Уилям Дийл
Еврика (3)

1918 г.

През пролетта на 1917 година президентът Удроу Уилсън, идеалист либерал, убеден противник Съединените щати да се включат във войната в Европа, волюневолю бе принуден най-сетне да признае неизбежното: САЩ са на път да бъдат въвлечени в най-кървавия сблъсък във военната история на човечеството. През 1914 година девет европейски държави разпалват така наречената Голяма война, конфликт, какъвто светът не помни. От едната страна са Франция, Италия, Великобритания, Русия и други. От другата — Германия, Отоманската империя, Австро-Унгария.

Не след дълго става ясно, че Първата световна война ще се превърне в кампания на калта, окопите, бодливата тел — а също на картечниците, смъртоносно оръжие, за пръв път използвано в голяма война.

Когато Съединените щати влизат в конфликта, войната на окопите вече наближава своя финал…

 

Над бойното поле като покров се стелеше гъста мъгла, просмукала с миризмата на смърт. Откъм небето екна вой и на дъга се изви осветителен снаряд, който избухна и за миг разкри страховита гледка — окършени от несекващия артилерийски обстрел дървета, огради с намотана около тях ръждясала бодлива тел, дупки от снаряди, пълни със застояла дъждовна вода, трупове, застинали в прискърбното вцепенение на смъртта.

И също плъхове, цели пълчища от плъхове, които притичваха напред — назад по ничията земя и се тъпчеха с разложените тела.

На неколкостотин метра от забуления с мъгла участък германците се трупаха за ново нападение.

 

Уж беше началото на септември, а Броуди Кълан бе премръзнал от студ. Ботушите и чорапите му бяха подгизнали. Предната нощ бе валяло като из ведро и картечното гнездо, което Броуди бе изкопал, бе пълно с три сантиметра вода. На километри оттук във всички посоки нямаше и педя суха земя. Покрай това Броуди се сети за Еврика. Накъдето и да се обърнеше, виждаше кал.

От Швейцария чак до Ламанша французите бяха запречили границата си с Германия с четири редици окопи и още толкова реда бодлива тел. Сега, четири години по-късно, мрачната гледка пред Броуди даваше ясна представа в какво се е превърнал Западният фронт.

Броуди умираше за цигара. Най-неочаквано в мъртвешката тишина се сети за една песен:

Кейти, Кейти-и-и,

момиче любимо, сърце давам за теб…

Беше първият им ден на предната линия. Крачеха по път до парк в покрайнините на някакъв френски град, казваше се Шато Тиери — бяха се отправили на север, към резервата „Бело“. Един от взводовете запя, сякаш са на военен парад.

Кейти, Кейти-и-и,

момиче любимо, сърце давам за теб…

Щом изгрее луната,

ще те чакам примрял.

Още пееха, когато германците изстреляха първия откос. Картечници. Войниците изпопадаха, подкосени като кукли с клъцнати конци.

Само преди някаква си половин година.

Денят на бойното кръщение.

 

Радиостанцията зад него изжужа приглушено. Радистът, голобрадо момче, затули слушалката с длан. После я подаде на Кълан. Деветнайсетгодишното хлапе бе само от половин месец на фронта и трепереше като листо.

— Кълан — прошепна то.

— Броуди, обажда се Джак Гровър. Майорът те вика. На радиостанцията на девети километър съм.

— Стой там — отвърна Броуди. — Ще дойда при теб. Току виж си заседнал с триколката в тая проклета кал.

— Признателен съм ти — засмя се Гровър и изключи радиостанцията.

— Успокой се, момчето ми — подхвана Броуди с ведър, гърлен като на звяр глас, докато връщаше слушалката на радиста. — Следващите три-четири часа няма да се случи нищо. Мисли за друго. Мисли си за гаджето, за Коледа, за нещо там. Страхът е по-ужасен от онова, което ни цредстои.

Грабна пушката, изпълзя от картечното гнездо и приведен, се отправи на изток.

Гровър го чакаше на мотоциклета.

— Божичко, изглеждаш ужасно! — възкликна той, докато Броуди се качваше в коша.

