Сандра Браун
Френска коприна (8)

Глава седма

— Ваша е нали, мис Лоран?

— Къде я намерихте? — попита Клер. Неприятният мъж се пъчеше пред нея с настървения поглед на гладиатор.

— Един от моите хора я откри в кофа за боклук само на няколко пресечки оттук. Не се ли сетихте, че ще проверим съдържанието на кофите за боклук, разположени близо до домовете на замесените в случая „Уайлд“?

— Аз не съм замесена — отвърна Клер спокойно.

— Това тук ни говори друго. — Той напъха уличаващата папка под носа й. Тя я бутна настрани.

— Глен, дръпни се малко — намеси се рязко Касиди.

Противният мъж му се намръщи, но отстъпи.

Касиди се обърна към Клер:

— Честно казано си мислех, че сте по-умна. Защо просто не изхвърлихте папката в реката заедно с оръжието на престъплението?

Клер винаги бе смятала, че стаите в апартамента й, проектирани да бъдат максимално светли и просторни, не могат да я накарат да изпитва клаустрофобия. Но в момента, в който Касиди бе влязъл, стените сякаш бяха започнали да се придвижват навътре. Това положение се влошаваше още повече от присъствието на дошлия заедно с Касиди детектив, към когото Клер се отнасяше с неприкрита враждебност. Мъжът я отблъскваше не само с неугледния си вид, а и със злорадото си поведение. Той очевидно вече я третираше като убийца.

Когато Клер забеляза какво носят със себе си, сърцето й се сви болезнено, а дланите й се изпотиха. Чувстваше се попаднала в капан, но не искаше в никакъв случай да го покаже.

— Кажете си направо, мис Лоран. Какво е това? — Детектив Глен остави папката на барплота в кухнята. Купища изрезки се изсипаха и разпиляха по лъскавата му повърхност.

Клер мразеше да я притискат в ъгъла, особено хора с власт. Инстинктът й бе да се бори и да се защитава, както бе правила още като петгодишно дете. Но вече не бе малка. Не можеше да рита и да забива нокти. Щеше да е безполезно да лъже. Бяха я пипнали, те го знаеха, а и тя също го знаеше. Най-доброто, което може да направи, бе да измисли някакво обяснение.

— Папката беше моя — призна си тя. — Като се има предвид, че Уайлд бе убит, реших, че е неподходящо да я запазя.

— Неподходящо? — изръмжа Глен. — За идиоти ли ни смятате?

Клер го погледна гневно.

Касиди пристъпи между двамата.

— Извини ни. — Той избута Глен към вратата. Размениха си шепнешком няколко разгорещени реплики, след което детективът я погледна с неприязън и излезе, затръшвайки шумно вратата след себе си.

— Благодаря — каза Клер, когато Касиди се върна при нея. — Не мисля, че бих могла да го издържа и минута повече. Той е ужасно отвратителен.

— Не го направих заради вас, а заради себе си. Искам да ви задам много въпроси. Ясно бе, че Глен нямаше да стигне доникъде, така че го помолих да остави на мен да опитам.

— Какви въпроси?

— Какви въпроси ли! Ние имаме необорими доказателства срещу вас, мис Лоран.

— Една колекция от изрезки — вметна тя подигравателно. — Тъкмо се канех да си направя сандвич за обяд. Вие искате ли?

Без да откъсва очи от нея, Касиди свали сакото си и опря длани на кръста си. Гледаше я втренчено, сякаш се опитваше да я разгадае.

— Вие сте първокласна домакиня? — промълви той. — Както и лъжкиня.

— Не сте ме питали дали си събирам информация за Джексън Уайлд.

— Изненадан съм, че не отричате изобщо да сте виждали тези изрезки. — Той посочи купчината на барплота.

Клер заобиколи бара и отиде до хладилника.

— Ако бях отрекла, щях да изглеждам виновна, нали? Със салата от скариди става ли? Пълнозърнест хляб или бял предпочитате?

— За бога! — възкликна той. — Никога ли не преставате с южняшкото си гостоприемство?

— Защо да го правя?

— Защото Глен е долу и чака да ви арестува, а вие се чудите с какъв хляб да направите сандвича.

