Сандра Браун
Френска коприна (11)

Глава десета

Ариел си отвори един мини „Сникърс“ и го лапна наведнъж. Лакомо сдъвка шоколадовото му покритие, схруска фъстъците и с наслада се отдаде на вкуса на карамел и нуга. Удължи удоволствието от смесените аромати на сладкото блокче, докато то се топеше върху езика й. След като максимално му се наслади, изсмука карамела от зъбите си.

Ниската масичка пред канапето бе осеяна с обвивки от шоколадови блокчета. Когато Ариел бе дете, подобни удоволствия никога не се вместваха в семейния бюджет — тя се чувстваше късметлийка, ако веднъж на няколко седмици успееше да вкуси захарна пръчица. През последните няколко години Ариел Уайлд усилено наваксваше за лишенията, претърпени в детството, но така и не можеше да се насити.

Протегна се само за да усети удоволствието от плъзгането на копринената пижама по краката си. Огледалото на отсрещната стена отразяваше една безгрижна жена, заобиколена от хубави неща, които й принадлежат. На Ариел това много й харесваше. Всъщност бе готова на всичко, за да запази положението си.

Единственото нещо, с което можеше да се похвали къщата, в която Ариел бе израснала, бе, че имаше вътрешна тоалетна и чешма. Иначе бе невероятно грозна, с огромни стаи, обзаведени оскъдно с евтини мебели. Все още потръпваше от отвращение, като си я спомняше. Като дете никога не канеше приятелките си на гости, защото се срамуваше от старата, порутена и грозна къща във фермата им. Срамуваше се и от хората, които живееха в нея. Брат й бе по-подъл и от дявола и тероризираше всички около себе си. Откакто се помнеше, родителите й изглеждаха прекалено състарени. Наистина, сега си даваше сметка, че това се е дължало на тежката и непосилна работа, но това не я караше да се чувства по-благоразположена към тях. Радваше се, че са отдавна погребани.

Искаше й се да погребе по същия необратим начин и спомените си от бедността. Но винаги когато се почувстваше доволна от настоящия си живот, тези спомени се събуждаха и започваха да я измъчват. Припомняха й коя е била, преди да се отдаде на милостта на преподобния Джексън Уайлд.

„Тези дни на бедност са си отишли завинаги“, успокои се тя, като оглеждаше стаята си. Всяко кътче и ъгълче бе отрупано с произведения на изкуството — повечето дарения от последователи на Джексън. Той често й бе предлагал да дарят част от тези предмети, но Ариел отказваше да се раздели с който и да е от тях. Даже и да се наложеше да си купи нови шкафове или да прибира някои от вещите на тавана или под леглата, пак щеше да си запази всеки подарък. За Ариел притежанието им означаваше чувство за сигурност, че никога вече няма да изпитва лишения. За да се убеди в това, тя отвори още един „Сникърс“ и го погълна с хищна наслада.

Джош влезе с чаша кафе и сутрешния вестник и веднага забеляза опаковките по масичката.

— Това ли е закуската ти?

— Защо?

— Не е точно овесени ядки. — Той се отпусна на един фотьойл и разтвори вестника. — Какво чудо! Вече не сме новина от първа страница.

Видът му почти вгорчи вкуса на шоколада. Напоследък Джош не бе по-забавен от четирийсетгодишен дръвник. Все още се любеха всяка нощ. Той бе умел и пламенен любовник и притежаваше чувствеността на човек на изкуството. Пръстите му се движеха по тялото й като по клавишите на пианото, силно и нежно.

Но за Ариел половината от удоволствието да спи с него идваше от чувството, че мами Джексън. Тъй като вече нямаше нужда да се крият и да изпитват вина, връзката им бе загубила тръпката си и страстта им бе поутихнала. Дори и след като бе изпитала оргазъм, Ариел усещаше, че нещо не й достига.

Все още не можеше да определи причината за безпокойството и недоволството си. Службата в Синсинати бе преминала изключително добре. Бяха записали две телевизионни програми, които скоро щяха да бъдат излъчени. По време на записите залата бе претъпкана от зрители.

Ариел пя, а Джош свири, както обикновено. Няколко от учениците на Джексън Уайлд прочувствено разказаха какво огромно значение бе имал той и църквата му в живота им. После Ариел се изправи на подиума и започна сърцераздирателната си проповед. Трябваха й няколко дни да я запомни наизуст. Всеки трепет в гласа й, всеки жест бяха старателно обмислени пред огледалото и отрепетирани десетки пъти. Но времето и усилията си бяха стрували. Още преди Ариел да стигне до края на проповедта си, в залата вече триеха сълзите си, а таблите за доброволни пожертвования и дарения бяха отрупани с банкноти.

Тези, които преди седмици се бяха усъмнили в способността й да продължи дейността на църквата без властното водачество на Джексън Уайлд, сега не пестяха комплиментите си. Ариел им бе доказала, че грешат. Можеше да бъде също така внушителна и въздействаща, както и покойният й съпруг. Стотици хора се бяха стекли, за да я видят и чуят, и бяха приели всяка нейна дума като ценен съвет.

