Сандра Браун
Френска коприна (20)

Глава деветнадесета

Андре Филипи не можеше да си намери място от радостно вълнение. Ясмин отново бе в хотела му. Ясмин! Най-прекрасното същество на света.

Тъкмо правеше обичайната си обиколка, за да провери дали всичко е наред, когато я видя да влиза. Въпреки че слънцето вече бе залязло, тя носеше големи слънчеви очила. Очевидно не искаше да я разпознаят. Ако не познаваше така добре лицето й, дори и той не би я забелязал. Но той прекарваше повече време загледан в нейни снимки, отколкото в собственото си отражение в огледалото. Познаваше лицето й по-добре от своето.

Тя се отправи решително към един от отворените асансьори. Андре се втурна, за да се присъедини към нея точно когато вратата се затваряше.

— Ясмин, добре дошла. — Той сведе глава в учтив поклон.

— Здравей, Андре. — Ясмин се усмихна, свали очилата си и ги пъхна в голямата си чанта. — Как си? Не съм те виждала от цяла вечност.

Клер ги бе запознала преди няколко години на една вечеря за ограничен кръг приятели в дома й. Оттогава се бяха срещали при различни поводи. Въпреки това Андре винаги се чувстваше поласкан и развълнуван, че тя се отнася с него като с приятел.

— Добре съм. А ти?

— Не мога да се оплача. — Усмивката й сякаш се постара да потвърди думите, като че ли не бяха прозвучали съвсем убедително.

— Дошла си заради снимките за каталога ли?

— Всъщност правим снимките за пролетния каталог в Мисисипи. Тук съм само за вечерта.

Андре никога не питаше гостите на хотела за причината за пребиваването им. Това би било грубо нарушение на правилата, които гарантираха абсолютна дискретност.

— Как е Клер?

— Честно казано, нещо я бе прихванало, като тръгвах днес следобед — отвърна Ясмин.

— О, боже, да не е заради Мери Кетрин…

— Не, няма нищо общо с майка й.

Той изчака учтиво, надявайки се Ясмин да поясни причината за състоянието на общата им приятелка, без да се налага той да пита.

Ясмин възнагради тактичността му.

— Предполагам, че й се отрази напрежението от работата по каталога. Нали знаеш каква е, никога не показва външно, че е нервна, което е много вредно за здравето. По-добре да се накрещиш. А тя само кипи вътрешно и кара всички наоколо да се чувстват като идиоти.

Андре усети, че между двете жени, на които той се възхищаваше толкова много, е назрял някакъв конфликт.

— Уверен съм, че каталогът ще си струва усилията, които полагате за създаването му — каза дипломатично той.

— Навярно. — Липсата на ентусиазъм в отговора й бе съвсем очевидна.

— Напрежението не е ли винаги част от творческия процес?

— Този път е повече от обичайното.

— Но защо? — не се въздържа да попита той.

— Заради Касиди.

Андре пребледня.

— Искаш да кажеш, че и онова ужасно ченге е там?

— Проследи Клер до хотела, в който сме отседнали, и на практика се превърна в неизменна част от снимачната площадка.

Андре нервно облиза устни.

— Защо, за бога, продължава да я тормози така?

Асансьорът бе стигнал до желания етаж. Андре придружи Ясмин и двамата тръгнаха по коридора.

— Още я подозира за убийството на Уайлд.

— Но това е абсурдно! — Андре се спъна, сякаш сърцето му се бе свлякло в краката. — Божичко, това е ужасно! И за всичко съм виновен аз. — На челото му изби пот и той извади една снежнобяла кърпа от вътрешния джоб на сакото си. — Ако не се бях хванал в капана му и не му бях разкрил, че на записа е гласът на Клер…

— Ами! — Ясмин съчувствено постави ръка на рамото му. — Клер ми разказа колко си бил разстроен от случилото се. Виж какво, Касиди е хитра лисица. Рано или късно щеше да открие, че Клер е идвала във „Феърмонт“ в нощта на убийството. Не си му издал нищо, до което е нямало да се докопа сам.

Тя снижи глас и почти прошепна:

— Ако искаш да знаеш мнението ми, аз смятам обратното. Касиди се старае да докаже, че Клер е невинна, а не че е виновна.