— Няма да бъда арестувана, мистър Касиди. И двамата знаем това. — След като извади всичко необходимо за сандвичите, тя нарочно остана с гръб към него, докато ги направи. Молеше се той да не забележи как треперят ръцете й.

Погледнато отстрани, изхвърлянето на папката изглеждаше като отчаяна стъпка, предприета от някого с окървавени ръце. Бе глупаво от нейна страна да я метне в кофа за боклук. Не трябваше да оставя нищо на случайността. Защо не я изхвърли в реката, както детективът предложи? Разбира се, в деня след убийството нещата се развиваха толкова бързо, че тя не успя да разсъди трезво. Бе сгрешила в преценката си и сега тази грешка щеше да й струва скъпо.

Освен това бе подценила Касиди и сериозността на първоначалното му разследване. Въпросите му я бяха накарали да се чувства притеснена и изплашена, но не я бяха паникьосали. Откриването на папката бе променило всичко. Сега вече той се интересуваше не просто от чувствата й към Джексън Уайлд. Той я подозираше в убийство. Щеше да наблюдава всяка нейна реакция, да търси и най-дребната улика. Но Клер имаше достатъчно опит в заблуждаването на представители на властта. Първият урок, който бе научила, бе никога да не се оставя да я сплашат.

Обърна се с лице към него.

— Нямате достатъчно доказателства, за да издадете заповед за арест, мистър Касиди. Събрала съм няколко статии за Джексън Уайлд. Та това не е нещо.

— Нещо е, и то какво! — каза той нападателно. — За нула време може да се стигне до процес.

— Няма начин. — Тъй като барплотът бе покрит с изрезките, тя кимна на Касиди да седне на стъклената маса в трапезарията. — Чай или безалкохолно?

— Чай — рече той, продължавайки да я изучава с поглед.

Клер донесе две чаши ментов чай с лед и седна срещу него. Той взе половината си сандвич и отхапа голяма хапка.

— Някои от тези изрезки са с няколкогодишна давност.

— Интересът ми датира от няколко години.

— Чак толкова ли се интересувате от религия?

— Не, мистър Касиди — отвърна тя с усмивка. — Католичка съм по рождение, но никога не съм се присъединявала към която и да е организирана църква. Със сигурност не съм била влюбена в телевизионния проповедник евангелист. Уайлд привлече вниманието ми, защото смятах, че е един от най-опасните хора в Америка.

— И решихте, че е ваш граждански дълг да го обезвредите?

— Искате ли да чуете обяснението ми или не?

Той й направи знак да продължи.

— Много сте груб, мистър Касиди.

— Знам.

Погледите им се срещнаха и останаха преплетени няколко секунди. Но Клер нямаше намерение да се предаде, така че продължи да говори.

— За разлика от някои други телевизионни проповедници, Уайлд заплашваше да лиши хората не от парите им, а от нещо много по-ценно — от правата им, дадени от Първата поправка на конституцията. По времето, когато излезе първият каталог на „Френска коприна“, Уайлд тъкмо започваше кръстоносния си поход срещу всичко, което той възприемаше за порнография. От самото начало неговото послание много ме тревожеше.

— Защото влиянието му би могло да навреди на вашия бизнес?

— Не, защото никога не съм искала да бъда поставена в положение да защитавам работата си. Но прозрях, че възможността това да се случи е съвсем реална и както се оказа впоследствие, предчувствието ми бе точно. Каталогът на „Френска коприна“ няма нищо общо с порнографията с деца и списанията за садомазохизъм, но той бе заклеймяван заедно точно с тези издания. Преподобният Уайлд водеше война срещу свободата на пресата.

— Не може да има абсолютна свобода, мис Лоран. Ръка в ръка с тази свобода трябва да върви отговорността.

— Съгласна съм. — Тя остави сандвича си и се наведе леко напред. — Мисълта за мъже, жени и деца, които биват експлоатирани в името на печалбата, дълбоко ме отвращава. Но този род престъпления няма да бъдат изкоренени с премахването на всичко еротично от музеите и библиотеките. Цензурата трябва да бъде в сърцето и съзнанието на отделния човек. Ако не одобряваш порнофилмите, просто изхарчи своите седем долара за нещо друго. Ако не одобряваш определени програми по телевизията, просто смени канала. Но дай на тези, които не споделят възгледите ти, възможността да гледат това, което им харесва.

