Уилям Дийл
Еврика (29)

25.

Шевролетът беше при доковете, където го бях оставил. Минах с автомобила покрай закусвалнята, но Скай не се виждаше никъде, затова продължих нататък към Национална банка „Пасифик“.

Марша Уитакър се оказа симпатяга към трийсетте с късо подстригана руса коса, от която кръглото й лице и големите светлокафяви очи изпъкваха още повече. Беше облечена в бледозелена рокля без ръкав. Показах й полицейската значка и й споменах, че господин Горман вероятно й е казал за мен.

— А, да — потвърди жената. — Вие сте господинът, който се интересува от банковите преводи.

— Да, изпращани на Върна Хикс.

— Така-а — провлачи тя. — Наистина не мога да ви кажа много. Предшественицата ми, госпожица Хамнлтън, почина преди две години. Помня само три такива превода. Единият е от март тази година, другите два — от миналата.

— Помните ли кой е внесъл сумите?

— Да. Парите бяха преведени от млади жени. Много добре облечени за Сан Пиетро, така съм ги запомнила. Първата дойде някъде през март четирийсета, беше невероятно хубава. Доколкото си спомням, беше облечена в светъл костюм. Май бежов. Подаде ми плика и рече: „Бихте ли се погрижили за това?“ Вътре имаше пет стодоларовн банкноти я бележка с името Върна Хикс. Оформих документите, тя пъхна квитанцията в плик, който вече беше с марка и с написан адрес, благодари и си тръгна.

— Помните ли още нещо?

Жената се подвоуми, пак се замисли и каза:

— Не, съжалявам.

— Много съм ви признателен.

— Знаете ли, момичето беше… някак различно, биеше на очи.

— А другата жена?

— Нея я помня малко по-добре, дойде преди два-три месеца. Беше дребничка като първото момиче, но много…

— Но с пищно тяло? — взех да налучквам аз.

— Точно така, с пищно тяло, благодаря ви — поруменя жената. — Сигурно беше отседнала във „Вълните“.

— Защо мислите така?

— Приличаше на летовничка, поне така беше облечена, пък и имаше силен тен, та си рекох, че ходи на плаж. Държеше се много дружелюбно, усмихваше се през цялото време, но не каза друго освен „Ако обичате“, после ми връчи плика и ми благодари. А, да, носеше тъмни очила… и говореше с акцент, звучеше като чужденка. Но ми е трудно да съдя, тя не каза почти нищо. И слънчевите й очила бяха с бели рамки и с червени сърчица в края на стъклата. Беше гримирана. А грим не й трябваше, наистина беше изумителна. Направи същото, както другото момиче — пъхна квитанцията в адресиран плик. Ходеше много изправена, като манекен.

— Виждали ли сте ги и друг път? Жената поклати глава.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна с нищо повече.

— Признателен съм ви за съдействието, госпожице Уитакър.

— Винаги на ваше разположение — отвърна тя, след което станах и си тръгнах.

Госпожа Хигарти в банката на оня дребосък, шотландеца, също имаше какво да добави. Спомни си, че един от преводите е бил направен от мъж с вид на азиатец в дочени дрехи, той също дал пет банкноти от сто долара и бележка да бъдат преведени на Върна Хикс. Само кимнал, когато жената му подала квитанцията. И той носел адресиран плик, в който сложил документа, после си тръгнал. През прозореца до гишето Хигарти го видяла да влиза в пощата. Реших, че е време да се отправя към Хълма.

 

Заобиколих парка откъм север, като се надявах пазачът при входа на Хълма да е в обедна почивка. Къде такъв късмет! Мярнах през прозорчето на будката силуета му. Нямаше как да се промъкна незабелязано покрай него, затова завих наляво, към пресечка с много дървета отстрани и се обърнах да видя дали ме следят. Наоколо беше безлюдно. Тръгнах по улица с много завои, докато излязох в началото на Панорамния път. Спрях и стоях цели пет минути, опитвайки се да залича от съзнанието си онова пътуване по стръмното изровено шосе. После слязох, махнах преградата, навлязох в пътя и пак върнах бариерата на мястото й.