Но защо тогава се чувстваше смътно недоволна?

Просто това не й стигаше. Имаше десетки хиляди последователи, но защо не и милиони? Тя рязко се изправи.

— Не мисля, че е така.

Джош учудено я погледна над вестника си.

— Не мисля, че е толкова хубаво, дето вече не сме сред новините на първа страница. — Тя нервно закрачи из стаята. Засуети се да оправя множеството разпръснати възглавнички, да пренарежда кристалните вази и да размества порцелановите фигурки.

— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ето нашата реклама на петнайсета страница.

Той завъртя вестника към нея, за да може да я види. Отгоре бе запазеният знак на църквата и заглавието на телевизионното предаване, изписано с обичайния шрифт. Отдолу бе нарисуван нейният образ, с микрофон в ръка и обляно в сълзи лице. Най-отдолу бяха датата и часът на излъчването на програмата.

Ариел огледа критично рекламата. „Час за молитва и възхвала с Джексън Уайлд.“ Джексън Уайлд е мъртъв. Защо не сме сменили името на програмата? Защо не „Час за молитва и възхвала с Ариел Уайлд“?

— А защо не само „Час за молитва и възхвала“?

— Защото е прекалено кратко и просто. Освен това хората се нуждаят от личност, с която да се идентифицират.

— Искаш да кажеш — с теб!

— А защо не? Сега аз съм тази, която изнася по-голямата част от службата.

Джош отпи от кафето си, наблюдавайки я над ръба на чашата.

— Можеш да наречеш проклетото предаване както си искаш, Ариел. Не ми пука.

— Съвсем очевидно е.

Той хвърли вестника настрана и сърдито се изправи.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че ако не бях аз, всичко щеше да се съсипе след смъртта на Джексън. Ти нямаш кураж да ръководиш група скаути, камо ли църква като нашата. Добре че ме има мен. Иначе вече идеше да свириш като пътуващ музикант из разни забутани градчета.

— Но щях да съм много по-щастлив. Поне нямаше да се чувствам като лешояд, който глозга трупа на мъртвец.

Грижливо очертаните й с молив вежди се извиха въпросително.

— Ако си толкова нещастен, знаеш къде е вратата.

Джош се втренчи напористо в нея, но както тя и очакваше, че ще стане, той се предаде. Отиде до пианото, изсвири няколко акорда и после поде някаква класическа пиеса, като вложи в нея цялата страст и сила, които му липсваха в трудни мигове.

Когато най-после се успокои, той я погледна, но продължи да свири.

— Знаеш ли какво е най-трогателното в цялата ситуация? Това, че не си даваш сметка колко нелепо изглеждаш отстрани.

— Нелепо? — повтори тя обидена. — За кого?

— За всички в организацията ни. Заслепена си от раздутото си самомнение. Хората се смеят зад гърба ти. Защо мислиш двама от членовете на управителния съвет вече си подадоха оставките?

— Понеже не им харесваше да ги ръководи една жена. Аз заплашвах тяхната увереност в собствената им мъжественост. На кой му пука за това? Не са ни притрябвали.

— Църквата, която се хвалиш, че си спасила, всъщност се разпада, Ариел. Само че самочувствието ти е прекалено напомпано, за да видиш реалността. — Той прокара пръсти по клавишите, довърши пиесата и започна нова. — Татко сигурно е някъде на небето сега и добре се забавлява, като ни гледа.

— Ти си се побъркал.

Той й се ухили доволно.

— Още те е страх от него, нали, Ариел?

— Ти си този, когото го е страх.

— Поне си го признавам.

— Аз не се страхувам от никого и нищо.

— Той още те държи в ръцете си.

— Как ли пък не.

— Защо тогава се тъпчеш като невидяла, а после нарочно повръщаш всичко? — Той довърши пиесата с фортисимо, което красноречиво подчерта въпроса.

Напереността на Ариел леко се разколеба.

— Не знам за какво говориш.

— О, знаеш, и още как. Правиш го от месеци. Веднага щом се натъпчеш, отиваш в тоалетната. Поглъщаш шоколади и десерти, после се насилваш да повърнеш. Това е болест. Булимия.

Тя затвори очи.

— Ти кой си, домашният лекар ли? Просто се грижа за фигурата си. По телевизията човек изглежда много по-дебел, отколкото е в действителност. Не искам да приличам на бял кит, когато слизам по онези стъпала.

Той се протегна и обхвана тънката й китка, за да види тя колко много се застъпват пръстите му.

— Ти не просто се грижиш за фигурата си, Ариел. Ти се тъпчеш и после повръщаш.

Тя издърпа ръката си.

— И така да е, какво толкова? Джексън винаги ме критикуваше заради теглото ми. Трябваше да направя нещо, за да не пълнея.

— Ти никога ли не проумя що за човек е той? — попита Джош с тъжна усмивка. — Той беше майстор в това да открива човешките слабости. Точно така упражняваше контрол над мислите на хората. Постоянно натякваше на майка ми, че била глупава, и накрая тя започна да вярва, че е така. През последните години от живота си не смееше да каже каквото и да било, за да не й се смеят.