Не е привилегия на правителството, на някаква назначена комисия от така наречени експерти или на един проповедник да диктува какво трябва да се позволява на хората да гледат. Когато Хитлер дошъл на власт, едно от първите неща, които е направил, било да изгори книгите, които той е преценил като неподходящи.

— Значи всеки, който реши да посегне на „Спасителят в ръжта“, е неонацист?

— Моля ви, мистър Касиди, не ме обиждайте! Просто искам да кажа, че е фашизъм, когато не одобряваш нещо и налагаш насила мнението си на всички останали. — Клер усети как страните й поруменяват. Чувстваше се толкова съпричастна с тези идеи, че понякога звучеше не по-малко неотстъпчиво от Уайлд. — Аз не влязох доброволно в тази война, мистър Касиди. Ако имах избор, никога не бих се включила в нея. Бях въвлечена, когато Уайлд започна да заклеймява името ми от амвона. Стараех се да го пренебрегвам, доколкото е възможно, и отхвърлях повтарящите се покани за обществен дебат, но рано или късно този дебат щеше да стане неизбежен.

— И сте се подготвяли с помощта на тези изрезки?

— Точно така. Единственото нещо, което тази папка доказва, е, че подробно съм проучила опонента си, за да знам срещу какво се изправям, когато му дойде времето.

— Защо не ми показахте колекцията си от изрезки и не ми разказахте всичко това онзи ден?

— Вече я бях изхвърлила.

— Можеше да го споменете.

— Бих могла… Но вие се намирахте под давлението на градската управа възможно най-бързо да попаднете на следа. Последователите на Уайлд настояваха за бързо правосъдие над убиеца. Не исках да стана жертвено агне, дори и временно. Ако ме бяхте извикали в офиса си за официален разпит, това щеше да повлияе негативно на бизнеса и близките ми.

— Все още мога да го направя.

— Би било загуба на време. Казах ви всичко, което зная.

Той я погледна изпитателно.

— Значи фактът, че сте подчертали с червено датата на пристигането на Уайлд в Ню Орлийнс, е просто съвпадение?

Лицето й отново пламна.

— Спомням си, че я подчертах. Не мога да обясня защо го направих. Докато четях статията, в ръката ми имаше червена химикалка — сви рамене тя. — Може би съм го направила машинално.

Касиди бързо бе опразнил чинията си и изтри уста със салфетката си.

— На пръв поглед всичко това изглежда много логично. Прекалено разумно дори е обяснението ви, мис Лоран. Сякаш сте репетирали какво да кажете, ако случайно папката излезе на повърхността.

— Ще пийнете ли чаша кафе заедно със заблудите си?

Устните му се извиха в горчива усмивка.

— Не, благодаря.

Тя отнесе чиниите в кухнята.

— Мислех, че Хари върши тези работи — каза той небрежно, като я последва до преградата, която разделяше двете стаи.

— Обикновено го прави. Но днес следобед изведе мама на разходка.

— Много удобно.

— Какво искате да кажете? Какво общо имат излизанията на майка ми с вас?

— Тя ми трябваше, за да потвърди, че сте си били вкъщи в нощта на убийството.

Клер бързо си пое дъх.

— Няма да позволя да разпитвате майка ми, мистър Касиди. Разберете това и си спестете времето и усилията. Мама не може да си спомни какво е станало тази сутрин, камо ли преди седмици. Ако настоявате или се опитате да я принудите да даде някакъв отговор, само ще я разстроите, а аз няма да позволя това.

— Не можете да очаквате Глен или аз да ви повярваме без твърдо алиби.

— Нямате избор — отвърна тя и потръпна при споменаването на името на детектива. — Ще трябва да се задоволите с честната ми дума. Бях си у дома онази нощ.

— Изобщо ли не излизахте?

Твърдият блясък в очите му я накара да се поколебае. Тя нервно отметна косата си назад.

— Може и да съм излязла, но е било за малко, защото не мога да оставям мама сама дълго време, особено нощем. Честно казано, мистър Касиди, не си спомням. Датата не означаваше нищо за мен.

Той я изгледа продължително, после попита:

— Къде е Ясмин?

— Отпътува за Ню Йорк вчера.

