Уилям Дийл
Еврика (31)

27.

Върху неоновия надпис със стряскащи букви, прогорили името в мъглата, пишеше „АЛБЪКОР ПОИНТ“. Отдолу: „СВОБОДНИ СТАИ“. По това време на годината би трябвало да е пълно. Чарли Лефтън бе твърде далеч от утъпканите пътища, за да привлича посетителя. Или може би му беше все тая. Може би беше доволен да си живее край океана. Или имаше пари, беше се усамотил тук и използваше мотела колкото да отклони вниманието на данъчните. Единственото, което Мориарити бе споменал, беше, че решим ли да пренощуваме в мотела, Чарли няма да ни вземе скъпо. А това ни беше само добре дошло — мотелът ни бе на път за Мендоса.

Стигнахме там по твърд черен път, който водеше от шосе номер седем на запад, към океана, после заобикаляше двуетажна болница и поемаше на юг покрай брега. На седем — осем километра след болницата видяхме пътен знак, който сочеше на изток към Милтаун, а след километър срещу нас на фона на тъмнеещото небе изникна фабриката за целулоза, шумно предприятие с много постройки и с комини, бълващи във въздуха смрадлив пушек и прахоляк.

Докато подминавахме завода в сгъстяващия се здрач най-неочаквано се гмурнахме в мъгла, която направо ни погълна. Превключих на къси светлини — така поне виждахме на два — три метра пред себе си, каква благодат! Карах с двайсетина километра в час, когато зърнах червената табела и намалих скоростта, после завих по чакълест път, по който гумите заскърцаха, и спрях.

— Дано океанът не е наблизо — рекох. — Кривнем ли от пътя, като едното нищо ще цопнем във водата.

— He мога да плувам — каза Скай.

Засмях се. — Не се бой — и да искаш, не можеш да се удавиш.

От мъглата пред нас изникна табела — стрелка, издялана от най-обикновена дъска и боядисана в бяло, на която с черни букви пишеше „РЕЦЕПЦИЯ“, Слязох от колата и се провикнах:

— Има ли някой тук?

Думите ми прозвучаха безжизнено, без кънтеж, мъглата погълна и тях. После се чу глас, и той безжизнен: — Кой пита?

— Клиенти — извиках аз в отговор.

Някъде вляво замига фенер. Зададе се размит образ — тънък като върлина мъж към метър и осемдесет с лице, изпръхнало и почерняло от слънцето и вятъра, с разрошена черна коса, с прошарена петдневна четина. Беше облечен в дочели панталони и чиста бяла фланела с отрязани донякъде ръкави — онова, което бе останало от тях, бе запретнато чак до раменете. Върху левия му бицепс се мъдреше татуировка — нож, пробол развято знаме, на което пишеше: „По-добре смърт, отколкото безчестие.“

— Чарли Лефтън? — попитах.

— Да, аз съм Лефтън — отвърна той тихо.

— Аз съм Зийк Банън, това е колегата ми, Скай Агаси. Подчинени сме на Дан Мориарити. Може би ще можете да ни подслоните. — Ченгета от отдел „Убийства“, а?

Кимнах.

— Елате с мен. Б тая боза не си виждам и носа.

Тръгнахме след него по лекия наклон. Чух плискаща се вода.

— Близо ли сме до океана? — поинтересувах се.

— Пада се на стотина метра вдясно — отговора мъжът. След миг в мъглата изникна малък дървен мост. Водеше към единайсет наредени една до друга стаи. Рецепцията беше в средата, от двете й страни имаше по пет стаи. Първобитното обиталище бе опасано от тясна пътека и беше кацнало на подпори на около метър и половина над земята. На хвърлей, точно докъдето стигаше светлината, забелязах вързана лодка, която се клатушкаше във водата, някъде в далечината океанът се разбиваше в скалите. — Къде, дявол го взел, се намираме? — попитах, след като се запътихме към така наречената рецепция.

Лефтън отвори скърцаща рамка с мрежа против комари, щракна ключа на лампата и посочи картата върху стената. На нея бе изобразена част от крайбрежието. Намирахме се в дъното на тесен залив, наподобяващ пръст, който сочи към Тихия океан. Мотелът на Лефтън приличаше на наколно жилище, в случай че приливът е много висок.

— Тук съм от трийсет в втора, но никога досега отдолу под подпорите не е имало я капчица вода — обясни той. — Въпреки това съм предпазлив, за всеки случай.

