Уилям Дийл
Еврика (4)

1920 г.

Проливният зимен дъжд спря бързо и отстъпи място на нетоплещото ярко слънце — от лъчите му растенията в зимната градина, която Маделин бе обичала толкова много, вече бяха напъпили. Илай се намести в инвалидната количка и се взря в цветовете през огромния прозорец на библиотеката. Мислите му го понесоха назад във времето и той си спомни първия път, когато зърна Мади. Сан Франциско. Беше облечена в розова рокля, носеше шапка с огромна периферия и се открояваше на зеления фон на папратите в ресторант „Гардън Теръс“. Беше на трийсет и две години, но изглеждаше най-много на двайсет. Усмихна се на Илай и той бе запленен за цял живот.

Паметта му се прехвърли на друг образ. Момче в дрипи с нагла крива усмивка — първия път, когато Илай го видя, хлапето вървеше напето до Бен. Старецът видя същия този образ, отразен в стъклото, сега обаче момчето бе пораснало, беше станало по-високо и се бе превърнало в мъж в униформа. Илай се отърси от унеса и си даде сметка, че всъщност гледа отражение.

— Здравейте, господин Илай — каза гласът зад него.

Старецът обърна инвалидната количка и видя пред себе си Броуди Кълан в синята униформа на морската пехота, окичена с лъскави медали: „Алено сърце“, „Сребърна звезда“ и Френски кръст за бойни заслуги — очите му блестяха, а усмивката му бе все така предизвикателна. Беше се превърнал в красив мъж, макар че от годините и от всичко преживяно лице го му вече беше набраздено от бръчки. Той се подпираше на бастун.

— Томас! — възкликна с обич Илай и му протегна ръка.

Броуди веднага я стисна. Косата на стареца — по-скоро онова, което бе останало от нея, бе побеляла, тялото му изглеждаше сломено, краката му приличаха на тънички съчки, затова пък лицето му бе все така гладко, сякаш беше неподвластно на възрастта. Младежът се наведе и прегърна Илай.

— Знаех си аз, че ще се върнеш — възкликна старецът, после също го прегърна и го потупа по гърба. — Знаех си, че рано или късно ще си дойдеш.

Броуди се отпусна на един от столовете и седна, докато Илай си бършеше очите и носа.

— Е, как е кракът?

— Още месец, и ще хвърля бастуна.

— Погледни се само! Жалко, че Мади я няма — да те види. Споменаваше те всеки Божи ден.

— Моите съболезнования — пророни младежът. — Знам, че ви липсва много. Опитах се да ви пиша от болницата, но не съм много — много по писането.

— Колко лежа?

— Година и половина. Позакърпиха ми крака. Наложи се отново да се уча да ходя.

— Отби ли се в банката, да се видите с Бен?

— Още не. Пътувах във влака заедно с господин Греъм. Спомни си кой съм. Остави ме тук на път за къщи.

— Да де, сега има таксита. Много изискано. Божичко, Бен направо ще припадне от вълнение, щом те види.

— Как е ръката му, все така силно ли мята топката на бейзбол?

— Е, вече не е като едно време. Сега е треньор на отбора в гимназията.

— Значи вече има и гимназия, а?

— Крайно време беше тук да има добро училище. Сега на Хълма живеят двайсет и две семейства. В гимназията учат и деца от Еврика, както и от Милтаун, идват с автобус.

— А Еврика се е сдобила с тротоари и павирани улици. И през ум не ми е минавало, че ще го доживея.

— Е, и Райкър се видя принуден да направи нещичко за града. Вече няма да срещнеш коне и каруци. Само автомобили.

— Циклон жив ли е? — попита Броуди. — Последния път, когато говорих с Бен, той ми спомена, че онова приятелче още ритало.

— Жив е, и още как! Красавец за чудо и приказ, като господаря си.

— Дали ще си спомни кой съм?

— Животните имат удивителна памет. Сигурен съм, че не те е забравил, но сигурно ще му трябва малко време, за да свикне отново с теб.

— Вече е на двайсет и три години. А кръщелникът ми скоро ще навърши двайсет. Направо не мога да повярвам.

— Прекрасен младеж. Следването му върви, но се вълнува повече от футбол и жени.

— Бен разправя, че не проявявал интерес към банкерството.

— Тази година ще стане на двайсет — махна с ръка Илай. — Животът е пред него, сам да решава. Отиде с Изабел в Лос нджелис. Връщат се утре. Защо не ни предупреди, че си дваш днес?

— Обичам изненадите. Изабел все така ли е красива? Старецът кимна.

— И тя като Мади се разхубавява от ден на ден. След няколко месеца, става на трийсет и седем. Но за нищо на света няма дай ги дадеш.

— Ами Бък?