Както Клер бе предположила, че ще стане, на сутринта след спора им Ясмин бе смирена и изпълнена с разкаяние. Бяха се прегърнали и одобрили и се потрудиха здравата, за да доизяснят концепцията за следващия каталог. Ясмин току отскачаше до телефона в стаята. Преди да се върне в Ню Йорк, тя бе прекарала два пъти нощта навън и се бе връщала на следващата сутрин потисната и нещастна на вид. Но връзката на Ясмин с женения й любовник си бе нейна работа. Сама трябваше да се справя.

Клер си имаше достатъчно проблеми и всички те бяха породени от мъжа, който продължаваше да се взира в нея така, както в миналото я гледаха социалните работници — сякаш тя бе някакъв клиничен случай и те търсеха особени прояви на характера и поведението й.

— Какво е това? — кимна той към нещо, поставено в рамка на стената.

— Рецептата на леля Лоръл за „Френска коприна“. Все не можех да измисля име на фирмата си за бельо — обясни тя, усмихвайки се на спомена, след като Касиди извърна глава въпросително. — Ясмин и аз го обмисляхме от няколко месеца и не можехме да се спрем окончателно на никой от вариантите. Един студен следобед ми се прияде шоколадов пай и запрелиствах тетрадката с рецептите на леля Лоръл. „Френска коприна“ — каза тя и посочи към изящно изписаното име. — Точно това ни трябваше. Разбрах го в мига, когато го видях. Леля Лоръл бе толкова доволна, когато й казах, че ще кръстя фирмата си на нейната рецепта! Така и тя се чувстваше част от начинанието ми, сякаш бе допринесла нещо. — Изражението й стана тъжно. — Почина само няколко седмици след това.

Касиди се наведе към рамката и зачете рецептата: „Постепенно добавете захарта към сместа от маслото и разтопения шоколад, прибавете ванилия, като продължавате непрекъснато да бъркате“. Звучеше много вкусно.

— Има богат и съблазнителен вкус и се усеща по същия начин върху небцето, както искам бельото ми да се усеща върху голата кожа. Самото име подсказва идеята за задоволяване на желанията.

Когато спря да говори, Клер осъзна колко неподвижно стоят и двамата, съвсем близо един до друг, в пълна тишина. Касиди гледаше устата й, после очите и ако слухът му бе остър като зрението, той би могъл да чуе туптенето на сърцето й.

Касиди се покашля и увеличи разстоянието помежду им, сякаш и той се бе почувствал неловко от тишината.

— Всичко това е интересно, но да се върнем на същността на въпроса. Значи единствената причина за неприязънта ви към Джексън Уайлд е била загрижеността ви за Първата поправка, така ли?

— Точно така.

— И нищо друго?

— Накъде биете, мистър Касиди? Да не би методът ви на разследване да е да стреляте в тъмното, докато случайно улучите нещо? Това не е особено икономичен начин да се изразходват парите на данъкоплатците. По-добре посветете времето си на издирване на истинския убиец. А моето време…

— Любовници ли сте с Ясмин?

Въпросът бе толкова неочакван и настойчив, че Клер се взря в Касиди като поразена.

— Откъде ви е хрумнала тази идея? — едва попита с полуотворени устни.

— Отговорете ми. — Когато тя се разсмя, изражението му стана още по-мрачно. — Уайлд успя да разпали и много хомофобия в тази страна. Активистите в защита на правата на хомосексуалистите го атакуваха поне по няколко пункта.

— Ясно. И вие сте си помислили, че Уайлд е бил мой враг в две отношения? — попита тя развеселена. — Честно, мистър Касиди, не се смея на вас. Просто си представям как би реагирала Ясмин на въпроса ви. Вие не четете ли жълтата преса? Та тя е имала купища любовници през последните години, все мъже. Разчита, че вече си е създала репутация на фатална жена.

— Това може да е само поза.

— Тя ще е съкрушена, ако разбере, че сте го казали. Дори и да вярвате, че аз съм склонна към лесбийство, как бихте могли да си помислите, че Ясмин не е хетеросексуална.

— Защото това тук е доста странно.

— Кое по-точно?

— Фирмата ви.

— В какъв смисъл? — попита Клер искрено заинтригувана.