В помещението имаше издраскано старо бюро, долепено до стената, три дървени стола с прави облегалки и сива кантонерка, старовремски телефон, малка настолна лампа, котлонче с кафеварка при писалището и календар за 1939 година с името на някакъв магазин за рибарски такъми.

— Само за една нощ ли сте, момчета?

— Да — потвърдих аз. — Някъде към седем се изнасяме. — Тогава в шест и половина ще ви направя кафе, да се поразсъните.

— Тук ли живеете? — попита Скай.

— Тук и на лодката. Побира осмина. Обичам да спя в нея. Унасям се, докато ме люлее.

Говореше тихо, с равен глас. Имах чувството, че няма да трепне, дори да вкараме в съседната стая цял тон тротил.

— Защо не вземете първата и втората стая — предложи Лефтън. — Свързани са с врата. Отключени са. Ключовете са в горното чекмедже на шкафа. Ще се разплатим, косато си тръгнете. Два долара на стая устройва ли ви?

— И още как — рекох аз.

— И бездруго стоят празни. Все пак трябва да декларирам някаква печалба. Отзад има хладилен шкаф с мексиканска бира. Двайсет цента шишето. Оставете парите в консервната кутия отстрани.

— Благодаря — казах аз.

— От Пиетро ли идвате? — попита съдържателят колкото да става разговор.

Кимнах. — А накъде сте се запътили? — Към Мендоса.

Лефтън се изненада най-чистосърдечно.

— Божичко, за кой дявол ви е притрябвало да ходите там? — възкликна той.

— Трябва да разпитаме един човек. — Така значи. Само не споменавайте на капитана. Нали знаете за враждата между него и Гилфойл?

Кимнах.

— По-голям калтак не съм срещал. Хич не си показвайте полицейските значки, там те не значат нищо. Ако има нещо, което Гилфойл наистина мрази, то това са ченгетата от големите градове. Проклет е като пор със запек, но не е чак толкова смотан, колкото го мислят някои, и е кнбритлия.

— Предупредиха ни.

— Надали ще посегне на две ченгета от отдел „Убийства“ — усмихна се Скай.

— Виждате каква мъгла е понякога тук. Като нищо можете да изчезнете в Тихия океан и никой повече да не ви види. Случва се много по-често, отколкото си мислите.

— На ченгета? — ахнах аз.

— На всеки, който се прави на интересен.

— Страхотно, няма що — отсече посърнал колегата.

— А защо Кълан не се вдигне и не им духне под опашката на тия копелдаци в Мендоса? — поинтересувах се аз.

— Лефтън сви рамене.

— Там е свърталище на гангстери. Капитанът не се вълнува какво става в Мендоса, стига Гилфойл да не прекрачва границата на окръга, пада се на три метра оттук.

— А вие добре ли го познавате тоя Гилфойл? — попитах аз.

— Един — два пъти на месец води приятелчетата си на риба. Предпочита гостите му да не се мотаят по светло из Мендоса сещате се защо.

— Не съвсем.

— Защото са закоравели престъпници и мошеници, ето защо. Повечето пристигат от Източното крайбрежие. Напълват за една седмица мотела. Случва се да стоят и по месец. Плащат добре, дават тлъсти бакшиши. Аз не ги питам нищо.

— Е, и ние не смятаме да се заседяваме в Мендоса. Ще хапнем нещо, ще заредим таратайката, ще си свършим работата и дим да ни няма.

— Мендоса е на двайсетина километра оттук, точно зад хранилището за лед. Дори в мъглата ще стигнете най-много за половин час.

— Благодаря, Чарли.

— Винаги на вашите услуги — отвърна той. — За Дан съм готов на всичко.

Каза ни само това, макар и да бях сигурен, че може да ни разправя до утре сутринта. Мина пред автомобила и ни поведе с фенера към шосето.

— Допъплихме до Мендоса точно за трийсет минути. Минахме покрай хранилището за лед „Фъргюсън“ вдясно и някъде на три километра от Мендоса излязохме от мъглата точно толкова внезапно, колкото и бяхме навлезли в нея.

— Имаме ли адреса на „Шулър“? — попитах аз Скай.

— Да. В дъното на Белами Стрийт, в северния край на града. При втория светофар завий наляво, ще излезеш на главната улица, после при разклона дай надясно.