— Е, не е бърз, както едно време, но инак е добре. Разправя на всеки срещнат, че бил на шейсет. Мен ако питаш, е ай-малко на седемдесет, но никой не знае със сигурност.

— Затова ли отново съм тук?

— Тук си, защото ни е мъчно за теб. А и Бен има нужда от човек като теб. Преди години говорихме веднъж за това. — Помня.

— Все ме глождеше тая мисъл. Заради мен ли се махна оттук?

— Не бих казал. Време беше да замина, да видя свят.

— Е, това поне го постигна.

— Наистина видях Лондон, Париж, Ню Йорк, Чикаго. Бях дори в Юга.

— Всеки, Томас, има нужда от дом, където да се връща.

— Стаичката над конюшнята още ли е свободна?

— Ще ти купя къща. Броуди прихна.

— За какво ми е къща?

— Ще се задомиш. Ще създадеш семейство.

— После ще поговорим за това. Подочух, че след смъртта на майка си и баща си Делайла О’Дел също се е върнала в имението „Приказна гледка“.

Илай кимна.

— Превърна го в частен клуб. Така поне му вика. Скъп бардак. Държи малко казино, отличен ресторант, при нея работят хубави образовани момичета. Идват кинозвезди чак от Лос Анджелис. А също предприемачи от Сан Франциско и още по на изток. Изсипват се с частни железопътни вагони, скъпи автомобили, яхти. Освен че наследи доста пари от баща си, Делайла натрупа със свои сили цяло състояние.

— Разбрах от „Ню Йорк Таймс“ за 0’Дел и жена му. Бяха поместили списък на загиналите при потапянето на „Лузитания“. В колонката, не щеш ли, видях имената им. Шеймъс и Катрин 0’Дел, Сан Франциско.

— Шеймъс вероятно си е имал и добри страни, които просто не е проявявал пред мен. А Кейт беше свястна жена. Обичаше го много, и аз не знам защо.

— Било каквото било, господин Илай.

— Миналото се забравя трудно, особено когато живееш с него всеки Божи ден.

— Това лошо ли е?

— След половин месец влиза в сила сухият режим. Тук нещата съвсем ще загрубеят. Домът за сбирки се води частен клуб, няма да имаме проблеми. Пък и не виждам как ще затворят „Приказна гледка“ — посещават я двама — трима сенатори и поне един губернатор. Добрата новина е, че Райкър може би ще остане на сухо. Още от вечерта, когато 0’Дел се махна оттук, се опитвам да изкупя парцелите и все удрям на камък. Градът и досега си е свърталище на престъпници, които се мъкнат тук на цели тумби.

— Райкър няма да пострада ни най-малко от сухия режим. Ако не друго, ще забогатее още повече. Пък и властите ще следят в големите градове, няма да им е до затънтени селища като Еврика.

— Това е лошо — отсъди Илай.

В гласа му — дори след толкова години, пак се долавяше гняв.

Часове наред двамата си говориха за Еврика, какво ще прави Броуди, за Бен, който хранеше още по-светли мечти и от баща си за бъдещето на града. Обсъдиха как ще създадат окръжен съвет, ще сменят прокурора, ще изчистят Еврика.

— Ти ще бъдеш пръв заместник на Бък — поясни Илай. — Щом той се пенсионира, ще станеш шериф на тая дупка. Двайсет години — и нищо не се бе променило и на йота. Илай Горман си имаше план и Броуди Кълан бе последната плочка от мозайката, която си идваше на мястото.

Накрая старецът се умори от разговора и Броуди заедно с медицинската сестра му помогна да си легне за следобедния сън. После тръгна бавно през задния двор, покрай зимната градина на Мади, мина под дърветата и излезе при конюшнята. Белият кон пасеше кротко в дъното на пасището. Зимната му козина беше сплъстена, тук — там гривата беше оплетена, но изглеждаше як, както едно време.

Броуди подсвирна. Жребецът веднага наостри уши и погледна любопитно.

— Ела насам, хубавецо! — рече той нежно. — Имам нещо за теб.

Беше донесъл от къщата две ябълки.

Циклон препусна през пасището и се доближи предпазливо — все така наострил уши, душеше въздуха, сумтеше и пръхтеше. Ту пристъпваше напред, ту отново се дръпваше.

— Виж какво имам за теб — рече Броуди и му протегна една от ябълките.

Циклон се доближи още малко. Мъжът стисна ябълката между дланите си и я разполови. Конят го наблюдаваше, като душеше въздуха. Броуди сложи едната половинка върху дланта си и му я подаде. Циклон изпръхтя и заклати нагоре — надолу глава. Дръпна се встрани от ябълката и проточил врат, подуши и нея. Броуди се пресегна през оградата и пак му я подаде.

— Хайде, момчето ми! — продължи да говори тихо и нежно на жребеца. — Хайде, хубавецо, ела и я вземи!