 

Временният команден пункт се намираше в бункер на около километър и половина от ничията земя. Беше застлан с дъски, за стени служеха пълни с пясък чували. В първото помещение беше сержантът, едър като канара ветеран на име Пол Марч. Между преобърнатите сандъци с боеприпаси бяха наслагани дъски. Радистът Колдоун се беше надвесил над станцията, на койката в ъгъла спеше един от куриерите.

— Сержант Кълан е тук, майоре.

— Радвам се да те видя, Броуди — рече му той. Майорът беше едър, широкоплещест мъж, косата му бе подстригана съвсем късо, тъмносините му очи бяха помръкнали. Беше една година по-млад от Кълан, но от войната изглеждаше с десетина години по-възрастен. Кълан бе служил при него две години, още от времето, когато сформираха в Южна Каролина батальона. Мерил беше състрадателен.

— Божичко, заприличал си на живи мощи! — каза той на Кълан.

— Така разправят — отвърна другият мъж и то погледна с измъчени очи, блеснали върху оцапаното с кал лице.

Майор Мерил го огледа от глава до пети.

— Сержант Марч! — извика той. — Как мислите, дали някъде тук ще намерим чифт сухи ботуши четирийсет и трети номер, сухи чорапи и партенки?

— Веднага ще проверя, майоре.

Кълан извади нахвърляна надве-натри карта и я разгърна върху писалището на Мерил, той обаче посочи другата завеса в помещението.

— Ей там има нещо като мивка и чиста вода. Иди се поизмий, после ще поговорим. Можеш и да се обръснеш, там са ми бръсначът и ремъкът за точене. А аз през това време ще кажа да донесат кафе.

Марч се върна с нови чорапи и ботуши, които Кълан обу. Когато се върна в импровизирания кабинет на Мерил, на масата вече имаше две тенекиени канчета с кафе. Майорът извади от задния си джоб манерка и капна в канчетата малко бренди, докато Кълан си свиваше втора цигара.

— Според разузнаването германците пак се престрояват и се готвят за поредното нападение — обясни Мерил.

— Каква изненада! — възкликна Кълан. — Кога?

— Призори.

Кълан го погледа, погледа, пък попита:

— Времето какво ще бъде?

— По изгрев слънце се очаква да излезе лек вятър. Ще разсее мъглата, ще бъде ясно и слънчево.

— Най-после.

Ще се наложи, Броуди, да…

— Да спря предната им линия, докато ти придвижваш ротата — довърши Кълан изречението.

Мерил прихна. Не се беше смял от доста време.

— А вие къде ще бъдете? — попита той.

— На петдесетина метра зад вас. Ротата ще се придвижи на петдесетина метра от позициите ви още преди швабите да са започнали да ни обстрелват. Бас ловя — ще решат, че сме се спотаили в окопите между нашите и техните позиции и ще започнат да ги обстрелват. Твоите артилеристи са нашата предна линия. Веднага щом се свържеш, нападаме.

— С колко време разполагам?

— С десет минути. Ще успееш ли да ги задържиш десет минути?

„На място, където една минута се равнява на час!“ Той сви рамене.

— Щом трябва, ще ги задържа. — Обърна нахвърляната набързо карта към Мерил. — Разполагам с десет картечни гнезда, разположени по периметъра, с тях имаме кръстосан огън. За предната линия отговаря Макс Брейди. Заръчал съм на сапьорите да сложат мини само в окопите. Пратил съм двамата си най-добри стрелци на пътя, а Ръски Слухаря ще дебне в окоп на петдесетина метра пред нас. Минирали сме всички окопи, майоре. Предупреди момчетата да внимават и да ги заобикалят.

— Класическа засада — усмихна се майорът. — Това се казва работа…

— Дано само мъглата се вдигне — ако виждаме швабите, ще успеем и да ги задържим.

— Значи разполагаш на предната линия с четиринайсет души.

— С мен всъщност са осемнайсет. Имаме и двама радисти и двама санитари.

— Малко сте.

— При мен са седемнайсетте най-добри бойци в ротата. Останалите са при теб.

Мерил се наведе и се взря в картата.