— Което всъщност е истината — бързо добави Андре. — Клер дойде тук онази вечер, за да прибере Мери Кетрин, нищо повече. Бих се заклел за това в съда.

— Приятелите ти разчитат на това.

Андре възприе думите й като неясни и смущаващи. Искаше още веднъж да подчертае увереността си в невинността на Клер, но Ясмин го прекъсна тактично:

— Надявам се скоро да се видим за по-дълго, Андре. Той хвана ръката й, наведе се и я целуна.

— Au revoir, Ясмин. Твоята неповяхваща красота дарява светлина на всички около теб.

Усмивката, която я бе направила известна, разцъфна на лицето й.

— Хей, потаен човече! Та ти си бил поет!

— Признавам си — съгласи се той плахо. Тя никога нямаше да узнае колко дълги часове прекарва той, съчинявайки оди за нейната красота и очарование.

Ясмин докосна бузата му с длан.

— Ти си истински джентълмен, Андре. Защо не може всички мъже да са мили, грижовни и предани като теб? — Усмивката й стана тъжна. Тя се извърна и тръгна. Той не я последва. Но изчака, докато тя влезе в една стая, след като почука и тихо съобщи името си.

Андре не завиждаше на мъжа, който я чакаше от другата страна на вратата. В неговата любов към Ясмин нямаше сексуално желание. Любовта му се коренеше в душата му, витаеше на много по-високо ниво от физическото. С цялото си сърце той й желаеше да изпита любовта и щастието във всичките им форми.

Буквално прелетя обратно до асансьора, залят от еуфория. Ясмин бе докоснала бузата му с чувство на привързаност! Ръката й бе гладка и хладна като милувките на неговата maman, когато бе момче. И в очите й имаше нещо, което му напомняше за майка му — една позната горчивина, за която той се сещаше прекалено добре. Но Андре прогони тази мисъл и не й позволи да развали искрящата радост на момента.

* * *

— Ти, мръсен кучи син! Ти, подло копеле! — Ясмин ругаеше Алистър Петри с всички възможни изрази, които й хрумваха.

— Очарователен език, Ясмин.

— Затвори си лъжливата уста, дявол да те вземе!

Яростта извираше от нея на вълни. Тялото й бе напрегнато и потреперваше от гняв.

— Никога не си смятал да напуснеш жена си, нали? — Очите й проблясваха ожесточено.

— Ясмин, аз…

— Нали?

— В годината на изборите това би било политическо самоубийство. Но това не означава…

— Проклет лъжец! Подъл, отвратителен плъх! Мога да те убия.

— За бога! — Той прокара пръсти през разрошената си коса. Бяха се любили почти толкова бурно, колкото се караха в момента. Бяха се борили и вкопчвали един в друг, сякаш това не бе любовен акт, а състезание на тепих. — Преиграваш — каза той със спокоен глас, опитвайки се да предотврати нов изблик на гневни писъци. — Това е само временна раздяла, Ясмин. Ще е най-добре…

— Най-добре за теб!

— Най-добре и за двама ни, ако за малко усмирим топката, поне докато минат изборите. Не прекратявам връзката ни завинаги. Божичко, да не мислиш, че бих могъл? Не! Та ти си моят живот!

— Лъжи, лъжи…

— Кълна ти се, че щом минат изборите…

— Какво? Ще ме удостояваш с по някой час чукане веднъж на две седмици? И докога? Цял живот? Майната ти, конгресмен Петри. Няма да се задоволя с това.

— Не очаквах да ти хареса. Бог ми е свидетел, че и аз ще се чувствам също толкова съкрушен от раздялата ни, колкото и ти. — Той разпери ръце. — Просто искам да проявиш малко разбиране. В момента съм претрупан с ангажименти, истински кошмар. Постоянно съм под напрежение.

— Скъпи, ти не знаеш какво значи напрежение. — Гласът й прозвуча съвсем заплашително. — Когато свърша с теб, кокалестият ти задник няма да струва и пукната пара нито в този щат, нито където и да било другаде. Малката ти негърка повече няма да се чука с теб. Купонът свърши, захарче. Сега трябва да си плащаш!

