Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Eureka, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- MikoBG (2007)
Издание:
EUREKA
WILLIAM DIEHL
BALLANTOIE BOOKS, NEW YORK
© 2002 by Gunn Productions, Inc.
© Емилия Масларова, превод, 2002
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002
© ИК „БАРД“ ООД, 2002
ISBN 954-686-354-9
УИЛЯМ ДИЙЛ
ЕВРИКА
Американска, първо издание
Превод Емилия Масларова
Редактор Мария Трифонова
Художествено оформление на корица „Megachrom“
Петър Христов
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД
Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 20
ИК „БАРД“ ООД — София 1124
жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II
тел. 943 76 89
E-Mail: bard(при)bulnet.bg
www.bard.bg
ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!
История
- — Добавяне
10.
Излязох от кабинета на Мориарити и минах да си проверя пощата. Имах писъмце от Франк Темпълтън, директорът на кинотеатър „Громан“, канеше ме в четвъртък вечер на премиерата на „Малката Зигфелд“. „Прожекцията започва в 19,30 ч, ела най-късно в 19,20. Отцепили сме два реда за важните клечки, сред които съм сложил и теб. Ще се видим, Доведи и приятелка. Франки.“
С Франки Темпълтън бяхме съученици и от дъжд на вятър ходех да изкарвам при него по някой долар допълнително като охрана. Името ми беше включено в списъка на почетните гости, който държаха на касата.
Седнах си на бюрото и хвърлих едно око наоколо. Тъжна гледка, чак да ти се доплаче! Стените в огромната зала на отдел „Убийства“ бяха облепени със съобщения за издирвани лица, с обяви, с графика на дежурствата и кой по какъв случай работи и с грамадна карта на голям Лос Анджелис.
Писалището ми беше насред помещението и бе заобиколено от други бюра, които, общо взето, си приличаха като две капки вода. Върху моето имаше кутия за писма и съобщения, телефон, бележник и кичозен пепелник, който си бях взел за спомен от развъдника за стриди във Вентура. Единствените отличителни черти на бюрото бяха недовършеният доклад и въпросният пепелник. Облегнах се на стола и се замислих за Милисънт Харингтън и Зийк Банън. Картината беше доста мрачна.
Представих си как се прибирам след работа, Мили ме пита как е минал денят и аз й разправям за несретника, който след вечеря излязъл да си купи вестник и някакъв пиян се метнал на тротоара заедно с колата си, направил го на кайма и го залепил на стената, или за жената, която се връща неочаквано у дома, заварва мъжа си в леглото с комшийката, под прикритието на сластните им стенания вади от чекмеджето пищова и ги убива на място с един куршум, който прониква отзад в тила на съпруга и после в челото на любовницата, или пък за треторазредната млада актриса, която си мечтае да стане новата Бети Грейбъл[1], спи с всеки шеф само и само да напредне в кариерата, и накрая се озовава в Топанга Каниън много гола, много мъртва и много бременна, или за това как пада човек, покосен от куршум — не бавно и плавно като по филмите, а така, сякаш костите му са станали на прах и той се е разпаднал в собствената си кожа.
„Между другото, скъпа, би ли ми подала сметаната?“
Реших обаче, че сигурно ще е забавно да се разхождам известно време из града с дама от такава класа. Така де, охраната винаги може да прибегне до услугите на красива помощничка, особено когато музиката се подсигурява от Томи Дорси.
Защо да не започнем с едно кино!
Звъннах й в банката. Секретарката ме свърза.
— Здравейте, обаждам се от полицията — казах с най-зловещия си монотонен глас.
— Здрасти — отвърна Милисънт. — Тъкмо си мислех за теб.
— Днес сигурно нямаш работа. Тя се засмя.
— Виж какво — продължих аз. — Извинявай, че ти казвам в последния момент, но имам покана за премиерата на един филм в четвъртък. Защо не дойдеш и ти?
— Страхотно! — възкликна разпалено тя. — В колко часа?
