Уилям Дийл
Еврика (21)

17.

Беше седем и петнайсет, когато телефонът ме събуди. Не знам колко е звънял. Претърколих се, за да вдигна слушалката, и в стомаха сякаш ме прободе нажежен шиш.

— Оох! — ревнах аз.

Роузи се сепна и се събуди.

— Да — простенах.

— Ти ли си, Зийк? — попита от другия край на линията Кокалите.

— Ъхъ.

— Какво ти има, не ми звучиш добре. Тежка вечер, а?

— Нямаш си и представа колко тежка — изпъшках аз.

— Защо на път за работа не вземеш да минеш през моргата? Приготвил съм ти заключението от аутопсията.

— Става! След трийсет минути.

— Не бързаме за никъде — отбеляза радостно патологът. — Никой от пациентите ми не се кани да ходи никъде.

— Много остроумно, няма що — рекох и затворих. Звъннах на Скай да му кажа, че малко ще позакъснея и той да се обади в участъка и да предаде на дежурния, че се налага да се отбием в моргата.

— Как мина вчера? — полюбопитства колегата.

— Ще ти се отчета, когато се видим — отвърнах и затворих.

Станах с триста мъки от леглото, отидох в кухнята да пусна кучето навън и чак сега видях, че цяла нощ задната врата е била отключена. Роузи беше в двора и поливаше де що дръвче и храст види. Влязох в банята, пуснах топлата вода и стоях под нея десет минути. После се избръснах, облякох си туиденото сако, тъмносив фланелен панталон и тъмносиня риза, сложих си и черна вратовръзка, сипах на Роузи храна и вода и отидох да взема Скай.

— Какво му се е случило на прозореца? — беше първото, което той каза, след като се качи в колата. Сетне се взря в мен и добави: — Какво ти се е случило и на теб? Блед си като бял хляб.

— Срещнах се с капитан Кълан — обясних аз.

— И какво ти е направил той, с парен чук ли те е млатил?

— Нещо от тоя сорт — потвърдих и докато пътувахме към центъра на града, му разказах накратко какво е станало. — Пак ударих на камък — казах в заключение. — Можем да я забравим тая Върна Виленски. Там на север никой няма намерение да ни съдейства, а не разполагаме с нищо, за да извадим съдебна заповед.

— И ще позволиш на оня негодник да му се размине, задето те е подредил така? — тросна се ядно колегата — беше станал морав от гняв.

— O, и аз не му останах длъжен — успокоих го и му обясних как е приключила схватката, а също за пищова и полицейската значка, конто съм сложил в хартиения плик.

— Шефът ще се вбеси — вметна Скай. — И таз добра, ченге да се сбие с друго ченге, при това негов подчинен.

— Обясних ти вече — натъртих аз. — Докато съм жив, не искам да чувам повече името Кълан, Сан Пиетро и всичко свързано с тях.

— А защо да не се върнем и не му разкажем играта на тоя тарикат! — възкликна заканително колегата.

— Отстъпваме им по численост. Е, вярно, онзи май наема само сакати. От друга страна обаче, на Едноокия не му трябваха две очи, за да ме направи на кайма.

— Ще му откъсна главичката на тоя негодник — закани се Скай. — Трябваше да вземеш и мен.

— Как ли не! Сто на сто щеше да светиш маслото поне на единия. Само това оставаше — двайсет години да търкаме наровете.

Можете да добавите и моргите на едно от челните места в списъка на нещата, които мразя. Вероятно заради миризмата на формалин, на кръв и спирт, просмукала стерилните владения на Кокалите, която той определя като „най-хладното място в града“.

Помещението беше облицовано с бели плочки, ярката лампа осветяваше всички маси, до лампата на тавана висеше касапски кантар. Масите бяха с ръб от всички страни, в долния край имаше мивки, където се оттичаха водата, кръвта и всички други течности. От тръба в мивката на мощна струя бликаше вода. Миришеше на спирт, кръв, дезинфектант. Имаше пет-шест колички с вдлъбнатина в долния край. До масата, на стол с колелца седеше стенографка с марлена маска на лицето, пред нея имаше машина за стенографиране. От грамофона в ъгъла долиташе приглушена музика — нещо от Бах.

Върху една от масите имаше труп на едра жена с коса, увиснала от ръба. Трупът беше с цвят на развалено месо и бе разпрен от брадичката чак до венериния хълм. В бяла престилка и жълти ръкавици, Кокалите се беше надвесил над трупа, бърникаше вещо в кухината и диктуваше на стенографката. Вдигна глава и погледна над очилата, когато надзърнах през летящата врата на моргата.