Тя тръгна към вратата. Той се втурна по петите й.

— Чакай, Ясмин, нека ти обясня. Не се държиш разумно. — Хвана раменете й и я обърна към себе си. — Моля те! — Гласът му прозвуча почти като ридание. — Моля те.

Тя повече не направи опит да си тръгне, но очите й продължиха да святкат като живи въглени. Алистър си пое дълбоко дъх и запримигва отчаяно, сякаш ще моли за отсрочване на екзекуцията си.

— Ясмин, скъпа — започна той с разтреперан глас, — влез ми в положението. Обещай ми, че няма да разкажеш за това на медиите.

Думите му се забиваха в плътта й като скалпели, причинявайки болка и нов гняв.

— Ти не даваш и пет пари за чувствата ми! Мислиш само за себе си и за проклетите избори!

— Не исках да кажа това…

Тя извика диво, замахна към лицето му и раздра кожата му с дългите си нокти, оставяйки върху бузата му четири дълги кървящи следи. Едновременно изскубна тънък кичур от косата му с бесен замах.

За момент Алистър бе прекалено потресен, за да реагира. После рязко усети болката, извика и вдигна ръка към лицето и косата си.

— Ти си луда! — изкрещя, когато видя кръвта по пръстите си. — Ти си абсолютно побъркана!

Ясмин остана още няколко секунди, раздирана от мъка и ярост, преди да излезе и затръшне гневно вратата зад себе си. По пътя към асансьора тя срещна мъж и жена в коридора. Те я изгледаха странно и се отместиха встрани, когато се разминаваха. Ясмин осъзна, че лицето й е обляно в сълзи и че блузата й е разкопчана.

Докато слизаше с асансьора, бързо закопча блузата и си сложи слънчевите очила. Прекоси фоайето на хотела със сведена глава, мярна Андре, но не забави ход, за да не го насърчи да дойде при нея. Бързо напусна сградата, взе пикапа от паркинга и се отправи към Канал Стрийт.

Беше мека вечер. Мнозина вече предвкусваха уикенда. Улиците на Френския квартал бяха пълни с туристи, които пречеха на колите и задръстваха тесните тротоари. Ясмин не можа да намери място за паркиране и накрая спря непозволено. Трябваше да измине още няколко пресечки по Ру Дюмейн. Не поглеждаше никого в лицето и се стараеше да привлича възможно най-малко внимание.

Сградата бе отворена, но ако Ясмин не знаеше точно къде се намира, никога не би я забелязала. Няколко купувачи оглеждаха рафтовете, върху които имаше наредени билки, и се опитваха да се ориентират сред изобилието от шишенца с отвари.

— Искам да видя жрицата — каза Ясмин тихо на продавачката, която пушеше марихуана. Възрастната жена с вид на хипи изчезна някъде, а след минута се върна и направи знак на Ясмин да я последва. Стаята с олтара бе отделена от магазина с една прашна кафява кадифена завеса. Стените бяха украсени с африкански маски и метални гравюри, наречени веве, с които се призоваваха могъщите духове. В ъгъла имаше голям дървен кръст, но той не бе с обичайната за разпятие форма. Около центъра му бе увита Дамбала, змията, най-могъщият дух. Тя се използваше при вуду-ритуалите, които се изпълняваха край блатата извън града. На самия олтар имаше статуи на християнски светци, снимки на хора, които твърдяха, че са били благословени от духовете, горящи свещи, запалени ароматни пръчици, джу-джу, кости и черепи на животни.

Жрицата седеше на трона до олтара. Тя бе огромна, големите й гърди бяха провиснали над корема, който се стелеше на няколко пръстена тлъстини. Гигантската й глава бе увита с тюрбан. На късия й дебел врат висяха безброй златни верижки. Поне на половината от тях имаше медальони, кръстове и всевъзможни амулети. Ръцете й бяха огромни като бейзболни ръкавици, отрупани с проблясващи пръстени. Тя вдигна едната си ръка и направи знак на Ясмин да се приближи.

Жрицата бе хаитянка, черна като нощта. Кръглото й лице бе мазно и лъскаво от потта. Тя наблюдаваше посетителката си като в транс, почти спуснала клепачите на малките си, но лъскави като диаманти очи.