— Трябва да бъдем там в седем и двайсет, дали преди това да не хапнем набързо в едно малко заведение наблизо? Пет и половина рано ли ти е?
— Знаеш ли как да стигнеш до нас?
— Забрави ли, че съм ченге? — Помълчах и добавих: — Как все пак да стигна?
Отново смях. Мили живеела на Боксуд Драйв, откъм южната страна на Колдуотър Каниън.
— Ясно — рекох аз. — Значи се разбрахме, в пет и половина.
— Да — отвърна Мили и затвори.
Аз също оставих слушалката, поседях малко и прихнах в щастлив смях. Един от детективите — Травърс, се обърна и ме изгледа.
— Явно имаш добри новини — отбеляза той.
— Да. Заложих в Санта Ана петачка на една кранта, а тя взела, моля ти се, че победила.
— Това ли било! — рече колегата. — Пък аз си помислих, че е умряла тъща ти.
Звъннах във фотографския отдел на „Таймс“, издирих с триста мъки един свой познат — Джером, когото се наложи да викат от тъмната стаичка, и го попитах дали може да увеличи снимката на Виленски.
— Имам да плащам две глоби за превишена скорост — въздъхна той.
— Е, вече няма да ги плащаш.
— Дай ми един час.
След това се свързах със „Съдебна медицина“ и ги помолих да ми заделят една от снимките в едър план на Виленски, които Кокалите бе направил.
Вече чаках долу в гаража да ми докарат служебния шевролет, когато Скай ме намери.
— Много мило от твоя страна, няма що — ревна ми той. — Уредил се нашият да се поразходи и казал, моля ви се, на шефа, че нямал нужда от мен.
— Реших, че няма да се съгласи да се разкарваме и двамата.
— Сан Пиетро е като Ривиерата бе, човек! Там ходят само кинозвезди. Паралии, които играят голф и се правят на голяма работа пред гаджетата.
— Отпуснаха ми десет долара дневни. Ако случайно срещна Кларк Гейбъл, ще взема да го поканя на вечеря.
— Няма да откриеш нищо за тая Виленски, Зийк. Ако е имала роднини, е щяла да остави завещание.
— Просто имам някакво предчувствие. Той завъртя очи.
— Не думай! Всеки път, когато имаш някакво предчувствие, аз се озовавам в болницата, а теб те повишават.
— Беше преди две години. Никога ли няма да го преглътнеш?
— Не, няма.
Луи — шефът на гаража, изкара шевролета и изскочи от него. Беше го измил, по стъпалото се стичаше вода.
— Дръж се мило с колата, Зийк, все едно е жена — заръча той и ми метна ключовете. — Същинско бонбонче. Оправих и радиото. Можеш да хващаш местните станции.
— Е, пожелавам ви да си прекарате добре с бонбончето — подметна Скай. — А аз ще трябва да търпя цял ден Грубър. Той закусва чесън. Не си е мил зъбите от времето, когато Хърбърт Хувър беше вицепрезидент.
— Дай му пакетче дъвка.
— Каква ти дъвка! Зъбите му са се разкапали.
— Тогава карай със смъкнати прозорци.
— Не помага. Като спра на светофара, хората по тротоара само дето не припадат, дъх не могат да си поемат.
Той се хвана за гърлото и устата му замърда като на риба, озовала се на сухо. Не се сдържах и избухнах в смях. Скай направо си пропиляваше актьорската дарба.
— Ще ми бъде мъчно за теб, колега — рекох му.
— Какво става с госпожица Паралийката? Свих рамене.
— Нищо чудно да се охарча с четири долара и да й звънна от Сан Пиетро.
— О, извънградски разговор! Направо ще я шашнеш. Засмях се.
— До скоро, мой човек!
— И там умната! Ония типове не си поплюват. Пак свих рамене.
— Ще им кажа, че съм застраховател и търся на кого да дам малко пари.
— Е, на това вече ще се хванат.