— Щом двамата ми стрелци и Ръски Слухаря се уверят, че пвабите са тръгнали, ще изстрелят сигнални ракети. След това ти пусни някой и друг осветителен снаряд — при повечко късмет ще ги виждаме като на длан.

— Тогава вече те ще нападнат. — Кълан кимна.

— И ще изтеглят артилерията надолу по пътя. Тръгнат ли [???]

— Божичко, заприличал си на живи мощи! — каза той на Кълан.

— Така разправят — отвърна другият мъж и го погледна с измъчени очи, блеснали върху оцапаното с кал лице.

Майор Мерил го огледа от глава до пети.

— Сержант Марч! — извика той. — Как мислите, дали някъде тук ще намерим чифт сухи ботуши четирийсет и трети номер, сухи чорапи и партенки?

— Веднага ще проверя, майоре.

Кълан извади нахвърляна надве-натри карта и я разгърна върху писалището на Мерил, той обаче посочи другата завеса в помещението.

— Ей там има нещо като мивка и чиста вода. Иди се поизмий, после ще поговорим. Можеш и да се обръснеш, там са ми бръсначът и ремъкът за точене. А аз през това време ще кажа да донесат кафе.

Марч се върна с нови чорапи и ботуши, които Кълан обу. Когато се върна в импровизирания кабинет на Мерил, на масата вече имаше две тенекиени канчета с кафе. Майорът извади от задния си джоб манерка и капна в канчетата малко бренди, докато Кълан си свиваше втора цигара.

— Според разузнаването германците пак се престрояват и се готвят за поредното нападение — обясни Мерил.

— Каква изненада! — възкликна Кълан. — Кога?

— Призори.

Кълан го погледа, погледа, пък попита:

— Времето какво ще бъде?

— По изгрев слънце се очаква да излезе лек вятър. Ще разсее мъглата, ще бъде ясно и слънчево.

— Най — после.

Ще се наложи, Вроуди, да…

— Да спря предната им линия, докато ти придвижваш ротата — довърши Кълан изречението.

Мерил прихна. Не се беше смял от доста време.

— А вие къде ще бъдете? — попита той.

— На петдесетина метра зад вас. Ротата ще се придвижи на петдесетина метра от позициите ви още преди швабите да са започнали да ни обстрелват. Бас ловя — ще решат, че сме се спотаили в окопите между нашите и техните позиции, и ще започнат да ги обстрелват. Твоите артилеристи са нашата предна линия. Веднага щом се свържеш, нападаме.

— С колко време разполагам?

— С десет минути. Ще успееш ли да ги задържиш десет минути?

„На място, където една минута се равнява на час!“ Той сви рамене.

— Щом трябва, ще ги задържа. — Обърна нахвърляната набързо карта към Мерил. — Разполагам с десет картечни гнезда, разположени по периметъра, с тях имаме кръстосан огън. За предната линия отговаря Макс Брейди. Заръчал съм на сапьорите да сложат мини само в окопите. Пратил съм двамата си най-добри стрелци на пътя, а Ръски Слухаря ще дебне в окоп на петдесетина метра пред нас. Минирали сме всички окопи, майоре. Предупреди момчетата да внимават и да ги заобикалят.

— Класическа засада — усмихна се майорът. — Това се казва работа…

— Дано само мъглата се вдигне — ако виждаме швабите, ще успеем и да ги задържим.

— Значи разполагаш на предната линия с четиринайсет души.

— С мен всъщност са осемнайсет. Имаме и двама радисти, и двама санитари.

— Малко сте.

— При мен са седемнайсетте най-добри бойци в ротата. Останалите са при теб.

Мерил се наведе и се взря в картата.

— Щом двамата ми стрелци и Ръски Слухаря се уверят, че швабите са тръгнали, ще изстрелят сигнални ракети. След това ти пусни някой и друг осветителен снаряд — при повечко късмет ще ги виждаме като на длан.

— Тогава вече те ще нападнат. Кълан кимна.

— И ще изтеглят артилерията надолу по пътя. Тръгнат ли напред с танк, ще го обезвредим с гранати. Ако пък пуснат първо конете със зарядните сандъци, ще застреляме конете и ще обезвредим артилерията.