Знаеш как се държеше с мен. От малък ме убеждаваше, че нямам музикалния талант, за който винаги съм мечтал. Във всеки удобен момент ми припомняше, че мога да свиря само църковна музика, и то посредствено.

С теб темата бе теглото ти. Знаеше, че се стесняваш от фигурата си, и използваше това, за да те държи в подчинение. Той беше по-лукав и от сатаната, Ариел. Правеше го толкова умело, че човек изобщо да не усеща въздействието му, докато в един момент не си даде сметка, че е загубил самоуважението си.

Трябваше да не му обръщаш внимание, когато те дразнеше, че си пухкава като бебе и че постоянно нагъваш сладки. Винаги си била достатъчно слаба. Сега си направо изнемощяла. Освен това, както отбеляза сама, той е вече мъртъв. Вече не може да те тормози.

— Не, но ти достойно го заместваш.

Джош поклати глава ядосано.

— Изобщо не разбираш какво искам да ти кажа, Ариел. Аз не те критикувам. Тревожа се за здравето ти, аз…

— Чакай, Джош, имам една идея. — Тя се протегна и притисна ръце върху неговите, така че клавишите под пръстите му да прозвучат гръмовно.

Той издърпа ръце изпод нейните.

— Кучка! Какво правиш?

— Я стига, не съм наранила скъпоценните ти пръстчета. Слушай, това, дето го каза преди, че вече не сме главната новина… Е, прав си! Трябва да направим нещо, за да се върнем на първите страници.

Той сгъваше пръстите си един по един, за да провери добре ли са.

— Какво си си наумила пак? — подозрително я изгледа той.

— Откакто се върнахме от Синсинати, сме се забили тук, в Нашвил, далеч от очите на хората. Време е да се раздвижим, да си върнем бомбастичните заглавия. Ченгетата в Ню Орлийнс трябва да проумеят, че скърбящите вдовица и син не са забравили, че Джексън Уайлд е бил убит съвсем хладнокръвно.

— Мислиш ли, че е добра идея да ги подсещаме за това?

Тя го изгледа смразяващо.

— Джексън имаше цели легиони от врагове. — Тя вдигна показалеца си и го допря до устните си. — Особено един, в Ню Орлийнс.

* * *

— Кажи ми какво означава това?

Касиди бе в особено лошо настроение и разговорът с детектив Хауърд Глен не му помагаше да се почувства различно. В деня, след като бе ходил с Клер до хотел „Пончартрейн“, за да приберат Мери Кетрин, той бе разказал на Глен всичко. Всичко, освен за целувката.

— И тя не отрече, че на касетата е записан нейният глас? — попита Глен.

— Не, защото е имала основателна причина да бъде във „Феърмонт“ онази нощ.

— За да пречука проповедника. — Глен го погледна скептично.

— Или да прибере майка си, както твърди, че е станало. Виж, Глен, не биха могли да ми организират това представление снощи. Умственото разстройство на Мери Кетрин е съвсем реално и Клер, тоест мис Лоран, се грижи за нея като майка закрилница.

Беше му разказал и за отношенията на Клер с Андре Филипи.

— Близки са от деца. Така че изглежда нормално той да излъже, за да я предпази от клюки и подозрения.

Глен се огледа къде да изгаси цигарата си и Касиди му подаде една празна чашка от кафе.

— Боже господи! — възкликна невинно Глен. — Колкото повече се задълбаваме, толкова по-интересно става.

— Но трябва да правим проучванията си съвсем внимателно.

— Какво намекваш?

— Аз също искам да стигна до дъното на тази история. Може би там има нещо, а може би не. Но не можем да подходим към Клер Лоран грубо и агресивно. Все още смятам, че е по-добре аз да се занимавам с нея. Намира те за изключително неприятен.

Глен се намести по-удобно на стола си и кръстоса крака.

— А теб за какъв те намира?

Касиди захвърли раздразнено химикалката си и го изгледа свирепо.

Глен вдигна ръце в знак, че се предава.

— Нищо, нищо. Просто не можах да не забележа, че е доста привлекателна. А и ти не си изрод. Като вземем всичко предвид…

— Като вземем всичко предвид — прекъсна го Касиди, — аз ще осъдя убиеца на Джексън Уайлд, който и да е той.

— Значи няма причина да се засягаш, нали?

От този момент нататък разговорът им стана строго делови. Касиди се упрекна, че се е хванал на въдицата на Глен. Не би го направил, ако съвестта му бе чиста, а бе сигурен, че детективът е осъзнал това. Все още не бе споменал възможността за конфликт на интереси, но Касиди бе сигурен, че той няма да забрави случилото се.

Тази сутрин Глен се бе отдал на догадки. Появи се и разпръсна няколко компютърни разпечатки върху бюрото на Касиди. Това бе някакъв списък с хиляди имена, едно от които бе оградено с червено.

— Кой е този Дарби Мос?