Накрая конят се приближи достатъчно, за да завърне бърни и да захапе половинката ябълка. Задъвка я, направи още една крачка напред и продължи да души.

— Спомни ли си, момчето ми?

Броуди извади от джоба си кесията с тютюна и се зае да свива бавно цигара. Беше му трудно — лявата му ръка бе ранена от шрапнел. Тъкмо приготви и хартията, когато вятърът отвя тютюна.

— Да го вземат мътните! — изруга той и започна всичко отначало.

Накрая цигарата, която с толкова мъки успя да свие, приличаше на тъничка солета, но все пак се запали и Броуди пое дълбоко от дима, като продължаваше да говори нежно на Циклон. Даде му и другата половинка от ябълката и този път жребецът се приближи току до него и му разреши да го помилва по муцуната.

Броуди отиде в конюшнята, намери четка и влезе в ограденото пасище. Конят отстъпи назад и го загледа предпазливо и неуверено. Мъжът разполови и втората ябълка и този път Циклон дойде сам и си я взе. Броуди започна да го реши много внимателно. Конят още бе напрегнат, но мируваше, докато мъжът разчесваше козината по хълбоците, после и гривата, сетне се долепи до него и го потупа по муцуната.

— Искаш ли да потичаме? — попита го нежно. — Но ще се наложи да ти сложа седло. Кракът ми още не е добре, надали ще се справя без седло.

Циклон само изпръхтя. Броуди пак влезе в конюшнята и се върна с чул, юзда и седло. Всяко негово движение беше бавно и спокойно. Най-напред той сложи върху гърба на жребеца чула. Циклон подскочи, ала Броуди отново му заговори нежно и надяна и седлото, след което се пресегна под корема му и пристегна стремената. Дотук добре. Пъхна юздечката в устата на жребеца и метна юздата на гърба му, при което Циклон се задърпа. Побягна, но след десетина метра спря, наострил уши. Броуди сложи последната половинка от ябълката в дланта си. Конят се върна бавно и този път побутна с муцуна мъжа и чак тогава взе ябълката.

— Дай да опитаме, приятелю — прошепна Вроуди, Облегна се на бастуна и пъхна десен крак в стремето. Конят изпръхтя, но не се помръдна. Мъжът преметна внимателно и ранения си крак над седлото и се намести. Циклон пак заотстъпва и понечи да хукне, но Броуди се наведе над врата му.

— Спокойно, момчето ми. Пак сме заедно. Продължи да говори на коня и го поведе из пасището — направиха няколко кръгчета, после го подкара в лек тръс и го насочи към портичката.

— Браво, момчето ми, хайде сега да се поразходим.

 

Заобиколиха конюшнята и започнаха да се спускат по пътеката към алеята покрай океана. Слънцето клонеше бавно към хоризонта, отражението му трепкаше по вълните в залива. Пътеката беше тревясала, явно рядко някой слизаше по нея. През дърветата Броуди видя къщата на Хофманови, а след миг — и зимната градина. Спря и се взря натам през стволовете.

Спомените от войната бяха още съвсем пресни, за него обаче нямаше по-мъчителен спомен от този.

Продължи да язди надолу покрай зида около имението „Приказна гледка“, после се насочи към него. Чу откъм къщата музика, оглушителна военна музика, но все пак с различен такт. Спря и се ослуша. Имаше нещо познато в мелодията. Броуди свърна към входа на къщата с висока метална порта, в другия край на която имаше будка, пазач обаче не се виждаше. Отстрани на алеята, водеща към огромната къща с бяла колонада, на стотина метра от входа имаше висок жив плет. Океанът зад отвесните урви беше притихнал. Градинар японец подрязваше старателно моравата около портата, усмихна се на Броуди и след като се изправи, му изкозирува.

— Знаеш ли английски? — попита Броуди.

— Разбира се.

— Госпожица Делайла ми е стара приятелка. Ще отскоча до къщата да й кажа едно „здрасти“.

— Първо трябва да се обадите — предупреди градинарят и посочи будката.

Броуди мина с коня през портата.

— Искам да я изненадам — рече той.

Градинарят само го изгледа мълком, когато той препусна в лек тръс по покритата с плочник алея към къщата. Върза жребеца за един от стълбовете на оградата. Музиката кънтеше още по-силно. Вроуди взе от страничния джоб на седлото бастуна и се отправи към вратата.

Мина сигурно минута, докато вратата се отвори и пред Броуди застана Ноа. Беше облечен в синьо сако и светлокафяви рипсени панталони, носеше лъснати до блясък кожени ботуши чак до коленете. Негърът се вторачи в Броуди и дълго го гледа.

— Какво има, Ноа, не поена ли стария си приятел?

