Уилям Дийл
Еврика (44)

40.

Минаваше полунощ, когато влязохме през портата в двуметровия каменен зид. Продължихме възможно най-тихо, после подминахме езерцето при административната сграда на санаториума „Шулър“ във викториански стил. Пазачът при портата видя Ърл и ни махна да влизаме. Лампата над входната врата беше запалена, светеше и в канцеларията, но никъде наоколо не се виждаше жив човек.

Угасихме фаровете и на бледата лунна светлина подкарахме по посипаната с чакъл алея, описваща дъга около административната сграда. При малката горичка спряхме и заедно с втория автомобил направихме обратен завой. Слязох, отидох в края на дъбравата и се ослушах.

Цареше гробна тишина. Някъде в края на градината се обади щурец, вятърът разклати клоните.

Точно зад административната сграда се възправяше лудницата, наподобяваща населявана от духове къща, осветена от луната. И при нея, както при административната сграда, третият етаж беше с четири фронтона, обърнати към четирите посоки на света. Острите им върхове стърчаха като ками към пълната месечина. От двете страни вторият етаж беше с високи прозорци. Това вероятно беше отделението за „шантавелниците“, както ги бе нарекъл Ърл Морнингдейл. Първият етаж, където очевидно се намираха спортната зала и плувният басейн, беше без прозорци.

Светеше само един прозорец — на фронтона, обърнат на запад, към Тихия океан, който хвърляше зловещо жълто сияние. Ако не броим него, сградата сякаш беше безлюдна.

— Там ли се крие Райкър? — прошепнах аз на Ърл Морнингдейл.

— Вероятно — отвърна той. — Знам, че бяха дали на Далмъс южната стая, ние с оная откачалка от Балтимор също разполагахме всеки със стая.

От тъмната южна стая Райкър видя как двата автомобила отиват бавно при дърветата и спират. Дали Гилфойл се връщаше със своята паплач? Бяха тръгнали на пожар, вероятно за да приберат Ърл и онзи клоун с крещящата риза. Както седеше на перваза, Райкър забеляза как двама от мъжете излизат от горичката и гледат нагоре към сградата. Всичко това вече започваше да го изнервя. Той извади цигара и я запали.

 

Ред Канарата приклекна сред дърветата и се взря в един от тъмните прозорци. Стори му се, че вижда пламъче. Вгледа се. Не беше сигурен. Насочи цялото си внимание към черния прозорец. Сетне съзря за миг червена точици, наподобяваща карфица. Взе камъче и го метна към Банън.

 

Усетих, че нещо ме удря по крака, обърнах се и видях Ред, който се бе притаил зад дънерите. С едната ръка ми махна да се скрия, а с другата направи движение, сякаш някой си дръпва от цигара. Сетне посочи тъмния прозорец откъм южната страна на сградата. Отстъпих назад, взрях се и видях за миг огънче. Ако това наистина беше Райкър, не можехме да се изнесем от горичката, без той да ни забележи.

Застланият с чакъл път криволичеше покрай няколко ниски постройки, при лудницата правеше завой, стигаше почти до голямата административна сграда и пак се връщаше при главния вход. По небето нямаше облаче, месечината направо се беше облещила и бе изключено да притичаме незабелязано през моравата на петдесетина метра от нас до вратата на охраняваната сграда. Нищо чудно Райкър да дебнеше със заредено оръжие, готов да убие на място всеки, решил, да влезе.

Оставаше ни само едно. Чакълестата алея беше само на десетина метра от югозападния ъгъл на сградата. От третия етаж човек надали можеше да различи колко души има в автомобила. Пък и от стаите с фронтовите сградата се виждаше само от трите страни.

Реших да пратя най-бързите — Ред и Арън, за прекосят на зигзаг моравата под прикритието на дърветата под южния прозорец. През това време Макс Едноокия щеше да отиде с автомобила право при североизточния ъгъл на санаториума, а ние с Лени Едноръкия и Ръсти щяхме да изскочим от колата и да избием с изстрел ключалката на вратата, която Райкър не виждаше.

Вече вътре, щяхме да се насочим към плувния басейн и оттам към стълбището за южната част на постройката. Аз щях да се кача, Ръсти щеше да ме последва и ако извадехме късмет, щяхме да сгащим Райкър на горния етаж, докато Лени и Макс щяха да пазят при вратата за асансьора. Ред и Арън щяха за притичат до сградата и да дойдат да ме прикриват. Тогава Райкър нямаше да има друг избор, освен да се качи на покрива.

Все пак съществуваше едно „ако“. Ами ако Райкър се беше укрил другаде? Ами ако отново се бе качил на яхтата и беше отпратил нанякъде? Ами ако над океана кръжеше самолет, който да го вземе и да го откара в Мексико? Райкър беше психопат и негодник, хладнокръвен убиец. Нямаше закога да се притеснявам за разни „ако“. Трябваше незабавно да действам.