— Тук съм за втори път и още не съм виждал мъж. Познавам някои закоравели убийци, които биха избягали от амазонката, която пази на входа. Всички работнички, които видях, също са жени: и тези, които сгъват опаковъчната хартия, и тези, които карат електрокарите. Какво против имате срещу мъжете?

— Абсолютно нищо.

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Били ли сте някога?

— Не.

— А сгодена?

Тя се поколеба, но отсече:

— Не.

Той вдигна показалец, сякаш да посочи лъжата в момента на изричането й.

— Опитайте пак!

— Вие да не сте ровили в миналото ми, мистър Касиди?

— Просто си вършех работата. Разкажете ми за отношенията ви с Дейвид Алън.

— Дяволите да ви вземат! Да не сте го обезпокоили?

— Не ми се наложи, но ще го направя, ако вие не ми кажете.

Клер започваше да се успокоява, но той бе спечелил надпреварата.

— Беше преди много време — отвърна тя кратко. — Преди „Френска коприна“. Той искаше да се оженим.

— И какво се случи?

Тя понечи да му каже, че това не му влиза в работата, но след това размисли. Всяка враждебност от нейна страна още би влошила положението. Ясмин, която имаше повече опит от нея с мъжете, бе изразила съмнение, че Касиди би се вързал на сладките приказки на някоя жена. Клер осъзна, че Ясмин може би е права. Освен това въпросът му не я въвличаше в опасни територии и тя реши, че може да отговори, без риск да попадне в някакъв капан.

— Дейвид искаше да настаня мама в дом за хора с душевни разстройства — отвърна тя тихо, свела поглед. — Не исках и да чуя за такова нещо. Той ми постави ултиматум, така че аз му върнах годежния пръстен.

— Значи любовта ви към него не е била толкова силна, колкото към майка ви?

— Очевидно.

— И оттогава не сте имали никакви сериозни връзки?

— Вие не знаете ли?

— Още не. Бих могъл да продължа да ви проучвам, ако вие не искате да ми спестите усилията, да си спестите унижението и да ми кажете сама.

— Моят личен живот от такова значение за разследването ви ли е?

— Може би. Отговорете ми и да видим докъде ще ни доведе този разговор. — Той седна на един от високите столове край бара и скръсти ръце.

След като Клер ясно изрази нежеланието си да обсъжда тази тема, най-после заяви:

— Имала съм няколко емоционални увлечения, но нищо сериозно след раздялата с Дейвид. Това задоволява ли ви?

— За момента. — Той се извърна и няколко минути просто рови из изрезките, разпилени по барплота. — Къде е баща ви, мис Лоран?

— Нали ви казах предния път. Починал е скоро след раждането ми.

— И вие не го помните?

— Не, била съм прекалено малка.

— От какво е починал?

— Мисля, че от инфаркт.

Без да откъсва поглед от нея, Касиди стана от стола си и я приближи. Наложи се Клер да отметне леко глава назад, за да може да вижда очите му.

— Пак се опитвате да ме лъжете. На удостоверението ви за раждане има една голяма въпросителна в графата за баща.

— Кучи син! — Тя замахна с ръка да го удари, но Касиди ловко хвана китката й. Очите й се напълниха със сълзи от гняв и отчаяние. — Нямате никакво оправдание да се ровите в личния ми живот!

— Един труп с три рани от куршуми е достатъчно оправдание.

Клер издърпа ръката си от неговата.

— Е, щом сте толкова умен, мистър Касиди — рече предизвикателно тя, — какво друго научихте по време на отвратителното си проучване?

— Семейство Лоран, вашите баба и дядо, са били от каймака на висшето общество в Ню Орлийнс, стар род с много наследствени богатства. Най-скъпото им нещо е била Мери Кетрин. Тя учила в най-елитните училища и била подготвяна, за да заеме мястото си в обществото. Но след една от онези забави, за които тя спомена при предишното ми посещение, била прелъстена от някой от богатите млади мъже в обкръжението си. Забременяла. Когато узнала за положението си и признала на родителите си, отказала да назове бащата на детето, което носела в утробата си. За нещастие, той така и не се появил да потвърди своята отговорност. Родителите й направили това, което счели за правилно — отказали се от нея и я лишили от наследство. Само леля й Лоръл, неомъжената сестра на баща й, се погрижила за нея.