— Гу’син Броуди! — възкликна той с широка усмивка. — Майко мила! И как сте се издокарали!

— И ти изглеждаш доста добре. Може ли да вляза?

— Ама разбира се. Ще кажа на госпожица Делайла, че сте тук. Божичко, направо ще припадне от изненада.

Броуди влезе в просторния, висок цели два етажа вестибюл. В дъното на помещението вита стълба водеше към площадката на втория етаж, откъдето започваха четири коридора. Вестибюлът беше много уютен — с красиви фотьойли, старинни масички, лампи с абажури от цветно стъкло, вази с цветя и два големи дивана. На стъклописа над входната врата бяха изобразени рицар, нападнал с копието си змей, и изплашена до смърт красива девица. На високия сводест таван беше окачен кристален полилей, обгърнал помещението с мека светлина. Във вестибюла имаше и доста врати, все затворени. Зад една от тях Броуди чу смеха на млада жена.

— Божичко, изглеждаш невероятно! — възкликна някъде отгоре дрезгав глас.

На площадката на втория етаж стоеше Делайла, издокарана в тъмнозелена рокля до пода и широкопола шапка, украсена с бели рози. Червената й коса беше сплотена на плитка, преметната през рамото.

Броуди и се усмихна.

— На опера ли отиваш? — попита той. Жената погледна бастуна.

— Можеш ли да се качиш по стълбите?

— Е, накуцвам, но не съм сакат — отвърна той и тръгна към широката стълба.

— След двайсет години не съм ли заслужила поне една целувчица?

Броуди понечи да я целуне по бузата, тя обаче извърна към него лице, притисна се и дълго го целува право по устните.

— Ти се изчерви — засмя се Делайла. — Хубава работа, бива ли един морски пехотинец да се изчервява?

— Не са ме целували така много отдавна.

— Как я караш, Броуди?

— Кракът почти зарасна. Инак съм цял и невредим.

— Слава Богу! — засмя се отново тя.

— Не знаех дали си тук — рече Броуди и посочи грамофона в ъгъла. Игличката стържеше ли, стържеше в края на плочата. — Всъщност ме привлече музиката. На кого е плочата, на Джеймс Рийд Юъръп и групата „Хел Файтърс“ ли?

— Знаеш ли ги? — попита тя и вдигна игличката от плочата.

— Даже съм ги гледал на живо. В Париж. Чак ми се дотанцува, а не ме бива да направя и една стъпка.

— В такъв случай наминавай по-често насам. Имам всичките му двайсет и четири плочи. Ще си ги пускаме и аз ще те науча да танцуваш чарлстон.

— Нямам нищо против.

— Видя ли се с Бен?

— Още не. Прекарах няколко часа с Илай.

— Инфарктът за малко да го вкара в гроба.

— Ами ти? Подочух, че си най-богатата жена в Калифорния.

Тя вдигна вежда.

— Само в Калифорния?

Броуди се засмя и седна на канапето.

— Тук ли живееш?

— Нямам друг избор. Трябва да съм сигурна, че клиентите ми — тузарите, са доволни. Какво ще пийнеш?

— Малко бърбън с лед.

— Значи още не си се видял с Бен, с младия Илай и Изабел?

Той поклати глава.

— Ами е Бък?

— И с него не съм се виждал.

— Наминавай насам. Бък идва всяка вечер в шест на кафе и да оплакне очи — да позяпа младите момичета.

— Той как е?

— Е, не е така чевръст, както едно време, но не си поплюва.

— Както се казва, митовете не умират — усмихна се Броуди.

Делайла също се засмя.

— И това им е хубавото. За постоянно ли си си дошъл? — поинтересува се тя.

— Защо не? — отвърна някак тъжно Броуди.

— Това е най-добрата новина, която съм чувала, откакто обявиха сухия режим — отбеляза тя и напълни до половината чашата със силен бърбън от Кентъки, а после пусна две кубчета лед и сипа и на себе си малко уиски. Вдигна чашата. — За греха — възкликна тя. — Без него и двамата с теб сме загубени.

Чукнаха се лекичко.

— Значи не се притесняваш от сухия режим?

— От него, драги, моят бизнес ще стане много по-сладък, а твоята работа — къде — къде по-вълнуваща.

— Още нямам работа.

— Ще имаш, ще имаш, Броуди. Нали за това си се върнал. Заради приятелството и любовта. А това е първият път от доста време, когато употребявам не на шега думата „любов“.

— Илай твърди, че всеки трябва щя има дом, където да се връща, и е прав. Еврика не е кой знае какво, но друго нямам. Нощта, когато ме раниха, получих повишение в чин. След година, докато лежах в болницата, ме повишиха отново — в старши лейтенант, а малко преди да изляза в запас, ме направиха капитан. Никакво бъдеще, чудесна пенсийка.

