Сандра Браун
Френска коприна (24)

Глава двадесет и трета

Клер се закова на място, когато заобиколи ъгъла и забеляза Касиди да стои пред входа на „Френска коприна“. Виждаше го за пръв път от сутринта, когато той разгневен бе напуснал стаята й в „Роузшарън“. От внезапната среща направо й секна дъхът. Сърцето й подскочи, но тя запази спокойното си изражение и се опита да се държи непринудено, докато го приближаваше.

— Здравей, Касиди.

— Хубава вечер, нали? — кимна той. Бе изпотен и задъхан.

— Да, задържа се нетипично топло за сезона. Есента още не е дошла в Ню Орлийнс.

Той изтри капките пот от челото си.

— Наистина, времето е горещо и лепкаво като евтина курва в събота вечер.

Клер се наежи.

— Не оценявам натуралистичните ви аналогии, мистър Касиди.

— О, значи пак си говорим на „вие“.

Искаше й се да му удари една силна плесница, за да спре да се подсмихва.

— Аз се прибирам. — Пред сградата отново обикаляха демонстранти и пееха бавно и гръмогласно „Напред, воини на Христа“. Клер се надяваше, че скоро ще се изморят и ще им излязат мазоли.

Тя незабелязано се вмъкна през страничния вход. Преди да успее да затвори вратата, Касиди я последва.

— Какво искаш? — попита тя намръщено. — Мисля, че изчерпахме темата за времето.

— Минавах наблизо и реших да се отбия.

Клер забеляза, че още бе задъхан. Ризата, която се виждаше под сакото му, бе съвсем мокра.

— Оценявам тази проява на внимание. А сега ме извини.

— Искаш ли да отидем да хапнем нещо?

— Не, благодаря, вечерях рано с мама.

— О, вечеряла си вкъщи?

— Точно така.

— Значи си излязла просто да се поразходиш?

— Цял ден работих в ателието си. Прииска ми се малко да се пораздвижа.

— Ходи ли някъде конкретно?

— Не, просто се помотах. — Тя се опита да го отпрати: — Извинявай, Касиди, но трябва да се качвам горе, за да проверя дали мама е добре. Наложи се да я оставя за малко.

Касиди я сграбчи за раменете и я притисна към вратата.

— Оставила си я сама, за да отидеш на срещата си с Джошуа Уайлд в „Гъмбо шоп“.

Усещаше, че той й крои някакъв капан, но въпреки това не повярва на ушите си, когато чу как зъбците му щракват около нея. Опита се да измисли някакво логично обяснение, но нищо не й хрумна.

— Значи ме следиш? — контраатакува тя. — Може би историите във вестника са били само хитрост, за да ме накараш да притъпя вниманието си.

— Не теб следяхме, а Джошуа Уайлд. Представи си колко се изненадах, когато видях с кого е била срещата му.

— Щом си знаел всичко, защо беше нужно това представление, Касиди?

— Минах по друг път и тичах дотук, за да видя дали ще ми кажеш истината. Както винаги, ти излъга.

— Защото знаех, че няма да ме разбереш.

— Знаеше, че няма да преглътна още от твоите лъжи. — Той се наведе по-близо до нея и снижи глас: — Хайде, опитай, Клер. Пробвай да ми кажеш истината. Кога се запозна с Джошуа Уайлд?

— Тази вечер.

— И очакваш да повярвам на тези небивалици?

— Кълна се. Обадих се на няколко места, докато открия къде е отседнал. Помолих го да се срещнем и той се съгласи.

— И как така?

— Сигурно защото е бил любопитен да се запознае със скандалната собственичка на „Френска коприна“.

Касиди поклати глава.

— Питах защо си искала да се срещнете? Какво, за бога, бихте могли да си говорите двамата?

— Предложих му пари.

— Пари? — повтори той недоумяващ.

— Да, за да упражни влиянието си над Ариел. Помолих го да се опита да я убеди да спре с обвиненията срещу мен и майка ми, да прекрати протестите пред сградата ни, изобщо да приключи с целия този цирк. Казах му, че искам да живея живота си и да движа бизнеса си на спокойствие, независимо колко ще ми струва.

— Опитала си да го подкупиш? Това ли намекваш?

— Можеш ли да се отдръпнеш малко назад, не мога да дишам — измърмори Клер.

Очите на Касиди, които се бяха втренчили пронизващо в нейните, примигнаха като разсънени. Чак сега той осъзна, че плътно беше притиснал Клер между вратата и себе си, и се дръпна назад, отпускайки ръце.

— Благодаря — прошепна тя.

— Още не сме свършили, продължавай.

— Общо взето това е всичко. Известно ми е, че Джексън, а вероятно и Ариел, и Джош са вземали подкупи от други издания в замяна на имунитет.

— Откъде знаеш това?