Скандалът разтърсил обществото и оставил своя отпечатък върху семейството. След две години родителите на Мери Кетрин починали, сломени от големия срам, както твърдели познатите им. Преди да умре, баща й променил завещанието си и оставил имотите си на църквата.

— Която също отхвърлила майка ми въпреки проповедите за Божията милост, благодат и опрощение — добави Клер.

— Но очевидно е позволила на незаконородената й дъщеря да посещава неделно училище.

— Не, мистър Касиди, аз съм се учила на християнство от леля Лоръл. Тя бе малко смахната стара мома. Повечето хора смятаха, че животът й е минал напразно. Но тя обичаше безгранично мама и мен. По време на пристъпите на мама леля Лоръл ме успокояваше да не се страхувам от гръмотевиците навън, грижеше се за мен, когато бях болна, помагаше ми във всички изпитания и сътресения на детството. Тя бе единственият ми познат човек, който в действителност живееше по християнски — така, както Исус е проповядвал. Тя не проповядваше. Тя даваше пример.

— Но разказът ми за историята на майка ви бе точен, нали?

— Напълно. Братовчед й Чарлс е бил изключително подробен.

— Откъде знаете, че той ми е дал тази информация?

— Защото той е последният жив от рода.

— Поддържате ли връзка с него?

Тя се засмя горчиво.

— Не, слава богу, никога! Той е предвзет и горделив като всички останали от онова семейство. Не се изненадвам, че са се отказали от майка ми точно когато тя най-много се е нуждаела от тях.

— Тя е била още дете.

— На седемнайсет години. — Клер сведе глава. — Мистър Касиди, започвам да долавям съчувствие в гласа ви.

— Но това е станало в началото на 60-те, за бога.

— Всъщност в края на 50-те. Още е бил президент Айзенхауер и Америка не е била загубила невинността си. Възпитаните млади дами не са имали ерогенни зони.

Касиди поклати глава недоумяващо.

— Но дори и така да е било, по това време семействата не са се отказвали от дъщерите си, защото са забременели.

— Семейство Лоран го е направило. Баба ми и дядо ми никога не проговорили на майка ми. За тях тя просто престанала да съществува, а също и аз.

— И тя никога ли не разкри самоличността на баща ви?

— Не.

— И той не признал бащинството си, дори и тайно?

— Не. Сигурна съм, че се е страхувал от последиците. Бил от същия социален кръг и очевидно се е наслаждавал на привилегиите си. Видял е какво е станало с майка ми и не е искал да го постигне същата съдба. Всъщност не го обвинявам.

— Не би било човешко да не го считате за отговорен за станалото.

Клер, която вече се чувстваше като изследвана под микроскоп, предпазливо отстъпи.

— Опитвате се да развиете някаква теория ли, мистър Касиди?

— Който е убил Джексън Уайлд, с бил ожесточен срещу мъжете.

— Вие ли стигнахте до това заключение? Колко проницателно.

— Не е въпрос на проницателност. Това бе очевиден случай на желание за отмъщение. Бил е прострелян повече пъти от необходимото.

— Имате предвид изстрела в слабините ли?

— Откъде знаете?

— Във всички вестници писаха, че Уайлд е бил прострелян в тестисите. — Тя поклати глава и го погледна в очите. — Значи, защото съм незаконородена и съм работодател на голям брой жени, вие сте стигнали до великото заключение, че аз съм дръпнала спусъка срещу Джексън Уайлд.

— Не ми се правете на остроумна.

— Тогава и вие не говорете абсурдни неща — отвърна тя, леко повишавайки глас. — Доброволно ви признах, че се отвращавах от всичко, което този мъж проповядваше. Всяка негова дума коренно се различаваше от моето мнение. И какво от това? Не съм била единствена.

— Но само малцина са били заплашени до такава степен от действията на Уайлд, което ви поставя доста напред в списъка на заподозрените.

— Губите си времето, като ме разследвате.

— Не мисля така. Хванах ви в прекалено много лъжи.

— Обясних ви за изрезките.

— Не говоря за тях.

— Излъгах ви за баща си само за да защитя майка си. Ще се съгласите, че тя е изстрадала достатъчно унижения и без аз да споделям тайните от миналото й с вас.

— И за тази лъжа не говоря.