Ясмин се обърна към нея с повече почитание и смирение, отколкото вярващ католик би проявил при среща с кардинал.

— Нуждая се от помощта ви. — Гъстият дим на запаления тамян действаше замайващо. Ясмин почувства странна лекота в главата си, но това ставаше винаги, когато посещаваше света на черната магия. Тъмните сили сякаш извираха от жрицата, от амулетите, от зловещите сенки в ъглите.

С равен глас Ясмин разказа на жрицата за своя любовник.

— Той ме излъга толкова много пъти. Той е зъл човек. Трябва да бъде наказан.

Жрицата кимна тържествено.

— Имаш ли нещо негово?

— Да — отвърна манекенката.

Жрицата даде знак с ръка и помощничката й изникна незнайно откъде. Тя подаде на Ясмин малка порцеланова купичка. Ясмин изстърга внимателно остатъците от кожички и засъхнала кръв под ноктите си и ги пусна в купичката. После разви кичура коса на Алистър и също го пусна вътре.

Ясмин вдигна поглед към жрицата. От примигващите пламъци на свещите красивите й кехлибарени очи изглеждаха като очи на наранено животно. Устните й едва помръднаха, но желанието й стана съвсем ясно.

— Искам той да страда жестоко.

* * *

Бел Петри посрещна Алистър във вестибюла, когато той пристигна във вилата им на езерото Пончартрейн. Децата бяха вечеряли рано и вече си бяха легнали. Преди да си тръгне, икономката бе подредила празнично масата за вечеря с най-красивия сервиз и свежи цветя за украса.

Бел бе облечена в лилав копринен панталон, който се развя около краката й, когато тя тръгна да посрещне съпруга си.

— Божичко! Тя ли ти направи това? — Бел огледа раните, но в гласа й не се усети съчувствие, само изненада.

— Доволна ли си, Бел? Тези драскотини ти доказват, че спазих обещанието си.

— Казал си й, че всичко между вас е свършено, и си я предупредил повече да не ни безпокои?

— Точно така. Тогава тя се нахвърли отгоре ми като разгневена пантера.

Лъскавата коса на Бел почти не помръдна, когато тя поклати глава.

— Качи се горе и почисти раните с кислородна вода, а аз в това време ще налея виното. После ще вечеряме.

— Не съм гладен.

— Разбира се, че си гладен, скъпи — настоя тя с изкуствена усмивка. — Бягай да се погрижиш за лицето си. Ще те чакам на масата след малко.

Алистър разбра добре подтекста на думите й — тя искаше да види дали той ще й се подчини. По своя префинен начин тя му излагаше условията, при които ще остане с него, ще подкрепи финансово кампанията му и няма да го разобличи публично за изневярата. Отсега тя щеше да е сценарист, продуцент и режисьор на този фарс. Ако той искаше да участва, трябваше да приеме ролята си и да я изпълнява без никакви импровизации.

Какъв избор имаше, освен да приеме условията й, колкото и нетърпими да бяха. Разбира се, че щеше да ги спазва само известно време. Налагаше се да устиска до изборите. Тогава, ако решеше да поднови връзката си с Ясмин или с някоя друга, щеше да го направи, без да му мигне окото. Само защото са го хванали веднъж, не означаваше, че ще прекара остатъка от живота си като кастрирано кученце на Бел. Засега обаче бе благоразумно да се преструва, че се е примирил с положението.

— Връщам се след минута.

Огледа лицето си в огледалото в банята. Резките от ноктите на Ясмин още кървяха и го понаболяваха. Как, по дяволите, щеше да обясни раните пред екипа от предизборния си щаб, медиите, избирателите? Бодливи храсти, които е подрязвал? Своенравно домашно котенце? Кой ли щеше да повярва на това?

От друга страна, за да оспорят версията му, те трябваше да го обвинят в лъжа и да го докажат. Така че защо да се притеснява, щяха да приемат думите му, защото нямаха алтернатива.