— Дързък план — отбеляза Мерил. — Но ако проработи, ще ги изтикаме към реката. Тогава вече ще се видят принудени да се предадат.

— Зависим от мъглата.

Майор Мерил бръкна в джоба на куртката си, извади лейтенантски нашивки, сложи ги върху масата и ги приплъзна към Кълан.

— Знаех си, Броуди, че вече си готов за това — рече той. — Ти си най-добрият ми боец. Повишавам те в офицерски чин. Снощи полковник Вауърс даде одобрението си. В ротата не ми останаха офицери.

Кълан гледа дълго нашивките.

Допиха кафето си в мълчание. Чуха как някъде на запад изсвистя снаряд и след миг се взриви. Тенекиените канчета иззвънтяха, от тавана на бункера се посипа пръст.

— Не са ти останали офицери в ротата, защото швабите убиват първо тях. Ще изпълня каквото ми възложиш, но ако не държиш да ме повишаваш, предпочитам да не съм офицер.

— Ти, Броуди, ще оцелееш, сигурен съм. Съзнаваш ли какъв ще бъде животът ти като офицер от морската пехота, когато всичко това приключи?

— Може и да не прескоча трапа и ако дотогава не съм се превърнал в храна за плъховете, щом всичко приключи, мисля пак да се върна към цивилния живот.

— И ще сложиш кръст на петнайсет години от живота си?

— Вече стават шестнайсет. Навремето излъгах за годините си. Струва ми се, че е дошло време да се върна в оная дупка, откъдето съм тръгнал.

— Къде се намира?

— В Калифорния. Градче на име Еврика, на брега на Тихия океан. Там се научих да мразя калта.

— Защо ще се връщаш тогава? — изненада се Мерил.

— Защото там живее най-добрият ми приятел — усмихна се Броуди. — Имам кръщелник, когото изобщо не съм виждал.

— И с какво ще се занимаваш? — полюбопитства майорът.

— Еврика си има шериф, човек от старото време. Беше ми нещо като наставник. Научи ме да яздя и да стрелям, да правя всичко със замах.

— И смяташ да заемеш мястото му?

— Никой никога няма да заеме мястото на Бък Толман. — Всеки момент ще съмне. Време е да се връщам. Благодаря за сухите ботуши и за кафето.

Мерил се изправи, протегна ръка и се сбогува с него — за всеки случай.

— Не забравяй, почне ли се, разполагаш с десет минути. С нито секунда повече.

 

Ръсти Данциг се бе спотаил зад опърпания чувал с пясък в плиткия окоп на около петдесет метра от предната линия. Беше затворил очи и бе подвил крака, а до него лежеше пушката му. Човек би си помислил, че е мъртъв или че спи, всъщност обаче той се ослушваше.

За да не се намокри, бе долепил ухо до парче брезент и вече трети час се ослушваше в мрака. Но не за познати звуци. Не за тупуркането на плъховете, не и за съсъка на снаряд, не и за стърженето на бодливата тел, разлюляна от вятъра. Данциг се ослушваше за необичайни звуци. За жвакането на ботуши в калта, за метална манерка, почукваща по колан с боеприпаси, или за сподавена кашлица. За звуците на живота в полето на смъртта.

Данциг беше яко момче от Южен Бостън, което не умееше да се подчинява на заповеди. Уж кимаше, уж казваше „Тъй вярно“, а после правеше каквото си е наумил. Беше нисък и набит, с черна коса и огромни уши. Кълнеше се, че чувал и от сто метра как кашля муха. Беше на петдесетина метра пред стрелковото гнездо на Кълан, в окоп, миниран и от двете му страни. Втората по опасност позиция в старателно обмислената засада.