— Тогава за какво?

Той се обърна с гръб към нея и тръгна към вратата. Тъмният костюм му стоеше добре. Жилетката плътно прилягаше по слабото му тяло. Всъщност бе немислим лукс Клер да си позволи да се съсредоточи върху мъжката му привлекателност, както биха направили повечето жени на нейно място.

Но Клер го виждаше с очите на едно изплашено дете. Не можеше да отдели мъжа от бюрокрацията, на която бе представител. Достатъчно рано в живота си се бе научила да се страхува, да презира и да се бори срещу тази власт. Сега пренасяше антипатията си от системата върху него.

Как можеше да рови в миналото на майка й? То бе причинило на Мери Кетрин толкова много мъка, че за да оцелее, тя се бе барикадирала в един измислен свят. Заблудите й бяха винаги розови и успяваха да я предпазват по-добре от тежки метални огради. Бяха й спестили сърдечната болка и презрението в продължение на три десетилетия. Не бе честно нещастието й да бъде вадено отново на показ пред напълно непознати хора.

Касиди бе стигнал до вратата. Клер осъзна, че ще постави на изпитание търпението му, но не можа да се сдържи и го предизвика:

— Само блъфирате! Обяснете ми какво съм излъгала!

Той бързо се извърна.

— Казахте ми, че никога не сте се срещали с Джексън Уайлд. — Той ненадейно сграбчи косата й, издърпвайки главата й назад. Наведе лице към нейното и заговори бързо и тихо, подчертавайки всяка дума.

— Не сте прекарали спокойна вечер у дома в нощта на убийството. От местната телевизия, която се е занимавала е документирането на кръстоносния поход на Джексън Уайлд, ми изпратиха няколко видеокасети със записи на негови служби. На едната касета имаше запис на последната служба, която Уайлд е изнесъл. Бяха я записали изцяло. Когато в края й Уайлд покани желаещите да се доближат, за да се ръкуват с него, стотици хора се стекоха напред. Сред първите имаше една млада жена, която стисна ръката му и му каза нещо в лицето.

Касиди се взря в нея, сякаш се опитваше да запечата образа й в съзнанието си. После пусна косата й, отвори вратата и добави, докато излизаше:

— Това беше ти, Клер.

* * *

Когато телефонът звънна, Андре Филипи подскочи виновно и бързо затвори чекмеджето на бюрото си. Звъненето бе като съвест, която му припомняше, че се любува на образа на обичаната жена в работно време.

Той вдигна слушалката и се представи с делови тон.

— Мога ли да ви помогна?

— Bonsoir, Андре.

— Bonsoir — отвърна той по-топло, защото веднага разпозна кой му се обажда, колкото и приглушено да звучеше гласът. — Как си?

— Все още страдам заради онова, което се случи по-миналата седмица.

Устните на Андре се свиха съчувствено.

— Беше ужасна нощ.

— Обаждам се, за да ти благодаря за дискретността.

— Уверявам те, че това е излишно. Не изпитвам никаква отговорност пред полицаите. Те се отнесоха с гостите ни като със стадо овце и ги разпитваха като престъпници.

— Погрижи ли се за всичко около мен?

— Няма причини за безпокойство. Никому не е известно присъствието ти в хотела онази нощ.

— Някой разпитвал ли те е във връзка… във връзка с това?

— Полицаите — отвърна Андре с неприязън. — Освен това говорих и с един мъж на име Касиди.

— Касиди те е разпитвал?

— Два пъти. Но ти не се тревожи. Аз просто отговарях на конкретните му въпроси и не съм дал никаква допълнителна информация.

— Да се е споменало името ми?

— Не! Аз не бих го споменал.

— В това няма съмнение. Просто… никой не трябва да узнае за идването ми там.

— Разбирам.

— Разчитам на дискретността ти. Ценя я невероятно много.

— Това е най-големият комплимент, който можеш да ми направиш. Merci.

— Налага се да те помоля за още една услуга, Андре.

— За мен ще е чест.

— Ако Касиди или някой друг попита конкретно за мен, може ли да ми се обадиш?

— Certainment. Незабавно. Въпреки че тези страхове са безпочвени, уверявам те.

— Надявам се да е така — почти недоловимо прозвуча отсреща.