— Това, изглежда, е единственото разумно обяснение. Списания, които би трябвало да са в списъка на враговете на Джексън, липсват там. Как бе възможно той да не протестира срещу издания от рода на „Сладки цепки“ и „Горещи слипове“. Защо един каталог за бельо да е постоянно атакуван от амвона, но не и подобни порноиздания? Сигурно защото те са се погрижили той да не ги закача. — Тя изгледа Касиди, сякаш току-що й бе хрумнало нещо. — Сигурно и вие сте проверили това.

— Да, имаме хора, които работят в тази насока. Какво ти отговори Джош?

— Не призна, че баща му е вземал подкупи, но и не го отрече.

— Но защо си чакала досега, за да измислиш това разрешение на проблема? Би могла да платиш на Уайлд още преди година и да си спестиш всичките неприятности. Предлагала ли си му пари?

— Не, само онова дребно дарение, за което знаеш.

— Тогава защо реши да го направиш чак сега, Клер?

— Защото ми писна, ето защо! — възкликна тя. — На теб не би ли ти писнало? Плакатите на демонстрантите пред „Френска коприна“ ме изкарват пропаднала жена. Мама също ги вижда и много се разстройва. Протестиращите притесняват работничките ми, пречат на бизнеса ми, като причиняват задръствания по улицата и затрудняват получаването и изпращането на стоките ни. Една от транспортните компании ни заплаши с увеличение на цените, защото шофьорите им се оплакват постоянно.

Тя вдигна глава, сякаш умоляваше небесата да й помогнат.

— Месеци наред, преди да бъде убит, Джексън Уайлд не спираше да ни тормози. А сега, седмици след смъртта му, тормозът продължава. Искам най-после той да излезе от живота ни, да се освободя от него веднъж и завинаги.

Тя изведнъж осъзна, че думите й са прозвучали двусмислено. Бързо погледна Касиди, който я наблюдаваше внимателно.

— А убийството му не постигна тази цел.

— Не казах това.

— Да не би през цялото време да съм вървял по погрешна следа, Клер? Да не би ти и Джош да сте били съучастници, а не Джош и мащехата му?

— Това е абсурдно! Запознах се с Джошуа Уайлд тази вечер.

— Лъжеш, Клер!

— Не лъжа!

Касиди се изсмя. Отдръпна се още няколко крачки назад и извърна глава. Известно време оглежда една купчина кашони, преди отново да впери поглед в нея.

— Нали си даваш сметка, че сега те познавам по-добре, отколкото преди две-три седмици?

Цялото напрежение и страст, които ги бяха обзели по време на бурята в „Роузшарън“, сега ги изпълваха отново. Клер първа отмести погледа си от очите му.

— Не лъжа. Запознах се с Джошуа Уайлд тази вечер и му предложих чек в замяна за мир и спокойствие.

— Може би. Но какво премълчаваш?

— Нищо.

— Добре, ще приема твърденията ти. Как реагира Джош?

— Беше възмутен.

— И ти отказа? — попита той невярващо.

— Категорично. Каза, че не е изнудвач и кожодер. — Тя изгледа Касиди студено. — Вярвам му.

— Тогава си единствената, защото на мен тези не ми минават. Предложила си подкуп на Джош и той го е отказал. Това ли очакваш да повярвам?

— Не ме е грижа дали ще повярваш.

— По-добре се загрижи, Клер. Защото според мен ти прикриваш истинската причина да се срещнеш с Джошуа Уайлд.

— Каква друга причина би могло да има?

— Не знам, но ми е трудно да повярвам, че ти би предложила някому подкуп. Първо, ти си прекалено горда. Второ, не се интересуваш особено от мнението на хората за теб. Освен това ти сама ми каза, че тази шумотевица е от полза за бизнеса ти. А още по-трудно ми е да повярвам, че Джош ще ти откаже подкупа. Както и да е, цялата история ми се вижда скалъпена.

— Но може да ти се наложи. Май ще те сменят. Разни хора на високи постове вече искат главата ти. Дори и покровителят ти Антъни Краудър няма да те защитава още дълго.

— Какво намекваш?

— Опитваш се да изнамериш нещо от нищото. Не си по-близо до разгадаване на убийството, отколкото бе в сутринта, когато откриха тялото на Уайлд.

— Не бъди толкова сигурна.

— Сигурна съм в едно: синът му не го е убил.

— Тогава пак оставаш ти, Клер! — Той отвори вратата и си тръгна, без да се сбогува.

* * *

— О, за бога, махнете се и ме оставете на мира.

— Отвори!

Вратата на хотелската стая се прихлопна за момент, за да се откачи веригата, и после Джош я отвори.

— Много е късно — измърмори той.

Касиди влезе в стаята и бавно се огледа. Леглото още бе оправено, въпреки че кувертюрата му бе измачкана.

— Още не си бил легнал, Джош. Предполагам, че трудно ще заспиш тази вечер. И с мен е така.

Джош се отпусна на единия от двата фотьойла и покани Касиди да седне на другия.