Спрях пред първата бензиностанция, изпречила се пред очите ми. От табелата отпред разбрах, че собственик е Уортхог Милър. Човекът, който излезе да ни обслужи, беше нисък и злобен, с мазна коса, развалени зъби и съответния лош дъх към тях. Накуцваше. Казах му да напълни резервоара догоре и слязох от колата. Наоколо цареше невероятна олелия. Навалица, музика, клаксони. Шумовете на петъчната вечер.

— Вие ли сте Уортхог Милър? — попитах любезно.

— Предполагам — изръмжа онзи.

Плъзна очи към регистрационния номер, антената върху задния капак и буркана при вратата откъм страната на волана.

— Търсите ли някого? — поинтересува се той прекалено нехайно.

— He. Ще спрем колкото да хапнем.

— Да ви сменя ли маслото?

— Не, благодаря — отказах аз, платих му два долара за бензина и се качих в автомобила.

— Каква врява само! Сякаш са се вдигнали на бунт — отбеляза Скай.

— Петък вечер в град на порока и престъпността. — Големи късметлии сме, няма що.

Докато потегляхме, погледнах в огледалото за обратно виждане. Уортхог нахълта като хала в бензиностанцията и вдигна телефонната слушалка.

— Край, разкрити сме — оповестих аз. — Каква изненада!

Излязохме на главната улица, почаках на светофара да светне зелено и завих надясно.

— Казах ти наляво — промърмори Скай.

Вляво от нас главната улица тънеше в мрак, все едно сме в къртичина.

— Трябва да звънна един телефон.

Главната улица не бе чак толкова ужасна, колкото бях очаквал. Малък градец с централна улица, от двете страни на която имаше дървета. Преброихме три пивници, един нощен клуб, където неоновата табела обещаваше „танцьорки“, друг клуб, където пък свирели истински нюорлиънски джаз, комарджийница с боядисани в черно стъкла, билярдна, заложна къща и ресторант. Но градът беше шумен, с музика, която бумтеше от всички заведения, и улици, задръстени с навалица от хора, които надзъртаха през вратите или просто се разхождаха. Дори за петък вечер гъмжилото бе прекалено голямо.

След още една пресечка излязох при ресторант с името „Кухнята на мама“.

Спрях, влязохме и се настанихме на една от масите.

При нас с кръшна стъпка дойде келнерка с къносана коса бухнала като превтасало тесто върху главата й, и червило с цвят на кръв.

— Здравейте, момчета, какво да бъде? — каза тя и направи балонче с дъвката в устата си. — Специалитетът за днес са кюфтета. Много са вкусни, готвачът държи рецептата в сейф.

— Само две кафета — отвърнах аз.

— Какви пасти имате? — поинтересува се Скай.

— А ти какви обичаш, Малкия? — попита момичето с гадничка усмивка.

Скай прихна така, че заведението се разтресе от смеха му.

— Дали да не хапна една бананова със сметана? — Получаваш я — подметна девойчето. — И за теб ли паста? — обърна се към мен.

— Не, благодаря — отвърнах аз.

— Две кафета, една бананова, получавате ги веднага. Отидох при телефонната будка в дъното на помещението, при тоалетните, намерих в указателя телефона на санаториум „Шулър“, и набрах номера. Вдигна някакъв мъж, помолих го да повика госпожа Фишър. След броени секунди тя вече бе на телефона.

— Главна сестра Фишър.

— Госпожо Фишър! Казвам се Тайлър Марчанд Трети от Санта Мария. Няма начин да не сте чували фирмата за недвижими имоти „Марчанд“.

— А, да… чувала съм я — отвърна жената. Беше захапала въдицата.

— Мнозина в моя клуб се отзоваха изключително ласкаво за вашето лечебно заведение… няма да споменавам имена, сигурен съм, че ще зачетете желанието им да останат неназовани… сигурен съм и че ще ми влезете в положението, когато ви обясня за какво става въпрос.

— И за какво става въпрос, господин Марчанд?

— Брат ми ни създава ужасни главоболия. Пропил се е, опитахме какво ли не. Сега е в поредния запой, чудех се дали да не го доведа при вас.

— Кога, сега ли?

— Наистина се нуждая от помощта ви. Увериха ме, че лечебното ви заведение е от много висока класа. Изминал съм цели шейсет километра.