— Не е име, което се забравя, нали? — попита Глен риторично. — Преди години, когато още не бях детектив, го арестувах за побой. Яката бе подредил една проститутка. Бяха я приели в болницата. Мос се свърза с един подъл адвокат от Далас, родния му град. Обвинението отпадна. Бях побеснял. Та, когато попаднах на името му в списъка на дарителите за църквата на Уайлд, нещо ми прищрака. През уикенда отидох до Далас и намерих Дарби жив и здрав. Има три сексмагазина.

Касиди свъси вежди.

— Ами?

— Да, от традиционния стил. Списания за всички видове перверзни, разни надуваеми кукли, аксесоари и всякакви дивотии. Странно, а? Като се върнах, започнах да проверявам в компютъра другите имена от списъка и за тях изскочи същата информация. По един или друг начин всички те се занимават с това, срещу което е проповядвал Уайлд.

— Какво означава това за нас? Че те са му плащали, за да не ги закача?

— Така изглежда. И това не е всичко. — Той огледа списъка, докато не откри едно друго име, оградено с червено. — Ето.

— Глория Джийн Рейнълдс?

Глен самодоволно измъкна някакъв лист от джоба на мърлявата си бяла риза и го подаде на Касиди. Той прочете името наум, после погледна въпросително към Глен, който сви красноречиво рамене.

Телефонът на бюрото звънна. Касиди вдигна слушалката.

— Мистър Касиди, обажда се Клер Лоран.

Стомахът му инстинктивно се присви. Мекият сякаш копринен глас бе последното, което очакваше да чуе. Изобщо не можеше да я прогони от мислите си, макар че невинаги си представяше как я осъжда за убийството.

Сексът със съседката му бе донесъл само краткотрайно облекчение. Когато си бе тръгнат от апартамента й, той още не бе сигурен как точно е името й и това го караше да се чувства като негодник. Беше я използвал по най-долния начин, по който един мъж можеше да се възползва от една жена. Единственото му оправдание бе, че тя си бе получила това, което бе искала и за което бе намеквала многократно.

— Здравейте — каза той на Клер с привидно спокоен тон.

— За колко време можете да стигнете дотук?

Въпросът й го изненада. Дали тя не бе решила да направи признания?

— До „Френска коприна“? Какво става?

— Ще видите, като дойдете. Моля ви, побързайте.

Тя затвори, без да каже нищо повече. Касиди отдалечи слушалката от ухото си и я огледа недоумяващо.

— Кой беше? — попита Глен, докато си палеше цигара.

— Клер Лоран.

Глен присви очи и погледна Касиди през облак дим.

— Наистина ли?

— Наистина. Чао, ще се видим по-късно.

Касиди заряза изумения детектив, грабна сакото си, излетя от кабинета и изтича да хване асансьора, който тъкмо бе спрял на етажа. Упрекна се, че се е забързал така, но после се оправда, като си спомни тона й. Звучеше приглушено, както винаги, но имаше и нещо странно. Раздразнение? Страх? Настойчивост?

След секунди вече бе в колата си и умело си запробива път в натовареното движение към „Френска коприна“. Караше бързо, но през цялото време проклинаше задръстването.

Точно както Клер го бе предупредила, той разбра причината за обаждането й още преди да влезе във „Френска коприна“. Тълпа от поне двеста души протестираха срещу сградата. Касиди прочете само два-три плаката и му стана ясно коя е организаторът на този протест.

— По дяволите! — Той паркира на непозволено място и си проправи път между зяпачите до един полицай. — Касиди, от областната прокуратура — каза той и показа служебната си карта. — Защо не разпръсвате тези хора?

— Имат разрешително.

— Кой идиот го е издал?

— Съдията Харис.

Касиди изстена мислено. Харис бе ултраконсервативна личност и истински почитател на Джексън Уайлд. Поне се представяше за такъв, за да събира гласове.

Полицаят посочи лозунга, който държеше една доста възрастна жена.

— Този каталог наистина ли е толкова неприличен? Може би трябва да купя един на жена си? Може да ни е от полза, за да освежим любовния си живот — кой знае.

Касиди вече не го слушаше.

— Откога са тук?

— Може би час. Стига да не нарушават реда, можем да ги оставим да си протестират. Но поне да сменяха песните.

Демонстрантите пееха в хор „Напред, воини на Христа“ за трети път, откакто Касиди бе пристигнал. Очевидно смятаха да се възползват напълно от вниманието на медиите, които ги бяха обсадили. Всички местни телевизионни канали бяха изпратили свои репортери и оператори. Един фоторепортер се бе покатерил на улична лампа, за да улови тълпата от по-добър ъгъл.

Касиди раздразнено си проправи път през редиците последователи на Джексън Уайлд към страничния вход на „Френска коприна“. Натисна звънеца.

— Предупредих ви да не доближавате проклетата врата! — чу се отвътре.

— Аз съм Касиди от областната прокуратура. Мис Лоран ми се обади да дойда.

Отвори същата жена, която го бе посрещнала и първия път. Гледаше намръщено и възмутено, очите й бяха присвити враждебно.

— Пусни го — чу се гласът на Клер иззад гърба на татуираната амазонка.