Делайла седна на аленото канапе, полегна и се подпря на лакът.

— Защо си тръгна оттук, Броуди?

Той сви рамене. — За да видя свят. — Аха.

— Да ти кажа ли истината? Исках да избягам от онова, при което току — що се завърнах.

 

Броуди отведе Циклон в конюшнята и махна внимателно седлото и юздата.

— Утре ще дойда пак — обеща едва чуто. — Ще бъде както в доброто старо време.

В мрака проблесна връхчето на пура.

— Дано — каза някой и на светлото излезе Бен Горман. — Да ти помогна ли, братко? — попита той.

Двамата се завтекоха един към друг, прегърнаха се и се засмяха като малки деца. Закрачиха бързо към гъшата, като говореха един през друг, прекъсваха се и се надпреварваха да си разказват преживелиците.

 

Хладен септемврийски следобед девет месеца по-късно.

Броуди Кълан спря форда под дърветата зад банката и изключи двигателя. Извади тютюна и се зае да свива цигара. Е, цигарата не беше произведение на изкуството, но пак бе за предпочитане пред лютивите купешки цигари. Броуди тъкмо я запали и чу как задната врата на форда се отваря и се затваря.

— Надявам се да си ти, Кльощавия — рече, без да се обръща, и направи с тютюневия дим търкалце.

— Наистина се притеснявам да се срещаме, преди да сее мръкнало — чу се треперлив глас, долетял от пода при задната седалка.

— Нали ти ми се обади! Казвай сега какво толкова не търпи отлагане!

Мъжът беше слаб дребосък, който работеше като администратор в хотела на Райкър „Двата орела“, изкарваше по пет долара допълнително на седмица благодарение на това, че си държеше ушите отворени и предаваше на Кълан каквото е чул.

— Задава се буря.

— Не думай! Каква?

— Днес Райкър повика в града четирима главорези. Към четири дойдоха в хотела. Всичките са въоръжени, разбрах го, когато минаха да си вземат ключовете от стаите.

— Откъде съдиш, че са хора на Райкър?

— Той направи резервациите. Заръча да ги регистрирам и да си трая.

— С какво пристигнаха?

— С черен скъп форд.

— Как изглеждат?

— Знаеш как изглеждат такива типове. Гледат те, без да мигат. Тартор им е един на име Макгърк. С голямо мораво петно на лицето.

— Колко ще останат?

— Райкър не спомена, но поръчаха бутилка и когато се приближих до вратата, ги чух да говорят за Бък и госпожица О’Дел.

— И какво казаха?

— Не съм сигурен, капитане. Чух само имената и че щяло да има патаклама.

— За „Приказна гледка“ ли говореха?

— Знам само това. Но още от сутринта Райкър е като на тръни, май е намислил нещо. Понеже хората от Хълма са решили да създадат нещо като комитет и да го разкарат от града. Освен това две от лодките му потънаха.

— Не съм чувал за това. И според теб тия хубостници са въоръжени?

— И още как! Отдолу саката им бяха издути. Личеше си от сто километра, че носят оръжие.

— Сега на работа ли си?

— Смяната ми приключи току-що. И наистина се притеснявам до смърт, дайте да не се срещаме посред бял ден. Броуди извади от джоба си банкнота от пет долара.

— Това ти е нещо като премия. Я се върни и поиграй покер, тъкмо ще ги държиш ония под око. И аз приключих за днес. Ще отскоча да хапна при Уенди, после може би ще се кача при Делайла. Ако надушиш нещо, веднага ми съобщи, чу ли?

— Дадено. Благодаря.

Вратата се отвори и се затвори нечуто.

Закусвалнята беше на четири пресечки от банката. Уенди беше наследила заведението от баща си, който беше прекалявал с пиенето, беше прекалявал и с яденето и преди година се бе свлякъл зад тезгяха, докато пържел яйца с бекон.

Уенди беше двайсетгодишна, грозновата, с пепелява коса. Посрещаше клиентите със задължителна усмивка. Щом Броуди влезе в закусвалнята, тя се надвеси над тезгяха.

— Защо си дошъл, за да ме похитиш и да ме отведеш в Райската градина ли? — попита момичето.

— Дошъл съм да ти опитам специалитета за днес — кюфтетата — ухили се дяволито мъжът. — Ако ми се усладят, нищо чудно и да те похитя.

— Тогава ще се постарая да останеш доволен. Момичето бръкна под тезгяха и връчи на Броуди вестник.

— Нали нямаш нищо против да звънна един телефон? — попита той.

— За теб съм готова на всичко — отвърна Уенди и сложи апарата върху плота.

Броуди поиска от централата да го свържат с шерифството. Обади се Анди Слоун, другият заместник — шериф.

— Обажда се Броуди. Нещо ново?