— Зийк, момчето ми! — подвикна той весело. — Искаш ли да погледнеш? И да видиш какво прави цианидът с карантията?

— Вярвам ти, не е нужно да гледам.

Той спря да върши каквото там вършеше и каза на стенографката Джудит да си почине. Тя се изопна чинно, оправи си полата и излезе през вратата в дъното. Кокалите смъкна ръкавиците, угаси лампата над масата и съблече престилката, която метна заедно с ръкавиците в голям кош при вратата.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза той.

— Натъртих си две — три ребра — отвърнах аз.

— Явно снощи ти е излязъл късметът с някоя спортистка — подметна сухо съдебният лекар.

— Не е за разправяне. — Къде те боли?

Спря, пресегна се и опипа с две ръце долния край на гръдния ми кош. — Ей тук — показах му аз.

Патологът опипа отново с вещи пръсти хълбоците и кръста ми.

— Няма счупено. Сигурно ще те наболява още ден — два. Дай да видим сега какво ново при госпожа Виленски.

Заведе ме в кабинета си, който се падаше до лабораторията: тясна килийка, в която имаше място колкото за писалище, за две-три кантонерки, три стола и масичка, на която се мъдреха кафеник, две чаши, висока стъкленица и коритце с лед, където бе оставена бутилка мляко. На стената бе окачен календар с рисунка на човек с всичките му органи. Отдолу с големи букви пишеше: ХИРУРГИЧЕСКИ ИНСТРУМЕНТИ „ТОПФЪР“, и под това: ТОЧНИ ИНСТРУМЕНТИ ОТ НЕРЪЖДАЕМА СТОМАНА ЗА ВСЯКАКВИ СЛУЧАИ.

Скай седеше на един от столовете и гледаше стоически календара. Беше в състояние да го гледа по цял ден, виж миризмата на смърт във всичките и проявления направо го изваждаше от равновесие.

Седнах до колегата, Кокалите се разположи зад писалището, отрупано с книжа, томове литература, телефон и човешки череп с пепелник, пъхнат в кухината на зейналата уста. Съдебният лекар захвана да рови в едно от чекмеджетата на бюрото и накрая извади папка, от която зачете заключението от аутопсията.

— Не можеш ли да го сведеш до разбираем английски? — попита след миг-два Скай.

Кокалите се ухили, взе си цигара и се облегна на стола.

— Според мен жената е по-скоро на четирийсет — четирийсет и една, отколкото на четирийсет и седем. Изрусявала се е. На разбираем английски белите и дробове бяха пълни с вода, имаше следи от луга и други съставки на сапуна.

— С други думи, се е удавила, както и подозирахме — вметнах аз.

— И да, и не — отвърна съдебният лекар.

— Това пък какво значи?

— Наистина се е удавила, но нали помните какво ви обясних за токовия удар?

— Да, че се е сварила — отговори Скай. — В миг всичко е спряло.

— Браво на теб. Е, и?…

— Какво и? — повтори колегата.

— Как водата е проникнала в дробовете и? — ухили се Кокалите, все едно държеше четири аса.

Трябваше ни минута, за да разберем какво ни казва.

— Аха — рече Скай.

Аз си замълчах. Само го погледнах.

— Просто казано, момчета, госпожата е била мъртва още преди радиото да падне при нея във ваната. Ето ви едно чудесно убийство. При това предумишлено, освен ако на прибиране към дома убиецът не е минал случайно покрай банята на Виленски и не е решил да я подържи четири-пет минути под водата. Докато се е дърпала, тя си е счупила палеца на крака, под два-три от ноктите и има парченца кожа.

— Много те моля, само не ми повтаряй: „Казвах ли ви аз“ — рече ми Скай.

Онова, което беше само мои догадки, вече бе гол факт. Не че ми олекна, задето Върна Виленски е била убита най-хладнокръвно. Обратното, сякаш ме прониза студен вятър, проникнал във всяка моя клетка. Сърцето ми се вледени. И покрай това ми хрумна, че Кълан вероятно е знаел истината и просто ме е разигравал като маймуна.

— Предполагам, че който я е убил, чак след това е бутнал радиото във водата — допълни Кокалите. — Както повечето убийци, и този явно си е въобразявал, че е извършил съвършеното убийство.

Двамата със Скай продължихме да седим и да го гледаме като ударени.

— Убийство — повтори той весело и щракна с пръсти. — Май ви провалих деня.