Тя отстъпи встрани.

— Благодаря — каза й Касиди. Тя измърмори някакъв отговор и затръшна вратата зад него.

Клер изглеждаше прекрасно, макар и загубила обичайното си самообладание. Липсваше студената й резервираност, само очите й с цвят на уиски проблясваха гневно. Страните й бяха поруменели. Бе очевидно, че е разстроена, но леко разрошената й коса и набързо навлечените дрехи я правеха да изглежда още по-секси, по-вълнуваща и по-привлекателна от всякога.

— Направете нещо, мистър Касиди — настоя тя. — Каквото и да е, само ги накарайте да си отидат.

— Страхувам се, че не мога, имат разрешително. Ще трябва просто да ги изтърпите.

Тя посочи рязко към вратата.

— Докато те упражняват уж законните си права, нарушават моето право на личен живот.

— Успокой се, една демонстрация няма да навреди сериозно на бизнеса ти.

— Не се притеснявам за бизнеса — продължи тя сърдито. — Не видяхте ли телевизионните камери? Това направо си е безплатна реклама за нас. Но те внасят смут и пречат на нормалното функциониране на хотела отсреща. — От другата страна на улицата бе красивата, боядисана в розово сграда на известен хотел. — Камионите за доставки не могат да се доберат до задния му вход, главният им готвач ще получи удар. Гостите им се оплакват, а управителят, с когото сме приятели от години, ми се обажда за втори път да прекратя тази лудост!

Страхувам се за работничките си. Когато първата смяна се опита да си тръгне преди известно време, започнаха да ги освиркват и ругаят по най-обиден начин. Точно тогава ви се обадих. Не искам служителите ми да пострадат.

— Съжалявам, Клер, ще трябва да благодариш на Ариел Уайлд за това.

— На Ариел Уайлд и на вас.

— На мен? — възкликна той озадачен. — От къде на къде ме виниш?

— Никога преди не са организирали протести пред сградата ми, мистър Касиди.

— Виж, и на мен това никак не ми харесва — каза той и се наведе към нея. — Ариел иска да изкара, че в полицията на Ню Орлийнс и областната прокуратура има само шепа некадърници. Това е нейното средство да припомни на обществеността, че още не сме открили убиеца на мъжа й. Имала е нужда от нова доза безплатна реклама и е избрала този начин, за да я получи.

— Нека си има всичката реклама, за която ламти, не ме интересува. Просто не искам да бъда забърквана в това.

— Е, вече си замесена.

— Защото толкова много ровихте около мен! — извика Клер.

— Не, а понеже от самото начало не спря да ме лъжеш.

— Само за да предпазя себе си, приятелите си и семейството си от вашето любопитство.

— Аз просто си върша работата.

— Наистина ли?

Това го накара да млъкне, защото в работата му определено не влизаше да целува заподозрените, които разпитва. Изведнъж и тя си спомни точно това и бързо отстъпи.

— Просто ме оставете на мира, мистър Касиди. Ще бъде чудесно, ако ги убедите да си тръгнат заедно с вас.

Тя му посочи вратата, но преди още да бе довършила изречението си, една тухла разби огромния стъклен прозорец под главите им. Цялото стъкло се пръсна на парченца. Касиди погледна нагоре и светкавично се хвърли към Клер. Издърпа я да се скрият зад една купчина кашони, като я стискаше здраво в прегръдката си и притискаше главата й към гърдите си, за да я предпази от падащите стъкла. Работничките се разтичаха във всички посоки, опитвайки да се спасят от стъкления дъжд, който се изсипа над тях. Падащите парченца се разбиваха на още десетки по-малки в бетонния под.

Когато всичко утихна, Касиди отпусна ръцете си.

— Добре ли си? — Той отметна косата й от лицето, за да види дали нежната й кожа не е наранена.

— Да, добре съм. Някой пострада ли? — попита високо тя. Работничките бавно се заизмъкваха от скривалищата си.

— Нищо ни няма, мис Лоран.

Когато Клер се обърна към Касиди, едва сподави възклицанието си.

— Лицето ви е порязано. — Тя докосна бузата му, когато отдръпна пръстите си, по тях имаше кръв.

Той извади носна кърпа от джоба си и ги изтри, чак тогава попи кръвта по бузата си. Навсякъде около тях имаше стъклен прашец, който лъщеше ослепително. Касиди се наведе, вдигна тухлата, която бе счупила стъклото, и я огледа. С маркер някой бе написал: „Мръсна дъщеря на сатаната“.

— Добре — промълви Клер, като разчете грозно изписаните думи. — Това вече е прекалено. — Тя се отправи към вратата, а обувките и заскърцаха върху парченцата стъкло по пода.

— Клер, не! — изкрещя Касиди.

Без да обръща внимание на вика му, тя отвори вратата, излезе на тротоара и се отправи към един от полицаите наблизо. Дръпна го за ръкава, за да привлече вниманието му.

— Мислех, че вашата задача е тази демонстрация да не прораства в насилие.

— Хвърлиха тухлата изневиделица. Съжалявам, мадам.