Запъплих на първа по тясното платно. Изпод задните гуми се разхвърчаха камъчета и пръст. Не поглеждах нито надясно, към красивата гледка, нито наляво, към отвесната стена само на три педи от мен — бях заковал очи в това жалко подобие на път. Докато взимах бавно един от завоите, видях на два-три метра пред себе си място, където пътят отстрани беше изровен и зееше яма. Спрях и я загледах с надеждата да стане чудо и тя да се махне. Реших все пак да опитам. Пък и нямаше как да се върна.

Бях на половин метър от трапа отстрани на пътя, дръпнах ръчната спирачка и се надвесих през прозореца — тук шосето беше е трийсетина сантиметра по-тясно. И да карах плътно до скалата, от бездната пак щяха да ме делят някакви си две педи. Освободих спирачката и запъплих към ямата. Докато минавах почти до нея, усетих как колата се разтресе. Тъкмо излязох от другата страна, и автомобилът се разклати. Устата ми пресъхна. На гърлото ми заседна буца. Завъртях волана и натиснах газта.

Шевролетът рипна напред. Още едно парче от пътя се отрони и политна към океана. Колата обърса със скърцане скалите от другата страна. Криво-ляво я овладях и намалих скоростта, докато не запъплих като костенурка. По лицето ми на вадички се стичаше пот. Поотпуснах педала за газта и продължих нататък. Под гумите пак се разлетя чакъл. Изкачих се на билото без повече произшествия.

Махнах бариерата, прекарах колата от другата страна и пак сложих преградата. Пушеше ми се ужасно — не се траеше. Продължих нататък по пътя, докато не видях портата на имение „Приказна гледка“, тогава вече спрях и си свих цигара. Сърцето ми продължаваше да бумти като обезумяло. Преброих възможно най-бавно до двайсет, докато пулсът ми се поуспокои. Допуших цигарата, свих втора и когато при вършвах и нея, пред портата спря камионетка с хранителни продукти. Шофьорът слезе и отвори едното крило, за да влезе. Остави го отворено, а аз само това и чаках — шмугнах се след него, подкарах по дългата алея и спрях на паркинга южно от голямата къща.

Огледах колата. Отстрани бонбончето на Луи бе издрано, трябваше да се изчуква, плачеше и за нова боя.

Вятърът, духащ откъм морето, нагьваше високия жив плет покрай алеята откъм страната на урвата. Приближих се до къщата. Откъм южната страна имаше втори жив плет, скрил страничната врата.

Никой не ме застреля, затова отидох при входа и натиснах звънеца. Някъде отвътре чух камбанки с първите тактове на нашумяло парче. Почаках и пак позвъних.

Дръпнах се от вратата и огледах къщата. Не се чуваха никакви звуци, които да издават живот. Имението приличаше на заспала котка. После тишината бе нарушена от момичешки смях, долетял откъм северната страна на къщата. Направляван от смеха, свърнах зад ъгъла. Откъм север имаше лехи с рози, моравата бе безупречно подравнена, тук — там растяха палми, които хвърляха дебела сянка. Зад къщата, в началото на ниската тераса имаше плувен басейн с олимпийски размери, масички с чадъри във весели цветове и шезлонги с брезент на ивици.

Два от шезлонгите бяха заети.

Отидох при тях. Две жени се печаха край басейна, шушукаха си нещо и се кискаха като гимназистки. Едната беше височка, с издути устни и раздалечени очи, кехлибарена коса и чудесен тен. Беше по тъмносини къси панталонки. И нищо друго. Втората, по-нисичка и слаба, със съвършени гърди, дяволита усмивка и гарвановочерна коса, носеше само прекрасния си слънчев загар, и толкоз.

