковите извлечения?

— Всички са налице, бяха в сейфа у Върна Хикс. Мога да ти ги предоставя.

— Но само на мен, нали?

— Да, докато не обявим официално резултатите от разследването. Тогава вече кой до каквото се добере.

Джими се засмя. — Пак ще си по всички вестници.

— Няма да бъда тук. — А къде ще бъдеш?

— На север — отвърнах аз.

— Добереш ли се до нещо, ще го съобщиш първо на мен. Това влиза в сделката.

— Добре де, от мен да мине — рекох аз. — Остава да седна да върша и твоята работа.

— Нали знаеш, мой човек, едната ръка мие другата — каза журналистът и добави ухилен: — Между другото, нали нямаш нищо против да спомена в материала и кучето с име на цвете?

— Ти пък откъде разбра за кучето?

— Не мога да ти кажа — рече Джими. — Имам си източници.

 

Този път отидох в къщата в Пасифик Медоус с различно чувство. Когато става въпрос за убийство, всичко се променя. Самата мисъл, че някой е убит, ти действа отрезвяващо. Но когато влязох вътре в къщата, заварих и Скай, и Кокалите в приповдигнато настроение.

— Напредък! — оповести Кокалите. — Тук и в съседната къща намерихме толкова отпечатъци, че ония от ФБР ще има да се трудят здраво цял месец.

— Не разполагам с месец. Не разполагам и със седмица. От ден на ден случаят става все по-заплетен.

— Отбелязахме известен напредък — подметна нехайно и Скай.

— Трябват ми неоспорими доказателства.

— Виж ти! — заяде се Скай. — Добре тогава, какво ще кажеш за това: убиецът е, горе — долу, колкото теб на ръст, може би малко по-нисък, тежи пет — шест килограма повече. Бил е облечен в черен панталон и черна риза, носел е бомбе, В деня преди да убие жената, е оглеждал в продължение на час — два квартала. Някъде в шест сутринта в деня на убийството е паркирал веднага след магазините на главната улица. Извървял е пеш шестте пресечки до къщата на съседите — предния ден е разбрал, че ги няма, навярно по купчината вестници пред вратата. Няма да се учудя и ако е звъннал един — два пъти. Влязъл е и цял ден е седял на масичка до входната врата. Изял е един сандвич, който по всяка вероятност е носел със себе си, и когато е тръгнал, е взел и хартийката, с която той е бил увит.

Седях и слушах като омагьосан Скай, докато той обрисуваше убийството. Почти не отстъпваше на Кокалите.

— Когато Върна се е прибрала, убиецът е излязъл през задния вход, отишъл е до къщата на Върна и я е дебнал, докато е чул, че тя пълни ваната. Не е могъл да влезе през входната врата — би било опасно, но прозорците не са били заключени. Влязъл е вътре, свалил е ръкавиците, отишъл е право в банята и някъде в девет и осемнайсет вечерта е натиснал Върна под водата. Държал я е към пет минути. Сетне е забелязал радиото, дръпнал е лавицата и то е паднало във ваната. Излязъл е от същото място, откъдето е и влязъл, отишъл е при колата и някъде в десет без десет си е тръгнал.

— Откъде знаеш всичко това? — изумих се аз.

— Преди половин година един старец на две пресечки оттук е получил инфаркт. По цял ден седи на предната веранда. Забелязал е непознатия, който е обиколил пет — шест пъти квартала с автомобила си. Кафеникавочерен. Човекът смята, че е бил марка „Форд“. Някакво хлапе си забравило на бейзболното игрище ръкавицата. Сутринта станало в шест и петнайсет и отишло с велосипеда да си я прибере. Карало бавно, понеже носело в едната ръка фенерче — да вижда пътя. Докато подминавало къщата, забелязало някакъв тип да разбива с щанга входната врата. Държал в устата си малко фенерче и детето разгледало добре ръцете му. Мъжът бал с черни ръкавици. Ръкавици през май? Кокалите продължи по-нататък:

— Убиецът се е спотайвал в къщата цял ден, чакал е да се мръкне. Дебнел е при входната врата, за да няма изненади, дори си е носел сандвич, да се подкрепи. Знаем, че Върна никога не е залоствала прозорците. Под перваза намерихме влакънца — докато е влизал, онзи вероятно си е закачил сакото. Отишъл е в спалнята, видял е жената във ваната, смъквал е ръкавиците, за да не се намокрят, после е нахълтал при Върна и я е натиснал под водата, останалото го знаете. Излязъл е отново през прозореца, върнал се е при магазините и е изчезнал с автомобила в нощта. Знаем това от собственика на дрогерията и жена му, които онази вечер са правели инвентаризация и са видели някакъв тип — някъде в десет без десет дошъл откъм Медоус, качил се на кафяво — черна кола, която цял ден стояла пред магазините, и отпрашил.

— Дадоха ли описание на лицето му? — попитах аз Скай. — Не.

— Номерът на колата?

— Не са го видели.

— Обявихте ли я за издирване?

— Да, но нашите не могат да спират всеки кафяво — черен форд в района.

Кокалите рече:

— Снехме от полицата за радиото чудесен отпечатък. И още един от шкафа в спалнята. Намерихме доста отпечатъци и по масичката у съседите. Никой не се храни с ръкавици. Ще увеличим отпечатъците от банята на Виленски и ще ги сравним с тези по масата. Ако съвпадат и заловим този тип, можем да смятаме разследването за приключено.

— Кога ще разберете дали съвпадат? Той изду устни и се позамисля. — Пет дни?

— Пет дни ли! — Трябва да ги пратим във Вашингтон, знаеш колко се мотаят ония от ФБР, — Три дни.

— Ще ги попритисна да са четири. По-бързо надали ще стане.

Кимнах. Точно тогава, както обикновено, Скай хвърли една от бомбите си.

— Според мен това приятелче е бивш пандизчия — оповести той.

Кокалите го погледна изненадан.

— Откъде разбра? — попита той.

— Кой ще издържи да седи цял ден на едно място, освен ако не е прекарал две — три години зад решетките, в килийка два на три?

Съдебният лекар се усмихна.

— Ако наистина е лежал в затвора, в щатския архив сигурно се пазят негови отпечатъци.

— Ти го удари на мечти — прекъсна го Скай. — Едва ли ще извадим чак такъв късмет. Тоя негодник е професионалист. Обмислил е всичко до най-малките подробности, забелязал е дори купчината вестници пред входната врата, откъдето е разбрал, че в къщата няма никого.

— Така си е — съгласи се съдебният лекар. — Но и професионалистите допускат грешки. Ако просто беше бутнал радиото във ваната, без да дави жената, ние така и нямаше да разберем, че става дума за убийство. Нашият приятел е сгафил и това може да го прати на електрическия стол.

Сигурно се питате аз какво съм правил през това време. Аз умувах каква ли кола кара напоследък Еди Удс.