— Вие сте негодник, мистър Касиди. Аз дойдох при вас по собствена воля, разказах ви всичко, споделих с вас факти, за които погрешно предположих, че ще запазите в тайна. А те се появиха на първа страница на вестниците още на следващата сутрин. Ариел е побесняла и не ми говори. Тя дори ме уволни, ако искате да знаете! В момента, когато вестниците с вашата сензация стигнаха до будките, аз, Юда Искариотски, вече не участвах в „Час за молитва и възхвала“. Мисля, че буквално очаква аз да отида и да се обеся.

— Предполагам, че уволнението ти е дошло като неочакван удар.

Джош се засмя горчиво.

— Това е най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми. Може и да не го вярвате, но се кълна в Бога, че е така. Чувствам се по-свободен от всякога.

— Интересно, нямаш вид на човек на върха на щастието — отбеляза Касиди. — По-скоро приличаш на натикан до шията в лайна.

— На вас трябва да благодаря за това. Според туй, което чета напоследък във вестниците, аз най-вероятно отново съм заподозрян в убийството.

— Според дефиницията, Джош, заподозрян е всеки, чиито действия са подозрителни.

Джош сви рамене недоумяващо.

— Например?

— Например опитът да представиш мащехата си, която ти е и любовница, като вероятната убийца.

— Мислех, че постъпвам правилно.

— Съвестта ти ли проговори? — попита Касиди саркастично.

— Не исках да споделя вината й. Казах ви вече.

— Добре, но обясни ми друго: защо се среща с Клер Лоран тази вечер?

Джош се взря изумено в Касиди.

— Откъде знаете? Пратили сте някой да ме следи ли?

— Сам ви видях, когато излизахте от „Гъмбо шоп“.

— А вие просто минавахте оттам? — попита Джош ядосан.

— Отговори на въпроса ми!

Викът на Касиди успокои краткия изблик на възмущение на Джош. Той се огледа наоколо, за да не срещне въпросителния му поглед.

— Тя ми се обади и предложи да се срещнем, а не аз.

— Ти и собственичката на „Френска коприна“ сте доста странна компания, не мислиш ли?

Джош стана от стола си и закрачи нервно из стаята. Движенията му бяха тромави и непохватни.

— Та аз едва не изпуснах слушалката, когато тя се обади и ми се представи.

— И не се бяхте срещали никога преди тази вечер?

— Не! След цялата мръсотия, която църквата ни бе изрекла по неин адрес, тя бе последният човек, когото очаквах да се обади и да предложи да се срещнем за по едно питие.

Точно като Клер Джош или лъжеше, или спестяваше част от истината. Касиди продължи да опипва почвата.

— Страхотна външност има, а?

— Сигурно — отвърна Джош намръщено.

— Ти изглеждаше доста ядосан, когато си тръгваше от ресторанта.

— Така се чувствах.

— Хайде да спрем с баламосването, Джош. Какво искаше тя?

— Нямаше нищо общо с убийството на баща ми.

— Остави ме аз да преценя.

Младият мъж сякаш се бори със себе си няколко минути, преди да изрече:

— Предложи ми чек за двайсет и пет хиляди, за да прибера кучетата.

Касиди свирна с уста.

— Доста висока цена само за да се спре една протестна демонстрация.

— Не само нея, всичко — протестите, обажданията по телефона, историите на Ариел пред репортерите. Мис Лоран искаше всичко това да спре. Честно казано, не я виня.

— И какво й отвърна?

— Казах й да си гледа работата. Това, което тя очевидно не знае, е, че аз нямам никакво влияние над Ариел. Откакто татко умря, Ариел командва парада, не аз. Тя не се вслушва и в една моя дума.

— Значи ти отказа на предложението на Клер?

— Скъсах чека й и символично й го хвърлих в лицето. Казах й, че нямам нищо общо с действията на църквата. Никога не съм имал, нито съм искал да имам. Аз просто свиря — свирех на пиано. Това е всичко, което някога съм искал да правя. Не определям политиката на църквата. Не съм приел за свои враговете тези на баща си. Ако той е приемал подкупи, това си е било негов бизнес. Аз не искам да имам нищо общо.

— Но сега си без работа. Можеше да й обещаеш това, което е искала, да вземеш чека и добре да се посмееш на път за банката.

Джош го изгледа с враждебен и студен поглед.

— Вие сте истински гадняр, Касиди. Махайте се.

— Не бързай толкова. Стояхте вътре повече от половин час. Само това ли си казахте?

— Имаше дълги, неловки паузи.

— Хайде, стига си ме занасял!

— Сериозно! Щом тя заговори по същество, приключихме разговора за минути. Тя си събра парчетата от чека в чантата си и остави достатъчно пари, за да плати сметката. Като си тръгнахме, каза довиждане и това е всичко!

— Но ти спря на тротоара, сякаш ти се искаше да я последваш.

Джош се замисли за миг.

— Не си спомням.

— Но аз си го спомням. Съвсем ясно. — Касиди се наведе напред. — Да не би да размисли за парите?

— Не, аз не съм крадец и не съм убиец.

Касиди поиска да го хване за яката и да го разтърси.

— Има нещо, което не ми казваш, Джош. Няма повече да си играя с теб. Какво премълчаваш?