Първо ме видя голото момиче, което беше някъде на деветнайсет — двайсет години. Седна по турски на шезлонга и ме озари с искрена усмивка. Другата жена също се усмихна, но някак по инерция. И двете не си направиха труда да се поприкрият.

— О, какъв красавец! — възкликна все така усмихнато Голо момиче номер едно. — Ти да не си за пет часа? Ако си, доста си подранил.

— Приличам ли ти на този, дето е за пет часа? — отвърнах аз на усмивката й.

— Не мога да кажа — взе да кокетничи жената и попрекали с въртенето на очите. — Нов си. Знае ли човек, току — виж си някой предрешен киноактьор.

През цялото време ми показваше всичките си прелести. — Чайките не ви ли притесняват? — поинтересувах се аз. Голо момиче номер едно се засмя. — Казвам се Зийк Банън — представих се аз и протегнах ръка. — Зийк ли? — намеси се и втората жена. — Какво е това име Зийк?

— Къде са ти добрите обноски, Емералд? — Сетне добави: — Новичка ни е. Още не е завършила курса на обучение.

— Това някакво училище ли е?

Голо момиче номер едно понаведе брадичка и ме изгледа.

— Да, висшето училище на госпожица Делайла — поясни то. Облакъти се и рече: — Ако не си за пет часа, имам най-малко два свободни часа. Бих могла да ти преподам някой и друг урок.

— А, не се и съмнявам. Някъде зад мен се чу строг глас.

— Джейд, я се облечете и двете. Това тук не е изложение на добитък.

Двете момичета затърсиха с какво да лоприкрият голотите си. Обърнах се и погледнах нагоре. Жената на балкона на втория етаж очевидно беше Делайла О’Дел. Беше облечена в дълга роба от бледожълта коприна, препасана със светлорозов колан на ивици, беше обута в жълти чехлички с големи пухкави помпони. Носеше и шапка. Розова, с перо, извито чак до ухото и рамото й. Жената беше с огненочервена коса и възпълно лице с подозрителни очи. Можеше да е и на трийсет и пет, и на петдесет години. Изглеждаше внушително, но не беше пълна, просто имаше великолепна осанка и кръстче, на което би завидило и двайсетгодишно момиче. Не беше красива — не се налагаше, но излъчваше достолепие и достойнство и го знаеше.

— Какво сте се намъкнали тук и се държите, сякаш сте си у дома? — тросна се тя.

— Звъннах няколко пъти.

— Може да ме е нямало.

— Не, тук си бяхте.

— Може би съм искала да помислите, че ме няма. Повечето хора щяха да ме потърсят по-късно.

— Вие сте Делайла О’Дел — отсякох аз.

— Не думайте! Дължа ли ви нещо за тази информация? Извадих полицейската значка и я вдигнах така, че да заблести на слънцето.

— Ченге съм.

Това нито я изненада, нито я притесни — нея би я притеснило единствено земетресение.

— Пет пари не давам, ако ще да сте и крал Джордж — сопна се жената. — Това тук е частен клуб и не помня да съм ви канила.

— Рискувах и влязох с надеждата да ви заваря у дома.

— Така ли? И защо? Я да видим дали ще позная. Вие сте Банън.

— В Сан Пиетро нищо не остава скрито — покрито.

— Да, и аз научавам първа всичко. Какво търсите тук?

— Сбърках завоя.

— А, това е повече от сигурно. Минете от другата страна, при вратата.

Тя се скри в къщата.

Върнах се при входната врата, отвори ми цветнокож мъж на средна възраст с прошарена коса и телосложение на Кинг Конг. Взе ми шапката и кимна към стълбата. Тръгнах накъдето ми посочи. Не знам какво направи с шапката.

Вдясно от входа имаше всекидневна, вляво — просторен хол с врата в дъното и друга под витата стълба, която водеше към малък мецанин, Обърнах се и огледах хола. След миг на вратата се показа Делайла О’Дел.

— Продължавате ли да се наслаждавате на гледката? — попита тя.