Най-опасната беше запазена за Ред Канарата, чийто баща беше индианец от племето на апачите, а майка му — учителка от Минесота. Едрият червенокож беше първи снайперист. Веднъж бе споделил с Кълан, че се е записал в морската пехота колкото да се измъкне от резервата, където баща му бил вечно пиян, а майка му учела децата. „От цялата тая работа най-много са спечелили пехотинците — беше си помислил тогава Кълан. — Този човек няма равен в следенето и притежава нюх на планински лъв.“ Задачата му беше да чуе звуците на настъплението и тутакси да се прицели в коня, теглещ първия заряден сандък. Да всее суматоха, да забави настъплението, а после, щом стане напечено, да си плюе на петите. Навремето Кълан бе попитал Ред защо предпочита тъкмо тази задача, при положение че тя е най-опасна. Ред беше отвърнал; „Именно защото е най-опасната.“

Третото по риск място беше запазено за Лени Холц от Бенд, щата Орегон. Роден да стреля. И той като Кълан бе излъгал за възрастта си и още ненавършил петнайсет години, се беше записал в морската пехота. Подобно на Данциг беше сапьор: първо слагаше мини в трите окопа, делящи пехотинците от германците, а после, ако не хвръкнеше във въздуха, служеше за прикритие на Ред. Ако някой случайно се измъкнеше невредим от мерника на индианеца, веднага се натъкваше на Холц. Окото му беше не по-малко безпогрешно от слуха на Данциг.

Тримата най-добри бойци, с които Кълан разполагаше, се намираха на най-уязвимите позиции. Макс Брейди ръководеше десетимата картечари, наредени в дъга с обсег петдесет метра, които трябваше да принудят оцелелите германци да наскачат в минираните траншеи и да всеят паника на предната германска линия, докато Мерил премине в настъпление заедно със своята рота. Репортерите бяха кръстили морските пехотинци Хрътките на ада, понеже, влезеха ли в ръкопашен бой, пищяха като ранени псета. Като добавим калта, мъглата и телените заграждения, както и червеното предизгревно сияние, се получаваше ужасяващ, кървав танц на смъртта.

 

Макс Брейди дава заповед за масиран картечен огън. Един от куршумите на германските снайперисти отнася гърбицата на носа на Брейди и едното му око. Той пъха в очната ябълка кърпа и продължава да стреля.

Алена зора. Мъглата се розовее от предизгревните лъчи на слънцето. Данциг чува пръв коня, който пръхти на около сто и петдесет метра. Почти по същото време го надушва и Ред. Но още преди някой от двамата да е изстрелял сигнална ракета, германците започват масиран гаубичен обстрел. Данциг е хванат като в капан насред смъртоносната градушка, сипеща се от небето.

— Ръсти, махай се веднага оттам! Бягай, ти казвам. Идвай насам! — дере се Кълан.

А дъждът от снарядите продължава да се сипе навред около него. На няколко крачки от Ръсти избухва бомба. Той се свлича на колене и се хваща за гърлото. Между пръстите му руква кръв.

Кълан изстрелва червена сигнална ракета, с която дава знак на Мерил да премине в настъпление, сетне изскача от стрелковото гнездо, втурва се към Данциг и го изправя на крака. Натиква го в окопчето точно преди да започне поредният масиран обстрел.

 

И после — чудо! Излиза вятър.

Мъглата се кълби и се разнася.

Ред съзира в утринния сумрак първите коне. Четири са и теглят тежко оръдие. Индианецът се прицелва и стреля. Пушката го рита силно по рамото, после първият кон се свлича на земята. След миг Лени Холц поваля втория кон. Другите два изпадат в паника, дърпат се с ужасени очи и разширени ноздри. Ред отново натиска спусъка и войникът върху сандъците залита напред и пада върху обезумелите коне. Конете от втория впряг също обезумяват. Командирът, явно офицер, крещи на войника да озапти животните. Ред изчаква, взима на мушка профила на офицера, цели се малко пред ухото, но Лени го е изпреварил.

— Идвай, Ред, вече не стрелят! — крещи колкото му глас държи Лени. — Да се измъкваме оттук!

Ала Ред е забелязал, че зад втория впряг пъпли танк с оръдие, което се върти.

Ред чува как някъде отзад хората на Мерил крещят.

— Ти върви — отвръща той на Лени. — Смятам да се позанимая с един танк.

— Ти не си добре.

— Това си е ясно като бял ден!