— Господин Марчанд, трябва да представите уверение, че ще покриете разходите, и да внесете значително капаро. Толкова късно…

— Случаят наистина не търпи отлагане, госпожо Фишър. Брат ми пие от дни. Точно сега е моментът да го прегледате. Ще бъда при вас до десет минути. Веднага ви плащам капарото.

Жената се поколеба.

— Хайде, от мен да мине, господин Марчанд, но преди да приемем брат ви, трябва да поговоря с вас. Има много подробности, които…

— След десет минути съм в санаториума — казах аз и затворих.

Когато се върнах на масата, към нас се зададе и келнерката, понесла двете чаши кафе и чинията с пастата, закрепена върху едната от тях.

Скай отпи юнашка глътка от кафето и погледна нехайно над чашата към прозореца. Остави я, ухили се и подметна небрежно:

— Имаме си компания.

— Каква?

— Двама мъже. Тъмносин буик, полицейски буркан, антена на задния капак. Опитват се да не гледат към нас.

— Точно както при първото ми посещение в Сан Пиетро.

— Ти, Зийк, май дразниш де когото срещнеш.

— Така си е — съгласих се аз. — Ще взема да получа комплекс.

Прозорецът на заведението се падаше зад мен, така че не виждах компанията.

— Единият току — що запали цигара — съобщи Скай. — Продължават да се правят, че не гледат насам. Как мислиш, ще успеем ли да им се изплъзнем?

— Можем поне да опитаме.

Той излапа пастата и излязохме. Стигнахме с автомобила до следващото кръстовище.

— Дръж се здраво.

Завих рязко наляво, натиснах до дупка газта, свърнах в първата улица наляво и навлязох в алея зад къщи, обърнати с фасадите към главната улица. Угасих фаровете и зачаках След минута буикът профуча покрай нас. Излязох от другия край на алеята, върнах се на главната улица и подкарах към Белами Стрийт.

Намерихме без затруднение санаториума. Беше се разпрострял върху няколко акра в дъното на улицата, на две — три пресечки от главната, и беше опасан с двуметров каменен зид с натрошено стъкло отгоре. Запитах се защо е сложено да попречи на пациентите вътре да излязат, или на хората отвън да влязат?

Основната сграда — огромна, на три етажа, във викториански стил, боядисана в бяло, беше с тераса по цялата дължина. Изглеждаше много изискано. От двете страни имаше множество по-ниски постройки. Тук — там по безупречно поддържаната морава имаше дървета, виждаше се и езерце с рибки. По дебелите клони на по-високите дървета бяха вързани люлки.

Вътре сигурно не беше чак толкова ведро. По всяка вероятност държаха пияниците заключени в помещения с тапицирани стени, отнасяха се със старците като с малки деца, заключваха шизофрениците в нещо като карцери с тапицирани стени или ги прихващаха с каиши за легла, занитенн за пода. Познавах много добре заведения като „Шулър“.

— Престори се на пиян, но не вдигай шум — обърнах се към Скай.

Докато се качвахме по стълбите на административната сграда, в съзнанието ми като светкавици проблеснаха стари спомени и ме присви под лъжичката.

Във фоайето ни посрещна дребничка спретната жена в костюм от сив габардин. Беше с угрижено лице, синкавобялата й коса беше подстригана късо като на мъж. Носеше кръгли очила, очите й гледаха подозрително. По петите я следваше бабаит някъде към трийсетте, явно бе налял мускули с вдигане на гири. Беше облечен в бялата униформа на санитар.

— Госпожо Фишър! Аз съм Тайдър Марчанд. Току — що разговаряхме по телефона.

Скай мина със залитане покрай тях и влезе в кабинета, където се свлече тежко върху фотьойла, затвори очи и си затананика.

Погледнах бабаита, сетне отново жената.

— Може ли да поговорим в кабинета ви?

Мъжът продължи да стои като истукан, отпуснал ръчища до хълбоците си.

— Приключи с обиколката, Ранди — нареди жената, без дори да го поглежда.

— Сигурна ли сте, че не ви трябвам? Онова приятелче ми се видя доста едричко.

— Няма да създава неприятности — обещах аз. — Кротичък е.

— Върви — повтори пак жената и Ранди ни остави сами. Влязох заедно с Айона Фишър в кабинета й.

— Значи вие сте господин Марчанд — каза тя доста троснато.