— Значи престрелката е станала тук — кимнах към огромното помещение, — й вие с Кълан сте единствените, които сте оцелели по чудо.

— Това все пак не беше битката при Гетисбърг^[1] — тросна се жената. — Но да оставим миналото. Влезте, де.

— Вашият човек ми взе шапката — оплаках се аз.

— Ще си я получите. Случва се да ни идват гости, които са забравили добрите обноски и ми влизат тук с шапки.

— Пък аз си мислех, че при тия петдесет бона, дето взимате, не обръщате внимание на такива подробности.

— Това тук, Банън, не ви е Стюбънвил в щата Охайо, ние държим на обноските — сопна се Делайла, сигурна, че знам как Стюбънвил се слави като световна столица на проституцията.

Погледнах перото върху шапката на жената, стигащо чак до рамото й.

— Няма да се учудя и ако спите с тая шапка — отбелязах аз. — Спя гола. А вие?

— По долнище на копринена пижама.

— Не ми приличате на човек, който спи с пижама.

— Живея сам. Твърде рядко имам компания и се обличам така, че да ми е удобно.

— Значи не полагате усилия — отбеляза Делайла и се отправи към барчето.

— Усилия за какво?

— Да си намерите компания. „Джон Джеймсън“ става ли?

— И още как! С едно ледче, ако обичате. Тя се засмя, докато пълнеше чашите.

— Какво толкова му е смешното? — попитах аз.

— Това, че сме си лика — прилика — отвърна тя почти през шепот и поклати глава.

Отвори абаносов овлажнител за пури, извади отвътре две пурети и ги стисна между палеца и показалеца. Остана доволна и сряза с ножички върховете им. Запали едната, като я въртеше вещо в пламъка, и ми донесе питието и пурата.

— Кубински са — обясни. — Един приятел ме снабдява. Защо не дадете почивка на краката си?

Потънах в един от големите фотьойли. Все едно седях на облак.

— Пурата е страхотна — рекох аз. — Е, да, повечето пури, които съм пушил, струват по десетаче едната и не са с такъв лъскав етикет.

Делайла запали и своята пура.

— Правите го наистина много изтънчено — похвалих я аз. — Тези номера заедно с къщата ли вървят?

— Усвоила съм, както се изразихте, номерата, от една много обиграна парижанка. Цели три години, още откакто навърших осемнайсет, съм й била ученичка. Схватлива съм. — Тя ме огледа от глава до пети, като познавачка. — Не би трябвало да ви е трудно да си намерите компания. Страхотии очи, красив нос, прекрасна волева брадичка. Хубави прави зъби. Спретнат сте. Няколко часа на слънце няма да ви се отразят зле. И не сте прекалено висок. Това добре. Стряска ме всичко, което стърчи над метър и осемдесет.

— Попресилвате — вас не ви стряска нищо.

— Вие пък откъде знаете?

— Досещам се. И младите дами ли ги подбирате по ръст?

— Колкото до дамите, техният ръст не ме вълнува — отвърна жената и седна на шезлонга. — Някои мъже предпочитат амазонки, други си падат по джуджетата.

— Сериозно? Никога досега не съм виждал жена джудже.

— А искате ли да видите?

— Не ми е по джоба. И едно питие тук ще ме разори.

— Тогава ще опитате безплатно, колкото да добиете представа. Но аз ще гледам.

— С това ли се забавлявате — да гледате?

— Не, просто искам да проверя дали ставате.

— Вече си имам работа — прихнах аз. — Но не тази, която имам предвид. — Аз не се и съмнявам.

— А добър ли сте?

— В кое, в работата ли? — Да, в работата.

— Криво — ляво се справям.

— Броуди твърди, че сте същински питбул. Питбул ли сте?… Как ви е малкото име?

— Сержант.

— Много смешно, няма що — подметна жлъчно тя. — Къде тогава ви е палката?