Ред се втурва нагоре по долчинката към германците.

— Ох, да те вземат мътните дано! — ръмжи Лени и се затичва след него.

Хрътките на Мерил с викове джапат през калта към напредващите германци.

Ред тича през долчинката право към танка.

 

Хрътките на ада продължават устремно напред през калта и битката става още по-нереална.

От разсейващата се мъгла досущ полудял призрак внезапно изниква бял кон с обезумели очи, който се спуска към атакуващите, поваля мъжете и ги тъпче с уплашено цвилене.

— Застреляйте коня! — крещи Кълан, докато полудялото животно се носи към напредващите пехотинци.

Кълан се втурва, чува дивия съсък на гаубичен снаряд, усеща как нещо топло го удря по гърба, как го облива кал, прорязва го остра болка в десния крак. Свлича се в окопчето с натрошен от шрапнела крак.

Струва му се, че чува как някой някъде крещи:

— Санитар! Санитар!

Ред Канарата се притиска в стръмния склон на долчинката. Сред германската артилерия е настанала суматоха, за да разчистят място за танка, и понеже са под обстрел, на никого не му е до едрия индианец, който пропълзява при танка. Чува как от другата страна на пътя хората на Мерил нападат към окопите.

Картечарят в танка забелязва Ред, докато той отстъпва назад, за да метне гранатата. Изстрелва един откос.

Ред се свежда, а куршумите започват да барабанят по края на падината. Притиска се до склона, промъква се на три-четири метра по-надолу, изскача и стреля. Куршумът рикошира в дулото на оръдието и улучва картечаря в челото.

Ред мята две гранати отпред под скърцащите вериги на танка. И двете избухват. Танкът се прехвърля от другата страна на дерето и се блъсва в склона.

 

Лени изпълзява от канавката и се завтича към редицата напредващи морски пехотинци. Германците са обкръжени при окопите и падат покосени и от американските стрелци, и от мините в траншеите, където са влезли с надеждата да се прикрият. Лени се подхлъзва в калта, залита и се мъчи трескаво да се задържи, за да не падне в смъртоносния трап, ала калта е по-силна. След миг чува как мината щраква смъртоносно. Мята се встрани и се претъркулва точно когато се чува взрив. Вълната го запокитва в единия край на окопа и отгоре се посипват шрапнели, които отнасят лявата му ръка от лакътя надолу.

— Ей! — крещи Лени. — Някой да ми подаде ръка! Протяга здравата си длан, един от устремените напред войници се просва на земята, пресяга се надолу и го издърпва от смъртоносната дупка. Точно тогава Холц си дава сметка, че едната му ръка е отнесена, и изпада в безсъзнание.

 

Докато води хората си към обкръжените германци, Мерил притичва покрай стрелковото гнездо на Кълан и прикляка до него.

— Хванахме ги като мишки в капан — отбелязва той и чак тогава забелязва крака на Кълан. — Майко мила! — извиква.

— Не позволявай да ми отрежат крака, майоре, чу ли? — проронва Кълан толкова тихо, че Мерил едвам го разбира.

Майорът оглежда устремените напред пехотинци и мярва червен кръст.

— Ей, ти, санитарят, ела насам! — заповядва той. Кълан се вкопчва в куртката му.

— Осигурих ти ги тия десет минути, майоре — казва вече по-силно. — Но не позволявай… дами… отрежат… крака.

Разтреперва се. Шокът вече ей казва думата. Санитарят се снишава до тях и прихваща с турникет бедрото на Кълан.

— Обещай ми, да го вземат мътните! — крещи Кълан, за да надвика врявата на битката.

Мерил сграбчва за ръката един от редниците.

— Слушай ме добре — вика колкото му глас държи, та войникът да го чуе през писъците на Хрътките на ада и тътена на оръдията. — Оставаш при сержанта, ясно ли е? Не мърдаш от него и когато го откарат в полевата болница. Стоиш и докато го оперират и казваш на доктора, че а е отрязал крака на Кълан, а съм му откъснал главата!

— Слушам, майор Мерил.

— Благодаря — прошепва Кълан. — Успех!