Не се боеше, че Ясмин ще го хвърли като неоглозган кокал на хрътките от медиите. Вярно, бе се изплашил от тази вероятност за момент, когато яростният й поглед бе накарал кръвта му да се смрази. Но щом се успокоеше и започнеше да разсъждава по-трезво, тя щеше да промени мнението си за отмъщение. В края на краищата тя го обичаше. Любовта й бе като проклятие, което сега можеше да се превърне в благословия. Тя не би направила нищо, с което да съсипе кариерата му, защото сигурно още не можеше да изостави мечтата си някой ден да стане съпругата на конгресмен Петри.

Освен това тя бе болезнено горда. Не би могла да огласи връзката им, без да се изкара глупачка. Тя също трябваше да мисли за кариерата си, за бизнеса, за преследващите я кредитори. Последното нещо, от което Ясмин се нуждаеше сега, бе скандал.

Но какво щеше да стане, ако желанието й за отмъщение надделееше над здравия й разум? Ако наистина се разприказваше?

Алистър сви рамене, загледан в отражението си в огледалото. И какво от това? Отзвукът от една такава скандална връзка щеше да се отрази по-пагубно на нея, отколкото на него. Той просто трябваше да седи спокойно, хванал Бел за ръка, и решително да отхвърля всички твърдения на Ясмин. Кой би повярвал на една банкрутирала, истерична жена със съмнителен морал, при това негърка от Харлем, вместо на почтения, солиден и щастливо женен джентълмен от Юга?

След като бе отхвърлил всички страхове и съмнения, той слезе долу в почти приповдигнато настроение. Бел го целуна нежно и отново огледа загрижено раните на бузата му.

— Всичко е вече зад гърба ни — каза тя и му протегна чаша добре изстудено бяло вино. — Как мина денят ти? — Сервира му лека вечеря от салата от раци с мариновани доматчета върху препечени филийки и малинов крем за десерт.

Още допиваха кафето си, когато нещо се удари в прозореца на трапезарията. То се блъсна с такава сила, че огромното стъкло се залюля.

— Какво, по дяволите, беше това? — рязко извърна глава Алистър.

Бел скочи паникьосана от стола си.

Алистър ужасен се взря в кръвта, която се бе размазала по прозореца.

Бел затули уста с ръка, за да не повърне.

— Боже господи! — прошепна Алистър. — Стой вътре!

— Алистър…

— Стой вътре казах!

Никога не бе проявявал необичайна смелост и сега излетя навън, подтикван по-скоро от гняв, отколкото от безстрашие. Излезе на грижливо оформената морава пред къщата. Надолу по улицата се чу свистене на гуми, но колата бе прекалено далече от него, за да може да се види в полумрака марката или номерът й.

Предпазливо отиде до прозореца на трапезарията. Изцапаното с кръв стъкло оттук изглеждаше още по-отблъскващо. Усещаше се и мирисът на кръв. Като знак от ада.

Наведе се над цветната леха, за да я огледа отблизо, но загуби равновесие и падна в храстите под прозореца точно върху едно мъртво пиле. Гърлото му бе прерязано. Разрезът бе съвсем скорошен. Перата бяха мокри и лъснали от тъмната кръв.

Конгресменът извика ужасен.

Изправи се с усилие, проправи си път през храстите и с олюляваща се походка се изкачи по предните стъпала. Влезе и бързо заключи вратата. Трескаво набра кода, за да включи охранителната система.

Бел, която се бе окопитила от първоначалния шок, сега настояваше за обяснение.

— Кой е направил това отвратително нещо? Знаеш ли колко трудно ще се почисти?

Прииска му се да я хване и да я разтърси, докато й затракат зъбите.

— Не разбираш ли какво означава това? Тя желае смъртта ми.

— Кой, скъпи?

— Тя.

— За бившата ти любовница ли намекваш?

Той кимна, треперейки.

— Тя… тя ме е проклела.

— За бога, Алистър, овладей се. Не ставай смешен.

Той поклати глава разярен.

— Полицията трябва да се погрижи за това. Бел невъзмутимо се отправи към телефона.

— Не! — Той сграбчи слушалката и изскубна кабела от стената. — Не.

— Алистър, не се държиш рационално. Какво те изплаши чак толкова?

Той дрезгаво изрече една-единствена дума:

— Вуду.