— Вече не ги използваме, оставят синини — прихнах отново аз. — Казвам се Зийк. И мисля, че Броуди ви е казал да ме посрещнете добре.

— Броуди не ми казва какво да правя. Мен ако питате, сте си изсмукали от пръстите някаква история и сега си въобразявате, че ако разговаряте с достатъчно хора, все някой ще изтърси лъжа, за която да се хванете като удавник за сламка.

— Може и така да се каже. Тя поклати бавно глава.

— Поне си го признавате, Сержант — подметна донейде язвително Делайла.

— Защо не ме наричате Зийк?

— Надали ще се сприятелим чак толкова.

— Виж ти! Пък аз Подочух, че си падате по ченгетата. — Падам си по мъжете.

— И по жлъчните подмятания. — Не се предавате току — така.

— И вас си ви бива, но не чак толкова.

— Сега само загрявам.

— Едва ли ще остана за финала.

— Не думайте!

— Няма да ни отнеме много време. Как си почиват младите дами? — попитах аз възможно най-нехайно. — Сан Пиетро все пак не е „Лидо“.

— Караме ги в Санта Барбара или Лос Анджелис. Случва се и да отскочат до града, за да видят някой филм.

— А как живеят? Изкарват ли добри пари?

— Какво, на викторина ли ще си играем?

— Просто ми е любопитно.

— Джейд, голата богиня с невероятния тен, следва биология в Калифорнийския университет. Работи само през лятото и по празници. Вече е четвърти курс, оценките й от горе до долу са отлични, щом завърши, сигурно ще се задоми. Отговорих ли на въпроса?

— Питах се къде си държат парите.

— За банки ли искате да говорим? — попита след цяла минута.

— Сигурен съм, че знаете за петстотинте долара, които Върна Хикс-Виленски е получавала всеки месец. Току — що разговарях с касиерката в една от банките. Тя описа две от жените, направили преводите, като момичета, високи около метър и шейсет, стройни, сексапилни, облечени много скъпо за Сан Пиетро. Мили, дружелюбни, със самочувствие. На описанието отговарят и двете голи богини при басейна. А вероятно и останалите момичета във вашето дамско дружество.

— И всяко друго симпатично момиче с ръст около метър и шейсет.

— Накъде биете?

— Както сама споменахте, момичетата отскачат до Еврика, за да видят някой и друг филм, но не се застояват долу.

— Градът се казва Сан Пиетро. Еврика е история.

— За мен не е. Някои неща не се забравят никога.

— Вие какво си въобразявате, че щом носите полицейска значка, сте по-различен от другите ли?

Замислих се.

— Вероятно сте права, Делайла. Вероятно, както и да се обличаме, всички сме в един кюп.

— Я се разкарайте оттук!

— Още не съм приключил. Никой в селището не познава момичетата ви. Те не се представят, не си казват имената, просто дават на касиерката плик с пет франклиповки вътре и съобщават името на получателя на записа, после прибират квитанцията, слагат я в адресиран плик с марка и изчезват. Бих искал да поговоря с някои от момичетата. — Как ли не! Само през трупа ми.

— Щом не искате с добро, Делайла, може и с лошо.

— Малкото ми име е Госпожица — сряза ме тя. — Гоните си опашката. Опитвате се да лепнете нещо на мен или на Кълан, на някого от хората тук. Елате да ви покажа нещо.

Тя ме заведе в другия край на помещението и ми посочи малка снимка върху стената. Беше на Броуди и на ротата му някъде във Франция. В дъното се виждаха останки от град, мъжете бяха нагазили в кал до глезените. Под снимката, върху парче черно кадифе, бяха закачени „Аленото сърце“ и „Сребърният кръст“. Делайла загледа като омагьосана Кълан.

 

— Защо се махна оттук, Броуди?

Той сви рамене. — За да видя свят.

— Аха.

— Честно казано, избягах от онова, при което сега се връщам.

Тя се усмихна тъжно.