— Да — потвърдих аз. — Извинявайте, но когато се почерпи, брат ми Реймънд забравя добрите обноски.

Скай отпусна безжизнено ръце, устата му се отвори и той притихна — не ти трябва възглавница.

Кабинетът изглеждаше доста уютно. Върху писалището имаше ваза с цветя, прозорците бяха с пердета на точки. Отидох на прозореца към задната част на парка п го огледах. Пътят описваше широка дъга, в средата имаше голяма триетажна сграда. Първият етаж беше без прозорци, вторият — само с малки кръгли отвори, наподобяващи амбразури и отстоящи на метьр — метър и половина един от друг. Затова пък третият етаж беше като в хотел: балкончета с плъзгащи се остъклени врати и от трите страни, които виждах. Загледах как външният асансьор в единия край се изкачва нагоре.

Някъде от долните етажи се разнесе сподавен нечовешки вик. Чух рязкото изплющяване на кожен каиш и викът се превърна в тихо стенанне. После настана тишина.

— Тук ми се вижда доста хубаво — отбелязах аз и отново се извърнах към главна сестра Фишър.

Тя седна зад писалището и кръстоса ръце върху него. — Откога пие? — попита ме.

— От двайсетина години.

— Не, имам предвид този път — поясни жената.

— Чакайте да помисля, от рождения ден на мама… значи от шестнайсет дни. — Смених темата. — Лечебното ви заведение наистина е прекрасно — казах й аз. — Тези стаи с куличките на горните етажи, дали някоя е свободна? Искам Реймънд да се чувства като у дома си.

— Апартаментите с куличките са запазени за специални гости.

— А, така ли? Как човек да попадне сред специалните гости?

— Това го определя управителният съвет — поясни Фишър. — Седнете, господин Марчанд. Трябва да уточня някои неща, преди да обмисляме дали изобщо да приемем брат ви.

— Благодаря ви.

Точно Фишър да продължи нататък, когато телефонът във външния кабинет иззвъня.

— Извинявайте, секретарката си тръгна преди час — рече жената, после отиде в другото помещение и затвори вратата.

Изправих се и погледнах през прозореца към предната част на санаториума. Нямаше коли. Дотук добре.

Жената се върна след около две минути. От угрижено лицето й беше станало гневно.

— Знаете ли какво? — рече ми. Вдигнах вежди.

— В Санта Мария няма никакви Марчандови. — Нито фирма за недвижими имоти. Никой там не ви е чувал. Каква игра разигравате, кои сте?

— Добре си вършите работата — похвалих я аз. Извадих си портфейла и й показах полицейската значка. — Казвам се Банън, отдел „Убийства“ към Полицейското управление в Лос Анджелис — представих се аз. — Реймънд всъщност е детектив Агаси, мой колега.

Скай отвори очи, седна като хората, отпусна ръце върху коленете си и се подсмихна.

— Какво искате? Заявих й без заобикалки:

— Кога за последно сте се чували с Лайла?

Жената ме погледна така, сякаш я плиснах със студена вода. Въпросът я вцепени и тя се втренчи в мен.

— Нека се изразя по друг начин — рекох аз. — След процеса срещу Райкър дъщеря ви — тук при вас ли се укри?

Госпожа Фишър си възвърна самообладанието. — Махнете се оттук, докато… — поколеба се тя.

— Докато какво? Докато оня садист Ранди не се е върнал ли?

Беше пребледняла като платно.

— Не съм виждала Лайла от двайсет години, нито съм я чувала — пророни жената. — Напусна ме, когато се омъжих за Оли Фишър. Мразеше го. Вижте какво, тук в болницата не знаят за Лайла. Когато се случи всичко това, никой от сегашния персонал не е работил тук. А сега, ако обичайте, си тръгвайте.

Гневът започна да отстъпва място на страха, лицето на жената се изопна.

— Бъдете откровена с мен — приканих я аз. — След процеса срещу Арни Райкър чували ли сте се с Лайла?

Госпожа Фишър запали с трепереща ръка цигара.

— Обясних ви вече, тя напусна живота ми, когато беше на четиринайсет години.

— И никога не ви е писала? Не ви е пращала картички? Тя поклати глава.