— Вие съжалявате, но моите работнички можеше да бъдат сериозно наранени.

— Разрешението за протест не включва хвърляне на тухли — обади се Касиди.

Полицаят го разпозна.

— Вие сте Касиди, нали?

— Точно така. И представлявам областния прокурор Краудър. От настоящия момент разрешението за протеста е прекратено. Разпръснете тълпата. Ако трябва, извикайте подкрепления, но незабавно разчистете този район.

— Не знам — засуети се полицаят. Сега протестиращите се бяха хванали за ръце и се молеха на глас. Касиди се успокои малко, щом бяха свели глави и затворили очи, нямаше да забележат Клер. — Съдията Харис…

— Майната му на съдията Харис и на разрешителното му — изрече Касиди с тих, но неумолим глас. — Ако това не му хареса, може да се свърже с областния прокурор. А сега разгонете тези хора, преди да са причинили още щети.

— Ако някой бъде наранен — каза Клер, — ще може да съди мисис Уайлд или мен.

Полицаят най-после, взе решение и бързо се доближи до един мъж, който се молеше високо на глас, застанал най-отпред.

— Извинете, сър, но вие нарушихте условията на разрешителното. Трябва да се разпръснете. — Водачът, който явно се наслаждаваше на звученето на собствения си глас, не искаше да млъкне. Започна да протестира колкото му глас държи, повтаряйки името на Исус. Останалите го последваха.

Касиди изруга:

— Точно от това се страхувах. Влез вътре, Клер.

— Аз трябва да се оправя с тях.

— Да се справиш с тях? Ти луда ли си?

— Те са подведени в мнението си за мен. Ако им обясня…

— Не можеш да вразумиш фанатизирана тълпа с обяснения. — Той повиши глас, за да надвика нарастващия шум. Съвсем скоро нещата щяха да излязат извън контрол.

— Ето я! — извика някой от тълпата.

— Тя е!

— Похотлива мръсница! Стига порнография!

— Дами и господа, моля ви. — Клер вдигна ръце, за да въдвори тишина, но обидите станаха още по-злобни. Фотографите и репортерите едва не се изпотъпкаха, опитвайки се да уловят образа й и да запишат гласа й.

— Влез вътре! — Касиди се опита да я издърпа за ръка, но тя не помръдна.

— Клер Лоран е курва!

— „Френска коприна“ прави порнография!

— Стига разврат!

Касиди трябваше да се наведе, за да чуе какво му казва Клер.

— Само искам да ме чуят.

— По дяволите, сега не е време за речи.

Тълпата напираше да пробие кордона от дошлите полицаи, които се опитваха да овладеят положението. Извисяваха се гневни и враждебни гласове. Мяркаха се лица, изкривени от злоба. Демонстрантите размахваха лозунгите си като оръжия. Само една искра и озверелите демонстранти щяха да започнат саморазправа.

Но тълпата мигновено стихна при неочакваната поява на Мери Кетрин Лоран.

Елегантно облечена и фризирана, сякаш се бе отправила на градинско парти, тя излезе през страничния вход на „Френска коприна“, бутайки количка за сервиране. Отгоре бяха подредени картонени чашки, пълни с някаква червена течност. Зад Мери Кетрин вървеше висока слаба жена е бяла униформа, която носеше табла с курабийки.

— О, мамо, не! — извика Клер, като проследи разтревожения поглед на Касиди.

Клер се опита да я спре, но тя решително буташе количката към напиращата тълпа.

— Съжалявам, Клер — каза Хариет Йорк, докато ги отминаваше с таблата курабийки. — Тя настояваше и така се разстрои, когато се опитах да я спра!

— Разбирам — рече Клер. Тя настигна Мери Кетрин и я хвана за лакътя. — Мамо, по-добре да се върнеш вътре, това не е парти.

Мери погледна дъщеря си изненадано.

— Разбира се, че не е, Клер Луиз. Не говори глупости. Тези хора са тук заради преподобния Джексън Уайлд, нали?

— Да, мамо, така е.

— Чула съм достатъчно от проповедите му и съм сигурна, че той би се срамувал от последователите си, ако знаеше как се държат в момента. Мисля, че трябва да им припомним това. Преподобният Уайлд каза много лоши неща за теб от амвона си, но той проповядваше и любов към враговете. Никога не би одобрил упражняването на насилие.

Тя отиде право при лидера на групата. Тези, които бяха край него, се смълчаха и останалите също постепенно стихнаха. Мери Кетрин се усмихна на мъжа по начин, който би обезоръжил и нацистки офицер.

— Никога не съм познавала човек, който да се държи жестоко, когато му предлагат пунш и курабии. Моля, сър.

Тя взе една чашка от количката и му я подаде. Да се откаже на подобен жест от една беззащитна жена, би било абсолютно коравосърдечие. А и би направило толкова лоша реклама на църквата на Уайлд, че мъжът бързо си даде сметка за последиците. Той усещаше камерите, които запечатваха странната сцена. Смутено и неохотно, той прие чашата, която Мери Кетрин му подаваше.