 

Райкър продължаваше да наблюдава горичката и да се пита какво ли са намислили онези долу. Не беше изключено това да са Кълан и Банън, изсипали се заедно с мощно подкрепление. Ако наистина бяха те, Гилфойл вероятно беше хванат в капан при мотела на Лефтън и бе задържан.

Долу сред дърветата се стрелнаха два черни силуета, които се втурнаха досущ зайци в лунната светлина, ревна и двигателят на единия от автомобилите зад тях.

Колата се насочи към северната част на сградата. Която Райкър не виждаше.

Той нямаше друг избор. Трябваше час по-скоро да се махне от третия етаж и да излезе през втория откъм северната страна! За да отклони вниманието.

Ухилен, изхвърча от апартамента и хукна по коридора. Кълан и Банън оглавяваха списъка на хората, които мразеше до смърт.

Само какво им беше намислил!

 

Ръсти прихвана с белезниците Ърл към клона на един евкалипт.

— А си гъкнал, а си се превърнал в мърша за моргата — заканих се аз и скочих в автомобила.

Потеглихме със свистящи гуми по чакълестата алея, взехме завоя, при което изпод задницата на колата се разхвърчаха буци пръст, и заковахме. И четиримата изхвърчахме като тапи навън. Вратата беше залостена с резе — всъщност какво ти резе, с огромен метален прът от единия, та чак до другия край. Можеше да се отключи само отвътре с ключ.

— Махай вратата — казах на Ръсти, който завъртя пушката помпа и пантите отхвърчаха.

Нахълтахме вътре и се завтекохме през помещението с басейна към изхода откъм южната страна. Тази врата беше отключена.

Лени и Макс се насочиха към асансьора, а аз последвах Ръсти нагоре към третия етаж, като взимах по две стъпала наведнъж. Стълбището беше с късо рамо, следваха площадка, сетне още едно рамо до площадката на втория етаж и вратата за отделението за душевноболни.

Райкър ни причакваше още на първата площадка. Тъкмо завихме, и гръмна пушечен изстрел, отекнал по тясното стълбище. Бях заглушен, куршумът уцели Ръсти в краката, точно под коляното.

Стрелях възможно най-бързо три пъти, Райкър обаче вече се бе скрил зад ъгъла.

Ръсти се търкулна по стълбите и тупна на площадката, краката му бяха пълни със сачми. Скочих долу и го извлякох точно когато Райкър натисна отново спусъка. Този път куршумът остави върху стената огромна дупка — около метър. И този път Райкър изчезна яко дим.

От лудницата долитаха зловещи писъци. Отпърво бяха един — два, после се разнесе цял хор от ужасени крясъци и викове. Надзърнах иззад ъгъла точно когато Райкър изстреля трети пълен със сачми куршум по ключалката върху вратата на отделението за душевноболни. Натиснах спусъка, но той успя да се шмугне вътре.

Ръсти стенеше от болка. Извадих радиостанцията.

— Обажда се Банън. Ръсти е ранен в краката. Май е засегната артерия. Райкър е в лудницата, тръгна на север. Повикайте лекар и пратете при северната врата още хора. Тръгвам да го гоня.

— Идваме — обеща Макс.

Свалих си сакото, усуках ръкава и прихванах с него бедрото на Ръсти, като използвах дулото на пушката за турникет, за да спра артериалната кръв, шурнала от раната. Ръсти посочи стълбите.

— Върви, върви, де — подкани само с устни.

Отправих се нагоре към лудницата, направляван от писъците, пелтеченето, стенанията, сякаш вътре се бяха събрали Хрътките на ада.

Душевноболните бяха от буйстващите и бяха прихванати с вериги за леглата. Някои се бяха вкопчили в Райкър и му раздираха дрехите. Дращеха го по лицето — едни си търсеха избавител, други просто се страхуваха и се бранеха. Както притичваше към вратата в дъното, той ги млатеше с пушката, разтикваше ги и ги влачеше. Още щом влязох, лудите наобиколиха и мен. В мъждивата светлина на нощните лампи приличаха на безлики ръце и длани, които се вкопчваха в мен, спирани само от веригите, занитени било за креватите, било за пода. Завъртях се, за да се отскубна, когато чух отново пушката на Райкър. Видях в дъното на отделението двама — трима пациенти, които отскочиха от него и се разпищяха от болка. Райкър се обърна и стреля повторно по друга групичка. Разлетяха се тела, надупчени от сачмите.

Точно тогава Райкър ме забеляза. Отскубна се от последните си нападатели, изхвърча през вратата и се юрна надолу по стълбите, водещи към плувния басейн.