— И през всичките тези години не сте получавали вести от нея? Нима не ви е писала за Коледа, за рождения ден?… Очите на жената се разшириха: „НЕ!“ Тя извърна поглед към предния прозорец, сетне към мен. Скай отиде при прозореца и надзърна към пътя. — Защо сте дошли? Защо ми причинявате всичко това?

— Преди няколко дни в Лос Анджелис беше убита жена. Нямаме никакви сведения за нея за времето преди двайсет и четвърта година. През всичките тези години някой й е плащал по петстотин долара на месец, смятаме, че мъртвата може би е Лайла.

Жената ме погледна и очите й се напълниха със сълзи.

— Сержант?…

— Банън.

— Защо смятате, че е тя, сержант Банън?

— Убитата се е появила, в Лос Анджелис през двайсет и четвърта… Без минало.

— Вече двайсет години не минава ден да не се надявам да чул гласа й. Или да получа картичка от нея. Нещичко, от което да разбера, че е жива. Тя ми е единствено дете. Вие имате ли деца?

Поклатих глава.

— Разбирате ли какво ми е било?

— Да, разбирам и ми е неприятно, че трябва да говоря за това — уверих я аз. — Имате ли снимки на Лайла, пък били те от детските й години? Фишър поклати бавно глава.

— Не можех да са позволя да държа нейни снимки — отвърна тя. — Тъкмо се канех да напусна санаториума а да се махна оттук, когато тя се яви като свидетелка а делото срещу Райкър, но после ми се размина — никой не прояви интерес към мен. — Жената се подвоуми в добави: — Защо смятате, че момичето, което е било убнто, е Лайла?

— Това е единствената следа, която засега ни се струва логична.

— Какво й се е случило?

— Била е удавена във ваната. — Божичко!

По страните и се застачаха сълзи.

— Не е изключено и да грешим, госпожо Фишър — намеси се състрадателно Скай. — Може в да грешим, но трябва да сме сигурни.

Възрастната жена въздъхва тежко и каза:

— Беше ме страх да се махна оттук, беше ме страх и да остана. Имате ли представа що за хора са това? Вмждали ли сте някога Гилфойл?

Поклатих глава.

— Той коли и беси тук. Понякога ходи в така нареченото от деление за буйстващи. Обича да ги бие, когато излязат от релси. Нарича го „купон“. Ако се вярва на Ранди, дори си водел приятелите — вършели какви ли не безобразия. Веднъж един изпотроши пръстите на едно момиче.

— И вие стоите тук, въпреки че знаете всичко това?

— Нямам къде да отида. Пък и на времето работата ми се виждаше добра.

— Задава се автомобил — предупреди Скай.

— Ами сега! — завайка се жената.

— Гилфойл — уточни колегата. — Сега ще падне голям купон.

Обърнах се към госпожа Фишър.

— Не се притеснявайте, няма да ви издам — уверих я. — Оставете аз да се оправям.

— Трима са… — подхвана Скай, но точно тогава вратата на кабинета се отвори с гръм и трясък.

Нахълта мъж към метър и седемдесет. Приличаше на призрак. Бяла коса, никаква пигментация на кожата. Държеше револвер е рязана цев. Огледа с червени очи помещението. — Ей ти, на фотьойла — каза той на Скай.

Колегата не се и помръдна.

След адбиноса се появи Гилфойл, който го изтика. Изглеждаше точно толкова ужасно, колкото и изпреварилата го слава. Висок, широкоплещест, с бирено коремче под жилетката на костюма, мъртви очи с увиснали горни клепки, злобна уста. Белег, който започваше от пътя на косата и прорязваше от едната страна лицето, ръчища с криви пръсти, стиснати в пестницк. Носеше кафяво бомбе, килнато на една страна.

Зад него се появи и трета мутра. Рус бабаит със зловещ вид и ръст над метър и осемдесет, който стъпваше тежко, като в паници.

— Дайте да се разберем като хората — предложи аз. — Я си затваряй пювалника — изръмжа Гилфойл. — Ние сме полицаи — поясних.

— Да бе — ухили се той злорадо. — Засякохме ви още преди да сте излезли на главната улица.

— Не виждам защо се пенявите толкова — допълних аз. — В отдел „Убийства“ имаме един колега — Ред Маркъс, който е закъсал е пиенето. Казаха ни, че тук може би ще му помогнат.

— По-опашата лъжа след Дядо Коледа не съм чувал — прихна Гилфойл. После рече на албиноса: — Обкскирай ги. При тези думи Скай стана малко по-висок. Албиносът се пресегна да му вземе оръжието, но колегата го сграбчи за китката.