— Всичко е мирно и кротко. Вкарахме в ареста един тип, набил жена си, моля ти се. Друго няма.

— Бикс там ли е?

Бикс се казваше тъмничарят. Беше загубил единия си крак при битката на Марна, куцукаше и се подпираше на самоделна патерица. Беше душа човек, но правеше ужасно кафе.

— Да.

— Качете се с колата на Хълма и поогледайте, после идете у Делайла. Аз ще хапна и също ще дойда.

— Да не се е случило нещо?

— Не знам. В „Двата орела“ са отседнали четирима въоръжени бабаити, не са от града, пристигнали са с черен форд.

— Ще си отварям очите на четири.

— След час-час и нещо ще се видим в „Приказна гледка“. Броуди затвори, настани се както винаги в ъгловото сепаре и се зачете във вестника, В закусвалнята влязоха неколцина души, които седнаха на тезгяха. Броуди тъкмо си дояждаше пая и допиваше кафето, когато Уенди възкликна:

— Сега я втасахме!

Арни Райкър вървеше с напета походка и размахваше ръце, сякаш е на военен парад, прекосяваше улицата, следван от телохранителя си — русокосия Ларс Шустър, мускулест бивш професионален боксьор, което личеше и от смачкания му нос и щръкнали уши.

— Майко мила, идват насам — простена Уенди. — Никога не се хранят тук.

— Мен ако питаш, надали идват да се хранят. — Кълан вдигна вестника и надзърна през горния му край. — Дръж се с тях, все едно са клиенти като всички останали. Ако почнат да създават неприятности, аз ще се разправям с тях.

Райкър и Шустър влязоха в закусвалнята и седнаха на тезгяха — точно срещу Кълан, който не им обърна внимание, сякаш беше погълнат от спортните страници на вестника.

— Какво обичате? — изчурулика бодро Уенди.

— Твърдят, че си правела страхотно кафе. Страхотно кафе ли правиш, Уенди?

Тя отиде при кафеника, напълни две чаши и ги сложи пред Райкър и Шустър.

— Вие ще кажете — отвърна, все така усмихната. Шустър дори и не погледна чашата. Райкър отпи малко от кафето, завъртя го в устата си и го глътна.

— Ядва се — отбеляза той. — Ще почна да наминавам насам, особено като ме свие шапката. Кафето ми оправя настроението.

— Сега да не би да те е свила?

— И още как. Сигурно си чула, завчера през нощта ми потъна една от лодките. Пак извадихме късмет, че наблизо имало катер на бреговата охрана и са спасили момчетата.

— Наистина голям късмет — съгласи се Уенди. От притеснение вече не я свърташе на едно място.

— Или може би не става дума за късмет — допълни Райкър, след което се завъртя на високия стол при тезгяха и се вторачи в Кълан. — Няма да се учудя, ако първо е довтасала лодка на федералните, които са ми изхвърлили рибата и са ми потопили лодката, а после са повикали ония от бреговата охрана, та да няма удавени.

Кълан не му обърна внимание.

— Случва ми се за втори път. И все в открито море — махна той към океана. — Никога край брега. Не закачат и с пръст мен или хората ми. Не ти ли се вижда малко странно?

Уенди отиде при друг клиент.

— Попитах: „Не ти ли се вижда странно?“ — повтори той. Кълан остави вестника.

— На мен ли говориш?

— Зададох ти въпрос от рода на „ами ако“. Да речем, ами ако тузарите от Хълма са си наумили да ме разкарат, без да предизвикват голямо разследване?

— Нямам и представа за какво ми говориш.

— Нали ти тук браниш реда и закона! Само чакаш Толман да одъртее съвсем и да гушне босилека.

Кълан се подсмихна.

— Не си ли чувал, Райкър, Бък ще живее вечно. И не е ли по-добре да не излизате за риба нощем?

— Я не ме разсмивай.

— Стига си ми подвиквал. Нямам нищо общо с федералните. И не познавам кьорав човек от бреговата охрана.

— Ами ако онова приятелче Бъки има високопоставени приятели? Или Горман. Или някой от другите тежкари на Хълма.

— Нямам понятие, Райкър.

— Нещо не ти вярвам.

— Чудо голямо, като не ми вярваш. Но не ти препоръчвам да ме наричаш лъжец.

Русолявият бабаит понечи да стане.

— Спокойно, Ларс, просто си говорим за въпросите от рода на „ами ако“. Нали, Кълан? Например, ами ако държа дял от „Приказна гледка“? Ще стана съдружник на Делайла и вече никой няма да смее и с пръст да ме закачи.

— Никой няма да смее и с пръст да те закачи, ако получиш например сърдечен удар. Или пък: „ами ако“ някой опре дулото в тлъстия ти задник или ти пръсне черепа?