Прибрах лугера в кобура и се помъчих да се освободя от ужасените хора, наобиколили ме отвсякъде.

 

Райкър слезе на първия етаж и нахълта в помещението с басейна. Толкова беше притеснен и ядосан, че приличаше на лудите, които бе оставил на втория етаж. Отиде в ъгъла и отвори вратата. Килер за метли. Задърпа следващата. В дъното боботеше голям котел на газ, от който басейнът се захранваше с топла вода. Райкър се дръпна при вратата, прицели се в газовата горелка, стреля по нея и се промуши през отвора, зейнал от куршума.

 

Бях някъде по средата на отделението, когато чух трясъка на изстрела, последван от взрив. Подът се люшна, из помещението се разхвърчаха тела, завивки, столове, натрошени плочки. След миг през отвора блъвна огнен гейзер. Цялата стая се разтресе. Пламъците захапаха стените и тавана.

Пациентите се мятаха и гърчеха като кукли със срязани конци.

Към мен се втурна млада жена, кестенявата й коса гореше. Изтичах при нея, повалих я на пода и угасих с ръце огъня.

Под мен зейна цепнатина. Понечих да се изправя. Чу се втори взрив. Ив помещението отново се разлетяха отломъци.

Подът се пропука и хлътна надолу.

Прибрах ръце и крака и цопнах право в басейна.

Останах без дъх. Бях в някакъв свръхестествен свят. Свят на отломъци, на тела в пижами, оковани за койките, свят, обагрен от алените пламъци, отразени в пространството горе.

Усетих под себе си дъното, оттласнах се с крака и излязох над водата — едвам си поемах дъх. Всичко наоколо гореше. Тъкмо стигнах единия край на басейна, когато някой ме сграбчи за китката и ме изтегли от водата. Беше Мако. Затика ме покрай басейна към северната врата, като ме предпазваше от пламъците. Изхвърчахме навън. Дробовете ми се напълниха с хладен въздух. В този миг се сетих за Ръсти.

— Ами Ръсти? — попитах.

— Боли го, но ще му мине като на пале — увери ме Макс, докато бягахме от пламтящата клада.

— Райкър…

— Не съм го виждал.

Из двора се стрелкаха душевноболни по бели нощници, които пелтечеха несвързано, сочеха горящото крило и се кикотеха, някои се опитваха да угасят подпалените си дрехи.

— Надали е стигнал далеч! — възкликнах аз.

Макс тръгна в едната посока, аз в другата, като си проправяхме път през зашеметените жертви на пожара. Зад мен екна поредният взрив, разтърсил опожарената сграда.

И в отражението на взрива съгледах Райкър.

Беше на двайсетина метра от мен и размахваше дълъг нож, с който разгонваше обезумелите пациенти. Сграбчи един за косата, повали го на колене, преряза му гръкляна и му смъкна нощницата, която навлече.

— Райкър! — викнах аз.

Той се обърна и ме погледна. Извадих пищова и тръгнах към него.

Райкър се взря в оръжието, сетне повдигна очи към мен и се изсмя.

— Мокър е. Намерил с какво да ме плаши — изсъска той. После насочи ножа към мен. — Я ела, да те видим де! — подметна и се втурна към мен.

Изопнах ръката, с която държах лугера, и натиснах спусъка.

Пистолетът даде засечка.

Райкър беше толкова близо, че когато ме промуши в ръката с ножа, усетих горещината от пламтящото му тяло. Точно в този миг поредната пищяща човешка комета му се метна, вкопчи се в него и го повали. Райкър се опита да се отскубне, ала човешката факла бе два пъти по-голяма от него. Пламъците заливаха дрехата, която бе задигнал от лудия, заръфаха я, косата му също пламна. Той се разрита и разпищя, накрая успя да се претърколи и да се отскубне от огнения си похитител. За миг ужасените му очи се впиха в моите. Райкър отново ми налетя.

Беше на метър от мен, целият гореше и лицето му буквално се топеше от пламъците, когато чух съсък и зърнах сребърна стрела — подир секунда дебелото острие на ловджийския нож се заби в гърлото на Райкър. Сряза му гръкляна и излезе чак през тила, възпиран само от ръкохватката.

Писъкът на Райкър заглъхна, от дробовете му със свистене започна да излиза въздух, от гърлото му рукна кръв, от зейналата му уста потече зловещата смесица от дъх и кръв. В очите му не се четеше нищо освен безумие. Загледах как животът в него угасва и той се свлича мъртъв.

Ред Канарата дойде при мен и се взря в ръката ми. Свали си ризата, откъсна парче и го пристегна точно над прободната рана.

— Благодаря — рекох му аз. — За втори път ми спасяваш живота.

— За първи — поправи ме той. — Действахме двамата с Чарли.

Това бе вторият, последен път, когато го чувах да казва нещо.