— Ти беше влюбен в Изабел, Бен също, Изабел пък беше влюбена и в двама ви. А аз? Аз бях хлътнала по теб, но знаех, че нямам никакви надежди.

— Дел, бяхме деца.

— От това не боли по-малко.

— Всички бяхме добри приятели. Надявам се, че и досега сме такива.

— Нищо не е в състояние да помрачи приятелството ни, Броуди.

Тя отиде при грамофона и пусна бърз джаз — „Блус на децата на леля Хагар“, после започна да танцува. Броуди беше виждал и в Париж момичета, които танцуваха по същия начин — шеметно, сами, като подскачаха и следваха ритъма.

— Ела, ще те науча да танцуваш чарлстон.

— На един крак ще се справя ли? — усмихна се той.

Тя спря и махна игличката от плочата. — Извинявай…

— Не се притеснявай. До месец ще бъда като нов. Все още ме наболва.

Тя седна до него.

— За нас — вдигна нашата.

Чукнаха се и стъклото иззвънтя като малки камбанки.

— За нас — повтори той като ехо. — След месец можеш да почнеш с уроците по танци. Тъкмо ще имам повод да наминавам насам.

— На теб. Броуди, не ти трябва повод. Идвай когато, пожелаеш. Ще ти дам ключ.

 

Делайла каза, без да ме поглежда:

— Знаете ли нещо за тези мъже?

— Запознах се с повечето от тях — отвърнах аз. — Вижте какво, не съм дошъл, за да създавам главоболия на някого, особено пък на герои от войната. Тук съм, защото си върша работата, а тя изисква от мен да разследвам убийство…

— Връщайте се в Лос Анджелис. Нима си въобразявате, че никой тук ще вн каже нещо ново? На тази снимка няма мъж, който да не е готов да излъже, да убие или да умре за Кълан. Можете да включите и мен в списъка.

— Изобщо не съм споменавал Кълан.

— Да, но и това ви минава през ума.

— През ума ми минава, че някои от момичетата може би ще ми съобщят нещо, което да ми помогне. Ако не искате с добро, мога и с лошо.

— Виж ти! И как по-точно ще стане това?

— Сценарият ще бъде, горе — долу, следният: изпращам от Лос Анджелис полицейската камионетка заедно с цяла купчина призовки и заповеди за арест, ще откараме пет — шест от дамите в града, натякваме ги в стаичката с голата крушка — там вече няма шега. Единственото, което искаме да знаем, е откъде са взели парите за преводите.

— Първо трябва да се преборите е двама — трима адвоката, които, докато пикаят, печелят повече, отколкото вие за цяла година.

— Излизал съм на глава в с най-обиграните адвокати — не ме плашат, макар че, да ви призная, тръпки ме побиват, ако седя в едно помещение с някого от тях.

— Вие сте нагъл.

— Наричали са ме и с по-страшни имена.

— Не се и съмнявам — Делайла се изправи. — Е, хайде, прибирайте се и вадете съдебните заповеди.

— Мисля, че вече ми казахте достатъчно.

— Не си губете времето. Всяка седмица тук идват петима — шестима много богати мъже, всеки от тях е могъл да даде на някое от момичетата няколко стотачки и да го прати да му свърши мръсната работа. Момичетата не знаят как се казват мъжете.

— Защо тогава се плашите толкова?

— Защото ще се отрази зле на бизнеса ми.

— Същото важи и за едно убийство.

— Допийте си питието и си вървете. Можете да вземете пурата със себе си.

Тя прекоси стаята в отвори вратата.

— До скоро, Делайла — рекох й аз. — Благодаря за питието и за пурата.

Едрият цветнокож мъж ме чакаше с шапката на входната врата.

— Приятен ден, господине — пожела ми той.

— Можеше да бъде в по-приятен.

Върнах се на паркинга. Предположих, че вратата, скрита зад високия жив плет, води към помещение, запазено за местните. Или може би млекарят оставяше там млякото.