— Ей, ти там, мери си думите — подвикна Шустър и стада от стола.

С крайчеца на окото Броуди мерна черен форд, който излезе иззад хотел „Двата орела“ на една пресечка от закусвалнята, подкара по главната улица и отпраши със скърцащи гуми към Хълма. В автомобила имаше четирима мъже.

— Ама че работа… — възкликна Броуди.

Телефонът иззвъня, вдигна Уевди.

— Теб търсят, Вроуди.

Той грабна слушалката.

— Да!

— Аз съм. Но не ми споменавай името — изшушука Кльощавия в другия край на линията. — Току-що излязоха от хотела.

— Благодаря ти, Анди.

Броуди затвори и се отправи към изхода. Русият бабаит забучи в гърдите му дебел като кебапче пръст.

— Господин Райкър още разговаря с теб — изръмжа мутрата.

Броуди го сграбчи за пръста, огъна го едва ли не до китката, чу го как пука. Бабаитът ревна. Броуди му изви ръката, хвана го отзад за перчема и му фрасна лицето в един от високите столове. От двете страни на лицето му потече кръв. Чу се гъргорещ звук, Броуди вдигна главата му и отново я удари в облегалката.

Ококорен, Райкър продължи да седи, сякаш се беше сраснал със стола. Броуди блъсна замаяния бабаит на пода, бръкна под мишницата му и извади от кобура трийсет и две калибров пищов. Обърна се и го насочи към Райкър.

— Не съм въоръжен — писна той и вдигна ръце. Броуди заби дулото на пищова в брадичката му и го свали от стола, сетне го сграбчи за ризата.

— Къде отидоха ония, твоичките? — попита той с властен тон.

— Нямам и представа за какво… — запелтечи Райкър. Ларс изпъшка и се надигна. Кълан го изрита в челюстта и той лак се свлече възнак на пода.

— Ако това лекенце ме докосне още веднъж и с пръст, ще го застрелям на място — изсъска той в лицето на Райкър и го тикна към един от високите столове, който се преобърна. Тарторът на мутрите се разтрепери като листо от страх, а Вроуди отново насочи пищова към него. — Що ли не те очистя, тъкмо градът ще миряса — възкликна Кълан.

После насочи дулото към тавана и изсипа куршумите върху пода. Обърна се и изхвърча през вратата.

 

Край огромната къща в имение „Приказна гледка“ на вълма се стелеше мъгла. Пълната месечина наподобяваше размит ореол.

Черният шевролет кабриолет спря пред високата ограда от ковано желязо и от автомобила слезе мъж с вид на борец, който отиде при вратичката — от будката от другата страна на портата се показа пазачът.

— Имате ли карта, уважаеми господине? — попита той делово.

Мъжът с вид на борец извади изпод мишницата си трийсет и осем калибров пищов и го насочи право към челото на пазача.

— Това ще мине ли за карта? — изсъска той с гадна усмивчица.

Пазачът се взря изпитателно в оръжието и в лицето зад него, отключи портата и отвори едното крило. Въоръженият влезе, забучи дулото в гърба на мъжа, отведе го при тясната будка и го натика вътре.

— Извинявай, мой човек — изръмжа и фрасна с все сила с пищова пазача по челюстта.

Мъжът простена и се просна на пода. Другият изтръгна жиците на телефона върху стената, излее от будката и се метна отстрани на стъпалото на шевролета.

— Готово! — рече той и автомобилът запъпли през мъглата по дългата алея към къщата.

Въоръженият скочи от стъпалото, подир него от шевролета излязоха още трима. Предвождаше ги Чарли Макгърк, мазен дребосък с вид на лалугер, нахлупил на главата си сиво бомбе. Върху дясната му буза се червенееше родилно петно. Той прибра оръжието под мишница и се четиримата се отправиха към огромната двойна врата, после натисна звънеца. Отвътре се чу тиха камбанка. След миг им отвори огромен като канара мъж с цвят на шоколад, косата по слепоочията му вече бе започнала да побелява. Ноа зяпна от учудване, когато въоръженият сложи ръка върху гърдите му и го побутна назад.

Влязоха в просторния двуетажен вестибюл. Макгърк погледна витата стълба точно срещу тях, сетне насочи вниманието си към Анди Слоун, който седеше на една от масичките и пиеше кафе. Още щом ги зърна, Слоун скочи от стола и плъзна ръка към дръжката на трийсет и осем калибровия пищов в кобура.

— Без глупости — подвикна Макгърк. — Сядай си на мястото.

 

Кълан реши да мине по старата просека, която водеше нагоре по зъбера към имение „Приказна гледка“ и по която навремето бяха минавали конете. Сега тя бе разширена, от скалистата пропаст я делеше зид. Броуди пое нагоре по пътя и запъпли по стръмнината отляво.