— Никой да не ми пипа пистолета — предупреди той. Другият гангстер извади револвер и се насочи към Скай. — Така си е, казват истината — обади се Айона Фишър. — Тъкмо…

Гилфойл замахна и я фрасна с все сила с кокалчетата на пръстите, с което я повали на пода.

— Ще се обаждаш само ако ти кажа аз — подвикна той. Междувременно Скай изви ръката на албиноса, измъква му оръжието и го метна настрани като влажна кърпа.

Гилфойл се беше разсеял и аз успях да извадя лугера. Отстъпих крачка назад и го насочих право към челото му.

— Я по-кротко! — подвикнах.

Змийските очи на Гилфойл пламтяха от гняв. Той прокара по устните ти език — същинска усойница.

Албиносът съумя криво — ляво да се изправи.

Бабаитът с насоченото оръжие спря на метър от Скай, който се целеше в него с револвера на албиноса.

Айона Фишър се изправи бавно на крака, като се държеше за брадичката.

— Само това оставаше — тук да избухне престрелка, нали, Гилфойл? Ще събудиш всички гости. Ще вдигнеш на крак цялата полиция в Лос Анджелис, ченгетата, патрулиращи по пътищата, ще дотърчат половината подчинени на главния прокурор.

Той огледа трескаво помещението.

— Искаш да провериш дали казвам истината ли? Звънни на шефа ми. Тъкмо се канех да дам на госпожа Фишър телефона, когато оня дребосък ми нахълта тук с ютията.

— Обадиха се да предупредят, че тук става вещо — поясни Гилфойл.

— Получил си погрешна информация. — Със свободната ръка извадих визитната си картичка, взех една от писалките върху бюрото, драснах телефонен номер и го подадох на Гилфойл. — Шефът се казва капитан Мориарити.

Близо минута Гилфойл стоя като препариран. Накрая взе картичката, погледна я и я метна на пода.

Приседнах на крайчеца на писалището.

— Както вече отбелязах, шерифе, само това липсваше, тук да стане патаклама. Гостите ви ще се притеснят. И бездруго повечето са достатъчно притеснени.

Прибрах лугера в кобура.

— Какво искаше? — обърна се Гилфойл към Фишър.

— Разказа ми за техния приятел и попита какви са условията тук.

— Какво за условията?

— Обичайните въпроси. Колко е таксата, какви са стаите, неща от този род.

— На вашия човек няма да му хареса тук — отсече Гилфойл.

— Вече се досетих.

— Трябваше да се обадите на мен. Ако не друго, от уважение към поста ми.

— Защо да те безпокоим? Пък и не искаме… по-точно, не искахме да се разчува.

Гилфойл кимна към мутрата.

— Прибери го.

Той се подчини и сложи в кобура оръжието, което беше насочил към Скай. Шерифът извади пура, отхапа крайчето и я запали.

— Просто е станало недоразумение — обясни той. — Тук, в града, се навъртат какви ли не типове. Трябва да си отваряме очите на четири.

— Хубаво правите — отбелязах аз. — Всеки греши. Изправих се и махнах на Скай.

— Хайде, колега, да си вървим. Маркъс надали ще се чувства добре тук. — Обърнах се към Айона Фишър. — Благодаря за съдействието — казах й и се отправих към вратата.

Скай ме последва.

— Нали не ни се сърдите? — попита Гилфойл, докато излизахме.

— Няма такова нещо! — уверих го аз.

Отидохме отвън и се качихме на автомобила. Скай мълчеше, но аз долових, че отвътре му ври и кипи.

— Е, мина като по ноти — подметнах, но на колегата не му беше до шеги. Не пророни и дума, докато не излязохме от града.

— Гилфойл не знае, че сме питали Фишър за Лайла Париш.

Мълчание.

— Притеснява се да не сгащим някое от приятелчетата му ония разбойници, дето се укриват в Мендоса.

Отново мълчание.

— Мен ако питаш, честичко отсядат в „Шулър“, затова и Гилфойл вдигна такава пара.

Отново мълчание.

— Все едно му зашлеви шамар пред очите на неговите хора.

— Стана от само себе си.

— Наистина, Зийк, си голям мечтател, ако си въобразяваш, че всичко е приключило дотук.