— Благодаря.

— За мен е удоволствие. Хари, моля те, почерпи с курабиите. Кой друг ще опита пунша?

Касиди гледаше, поклащайки глава невярващо. Един по един лозунгите и плакатите се отпускаха надолу и тълпата започна да се разпръсва.

— Могат да я използват в ООН.

— Благодаря, мамо — извика Клер. — Това бе чудесен жест. Но сега по-добре позволи на Хари да те отведе горе.

— Радвам се, че помогнах. Създаваха такава суматоха.

Клер целуна майка си по бузата и направи знак на Хари да я отведе вътре. Една от работничките прибра количката. Клер помоли останалите да съберат празните пластмасови чашки и салфетките и да изметат парчетата стъкло, паднали на тротоара.

— Когато приключите тук, се върнете към работата си — каза им Клер. — Да се опитаме да наваксаме загубеното време. Мистър Касиди, раната на лицето ви още кърви. Може би ще е по-добре да се качим горе и да я почистя.

Докато пътуваха с асансьора, тя го попита:

— Бихте ли си признати, ако ви болеше?

— И да съсипя репутацията си на атлетичен, мъжествен тип, както се беше изразила!

Тя се усмихна леко раздразнено, той отвърна на усмивката й. Продължиха да се гледат, докато асансьорът спря на третия етаж. Когато влязоха в апартамента. Мери Кетрин играеше с Хари на карти.

— Отидоха ли си? — вдигна поглед тя.

— Да, мамо.

— Всичко си е пак спокойно — обади се Касиди. — Благодарение на това, което направихте. Но по-добре да не се бяхте излагали на такава опасност. Полицаите държаха ситуацията под контрол.

— Понякога е по-ефективно човек да вземе нещата в собствените си ръце.

— Хайде, мистър Касиди — прекъсна ги Клер и го поведе към спалнята. — Кръвта капе по ризата ви.

— Печеля! — чуха гласа на Мери Кетрин, докато Касиди влизаше след Клер в просторната спалня. Стаята бе в различни нюанси на бяло и слонова кост. Мебелите бяха съвременни, с изключение на масивен скрин, разположен край едната стена. През спуснатите щори проникваше следобедното слънце и върху голямото легло падаха сенки на ивици, Касиди не можа да се сдържи и да не си пофантазира колко мъже са спали в това легло с Клер. Тя му бе казала, че е имала само няколко по-сериозни връзки след развалянето на годежа, но може би това бе поредната й лъжа.

— Насам. — Тя го насочи към банята, в която се влизаше откъм спалнята. Банята приличаше на декор от филм за 30-те години. Стените бяха покрити с огледала. Ваната, разположена по средата, бе старомодна и голяма.

Личеше си, че се използва от жена — от истинска жена. На порцелановата закачалка на гърба на вратата висеше сатенена нощница с прасковен цвят. Върху бялата тоалетка с мраморен плот бяха подредени множество шишенца с парфюми. Бяло пухче за пудра не бе прибрано в бурканчето, чийто сребърен капак лежеше настрани. Наниз перли се подаваха от сатенена кутия за бижута. Две четки за грим, червило и чифт златни обици също лежаха неприбрани. Там беше и стъкленичката с течността за сапунени мехури.

Всичко това олицетворяваше Клер Лоран. Красива, елегантна, чувствена. Касиди бе очарован от усещането за женственост. Почувства се като дете в магазин за играчки, което иска да докосне и огледа всичко.

— Мисля, че тук имам малко кислородна вода. — Тя отвори един шкаф, който се оказа скрит в огледалната стена. Вътре имаше аптечка. — Седнете.

Касиди се поколеба къде да се настани — имаше табуретка с бяла кадифена възглавничка, един малък скрин и биде. Табуретката не изглеждаше достатъчно стабилна, бидето изобщо не влизаше в сметките, така че седна на скрина.

Клер се доближи с една снежнобяла кърпа, намокрена на чешмата.

— Ще я съсипеш — възпротиви се Касиди, — петната от кръв може изобщо да не се изперат.

Тя го погледна учудено.

— Вещите могат и да се изхвърлят, мистър Касиди, а хората — не.

Порязването бе точно върху скулата му. Той примигна, когато Клер допря студената мокра кърпа към раната.

— Защо не спреш с това „мистър“? Наричай ме просто Касиди.

— Как е малкото ви име?

— Робърт.

— Хубаво име. — Тя попи раната, после хвърли кърпата и мивката, извади памуче от една кристална купа и го напои с кислородна вода. — Сигурно ще те щипе.

Той стисна зъби, докато Клер почистваше порязаното, но всъщност болката не бе силна.

— Прекалено е келтско това „Робърт“ — каза той.

— А „Касиди“ не е ли?

— Не исках да стана Боб или Боби, така че от гимназията ми викат Касиди.

Клер изхвърли памучето и взе цитопласт от аптечката. Мъжът наблюдаваше ръцете й, докато тя отваряше опаковката, но когато притисна лепенката към раната му, я погледна право в очите.