Някъде по средата на пътя навлезе в мъгла и забави още повече скоростта — фордът се закатери с ръмжене към билото.

 

През това време в имение „Приказна гледка“ гангстерите стояха зад Макгърк с ръце, пъхнати под саката.

— Дошли сме да си побъбрим с господарката на големия дом. — Той се обърна към Ноа. — Ей, ти, чернилката… иди да я доведеш.

Ноа стисна зъби. Погледна към заместник-шерифа, който кимна. Качи се по стълбите и почука на една от вратите. След миг тя се отвори и отвътре излезе Делайла, прелестна в кремавата официална рокля. Изгледа свъсена четиримата долу и каза нещо на Ноа, който изчезна по един от коридорите, започващи от площадката.

— Кои сте пък вие, да ви вземат мътните! — подвикна жената.

— Като гледам рижавата коса и всичко останало, вие сигурно сте оная, 0’Дел, де — подсмихна се Макгърк.

— И какво от това?

— Такова, че господин Райкър иска да си поприказвате в хотела. Пратил ни е да ви заведем при него.

— Виж го ти него, нахалникът му с нахалник. Да не си е счупил крака?

Макгърк прокара език по жълтите си зъби.

— Иска да ви види… Делайла го прекъсна.

— Искал да ме види ли? Предайте му, че знае къде да ме намери, нека дойде сам. Или да опита по телефона, освен ако случайно не е забравил и да говори.

— Господин Райкър иска да дойдете с нас — повтори грубо, но тихо Макгърк. — Иска още сега да си поговорите като приятели.

Иззад Делайла се показа и Бък Толман. Снежнобялата му коса се спускаше по раменете. Той бе облечен в кожен елек, чисто бяла риза и кафяви клош-панталони. Револверът „Пийсмейкър“ беше пъхнат в кобура ниско на хълбока му, върху който беше закачена лъскавата шерифска значка. Толман бе отпуснал дясна ръка до оръжието.

— Бре, бре, бре, та това е Бъфало Бил, дошъл ни е на крака — прихна Макгърк. — Никой не те е викал тук, мой човек.

Високият пазител на реда изтика Делайла зад себе си и заслиза по стълбите с очи, блеснали под надвисналите клепачи. Един от въоръжените застана насред помещението. Шерифът тръгна решително и спря на две-три педи от него. Останалите трима гангстери се разделиха. Макгърк застана при вратата, другият — при Анди Слоун. Последният се изтъпани отдясно на Толман, при страничната врата. Така покриха целия вестибюл.

— Той каза — подхвана пак тарторът.

— Млъквай — отсече гърлено и непреклонно шерифът. — Не е зле от време на време да си миеш зъбите, дъхът ти смърди на умряла котка.

 

Кълан наближаваше билото, когато екна изстрел, после втори и имението „Приказна гледка“ се огласи от тътнеща стрелба.

Разбра, че горе на билото на Хълма го очаква нещо ужасно, но не знаеше, че събитията от следващите няколко минути ще преобразят за кой ли път живота му, ще надхвърлят и най-ужасните му кошмари, дори страха от смъртта и ужаса на битките, вече останали в миналото.

Гръмна поредният изстрел и мислите на Броуди се избистриха. Той натисна до дупка газта и взе с шеметна скорост завоя, извел го на алеята към имение „Приказна гледка“. Ехтяха изстрели. Броуди закова пред входа. През вратата залитна въоръжен ранен мъж и закряволичи покрай живия плет. Броуди зърна моравото родилно петно и изскочи като тапа от форда — вратата му служеше за нещо като щит.

— Ей, ти там, Макгърк, хвърли оръжието! — извика колкото му глас държи.

Макгърк, който още лъкатушеше покрай плета, се обърна и стреля, куршумът уцели предното стъкло на автомобила на Броуди и го натроши на парченца, които се разлетяха вътре в купето.

— Предупреждавам само по веднъж — изкрещя Броуди, след което опря ръка върху горния край на вратата, прицели се с бойния пистолет четирийсет и пети калибър и стреля.

Улучи Макгърк точно над лявото око. Тялото му политна във въздуха и се изви на дъга. Той изтърва пищова и се просна върху живия плет, разперил ръце, и повече не помръдна.

Броуди се завтече към входната врата на къщата. Не си направи труда да погледне към Макгърк — знаеше, че е мъртъв. Долепи се до стената, сетне се стрелна светкавично вътре в къщата.

След секунда екна изстрел. После втори. Трети. На кратки промеждутъци. Бум, бум… бум.

Подир миг-два влажната нощ беше раздрана от женски писък, сякаш брадва сече цепеница. Жената продължи да пищи.

Томас Броуди Кълан щеше да чува тези писъци до края на дните си.