Усещаше дъха й по лицето си. Долови уханието на парфюма й, което се излъчваше от кожата й, която бе докосвал. Блузата й се разтвори леко, когато тя се наведе напред, и Касиди упражни цялата си воля, за да не надникне към гърдите й.

— Ето, така вече е добре. — Тя докосна бузата му с хладните си пръсти. Обърна се да прибере в аптечката нещата, които бе използвала.

Това бе лудост, бе абсолютно непоносимо… Всичко щеше да се обърне нагоре с краката, ако сега загубеше самообладанието си! Но, божичко… Протегна се, обви ръце около кръста й и я обърна с лице към себе си.

— Клер?

Тя отдръпна ръцете си, сякаш се боеше да не ги постави върху раменете му.

— По-добре да накиснеш скоро тази риза в студена вода, иначе петната от кръв ще останат.

— Клер?

Сякаш против волята й очите й срещнаха погледа му.

— Не искам да говорим за това — промълви тя с онзи тих шепот, който отекваше в сънищата му всяка нощ.

— Не ме разбирай погрешно, Клер. Нямам навик да се целувам със заподозрените…

Погледът му я обходи — прекрасното й лице, гладката шия, съблазнителните гърди, тънката талия и заоблените бедра. Съвсем инстинктивно ръката му се премести от кръста й и погали стегнатия й корем. Клер почувства топлината на дланта му през дрехата си, вълнение заля най-съкровените кътчета на душата й.

Касиди се бореше със смущението си — цялата ситуация наистина бе абсурдна! Клер бе основната заподозряна по делото, което той разследваше. Неговата работа бе да изобличи престъпника и да го осъди. Кариерата му зависеше от този случай — или щеше да се утвърди като най-сериозния кандидат за поста на областен прокурор, или щеше завинаги да си остане в групата на заместниците. Или щеше да спечели позиции и власт, или да се превърне в прокурор, който се занимава само с наркопласьори и данъчни измамници. Или щеше да изплува, или да затъне завинаги заради онази грешка, която измъчваше душата му и висеше като воденичен камък на шията му.

И сега бе на път да направи още един ужасен гаф. Не, не можеше да си позволи да допусне грешка в работата си.

Той отпусна ръце. Клер се отдръпна и се притисна заднишком в тоалетката.

— Мисля, че не трябва никога вече да ме докосваш по този начин. Може да ти коства делото. Защото, ако се стигне дотам да ме съдиш, ще се погрижа всички да научат за „конфликта на интереси“, в който си се забъркал, Касиди.

— А аз ще отричам — заяви той без колебание. — Ще повярват на твоята или на моята дума, Клер? Няма свидетели.

— Нещо като убийството на Уайлд. Не мога да докажа, че си ме целунал. Ти не можеш да докажеш, че съм го убила. Защо да не приемем, че сме квит, и да спрем, преди животът ми да се е объркал още повече?

Тя излезе от банята, но той бързо я последва. В спалнята изненадващо й зададе въпроса:

— Защо си правила дарения за църквата на Джексън Уайлд?

Клер се закова на място. Лицето й пребледня, тя нервно прехапа устни.

— Откъде знаеш?

Докато Касиди се взираше в нея, оптимизмът му съвсем помръкна.

— Не знаех — промълви той. — Просто направих предположение.

Клер се отпусна на края на един тапициран стол. След малко вдигна уморен поглед към него.

— Много хитро!

— Не се опитвай да лъжеш. Имам списък на дарителите. Името ти щеше да изскочи рано или късно и всички данни щяха да са при нас. Така че ми кажи истината. Колко си му изпратила и защо?

— Преди около шест месеца му изпратих чек за дарение за петдесет долара.

— Защо, за бога?

— Гледах предаването му по телевизията. Там рекламираха, че всеки, който изпрати дарение за петдесет долара, ще получи три сборника с молитви, притчи и анекдоти. Представяха ги като книги с твърда корица и позлатени букви. Ако книгите бяха пристигнали и не се окажеха такива, за каквито ги представяха, се надявах да го обвиня в измама с поръчки по пощата.

— И какви се оказаха книгите?

— Точно като на рекламата. — Тя стана от стола и отиде до вградените рафтове на стената, откъдето се върна с три тома, които подаде на Касиди. — Беше прекалено умен, за да не доставя това, което е обещал в рекламите. Поне що се отнася до нещо дребно като книги. — Тя разпери широко ръце. — Това е всичко. Кълна се, беше един вид тест и той го издържа. Даже бях забравила за това.

Касиди не забеляза признаци на неискреност нито в изражението й, нито в погледа й. Така му се искаше да й вярва. Но имаше и още нещо, което тя трябваше да изясни.

— А Глория Джийн Рейнълдс?

Реакцията на Клер бе незабавна и очевидна — комбинация от недоумение и изненада.

— Какво питаш за нея?

— И тя е направила дарение. Но значително по-голямо от твоето — хиляда долара.

— Какво? — Въпросът просто се откъсна от устата й. — Ясмин е дарила хиляда долара на църквата на Джексън Уайлд? Защо?

— Точно това възнамерявам да открия.