Сандра Браун
Френска коприна (29)

Глава двадесет и осма

От този момент нататък всичко се разви толкова бързо, че по-късно Клер не можеше да си спомни точната последователност на събитията.

Ариел Уайлд се свлече на колене, вдигна ръце към небето и започна гръмогласно да благодари на Бога, че е спуснал меча на справедливостта си.

Краудър изкрещя на охраната да изгони всички от кабинета му.

Репортерите се хвърлиха с микрофоните си към Клер и започнаха да я засипват с въпроси.

Видеооператорът се качи с калните си маратонки върху един скъп тапициран стол, за да успее да улови цялата сцена.

Секретарката, която стоеше зад Клер, изпищя: „О, божичко!“, когато се обърна и видя тълпата последователи на Уайлд, напиращи да влязат в кабинета на Краудър.

Когато Клер имаше възможност да обмисли станалото в тези първи бурни минути след признанието й, всички образи в паметта й бяха замъглени, сякаш ги бе наблюдавала през непрозрачно стъкло. Един спомен обаче изпъкваше с болезнена яснота — начинът, по който я бе погледнал Касиди.

Цяла палитра от чувства премина през лицето му — недоумение, угризение, вина, разочарование, болка. Но те не промениха погледа му, който не се отместваше от лицето й, суров и пронизващ.

Той погледна в друга посока чак когато последователите на Ариел започнаха да напират зад гърба на Клер. Тези, които стояха пред кабинета, се опитваха да нахлуят вътре като приливна вълна, която набира все повече сила. Те прескачаха или заобикаляха бюрата на секретарките, борейки се както с охраната, така и помежду си, за да минат по-напред.

Името на Клер се поде от тълпата, която си предаваше новината за признанието. Повтаряха го с нарастваща омраза и само след няколко мига това вече бе тълпа, готова за линч.

— Тя е била наистина! — чу Клер виковете на някакъв мъж.

— Дано и тя, и „Френска коприна“ горят вечно в ада!

Враждебността ескалираше, виковете ставаха все по-гръмогласни. Краудър отново заповяда на репортерите да напуснат кабинета му. Той дръпна оператора от стола, при което онзи изтърва камерата и тя падна с трясък на пода. Операторът веднага се развика срещу Краудър, че ограничава правата му, дадени от Първата поправка.

Тъй като камерата вече бе обезвредена, Краудър се насочи към Ариел Уайлд.

— Веднага отведете хората си оттук!

— „Мое е отмъщението“, каза Бог — крещеше тя с фанатично блеснали очи.

Касиди огледа тревожно нарастващата враждебна тълпа, втурна се към Клер и стисна ръката й.

— Ако това продължи, те ще я разкъсат на парчета — извика той на Краудър. — Ще я изведа оттук.

— Къде ще я отведеш?

Клер не видя и не чу нищо повече, защото Касиди я обгърна и започна да си пробива път през побеснялата тълпа.

— Разчистете наоколо! Изгонете тези хора оттук!

Секретарките и чиновниците се стреснаха от властната нотка в гласа на Касиди и започнаха да правят безуспешни опити да разпръснат тълпата с любезни апели всички да напуснат сградата. Тълпата не им обърна никакво внимание. Най-после се появиха униформени служители от охраната и се включиха в мелето, крещейки заповеди и заплахи за арест, които също останаха нечути.

Клер разбра, че Касиди се опитва да си пробие път към стълбището. Но когато стигнаха до вратата към него, попаднаха на някакъв як грубиян с библейски надпис на фланелката, който застана пред тях и се ухили на Клер.

— Ще гориш в ада за това, което си направила, сестро!

— Изчезни от пътя ни или ще видиш ада по-скоро, отколкото предполагаш — заплаши го Касиди.

Мъжът изръмжа и ненадейно сграбчи косата на Клер, дърпайки я с все сила. Клер извика от болка и инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази.

Касиди също реагира инстинктивно. Той заби юмрука си в корема на мъжа и когато онзи се преви от болка, го прасна в брадата, от което мъжът политна назад и главата му се блъсна в стената.

Най-близко стоящите се разпищяха, само за секунди настана всеобща паника. Касиди отвори бързо вратата и избута Клер към площадката на стълбището. После сграбчи един мъж от униформената охрана и му заповяда да блокира изхода.

— Дай ми малко време да я изведа от сградата. Не пускай никого през тази врата! — извика му той. Мъжът, който още не осъзнаваше ясно какво става, кимна в съгласие.

Касиди стисна ръката на Клер и побягна надолу.

— Добре ли си?

Но Клер бе толкова изплашена, че не успя да продума.

Стълбището бе предвидено и като противопожарен изход и водеше извън сградата, така че двамата успяха да избегнат хаоса, който бе залял фоайето. Там бе пълно с последователи на Джексън Уайлд, объркани служители, както и случайни хора, които бяха имали лошия късмет да са в прокуратурата по работа точно този следобед.

Щом излязоха, Касиди поведе Клер зад сградата, където бе паркиран автомобилът му.

— По дяволите! — изведнъж се сети той. — Ключовете за колата останаха на бюрото ми.

Той обаче не се засуети, а веднага тръгна да търси нещо, с което би могъл да счупи прозореца. Върна се с една тухла от съседния строеж.

— Гледай настрани!

Той разби стъклото и провря ръка, за да отключи вратата. Бързо натика Клер в колата и се настани зад волана.

— Как ще я запалиш?

— Както го правят крадците.

Докато Клер почистваше счупените стъкла около себе си, той издърпа кабелите на колата, запали и рязко потегли. Около сградата на прокуратурата имаше същински лабиринт от еднопосочни улици, които изискваха повишено внимание дори и от човек, който минаваше по тях всеки ден. Докато караше, Касиди измъкна клетъчния си телефон от поставката в колата и го подаде на Клер.

— Обади се във „Френска коприна“. Кажи им веднага да спрат работа. Всички незабавно да се изнесат оттам.

— Те не биха посмели…

— Нали видя какво стана горе. Само Бог знае какво може да направят тези маниаци, като чуха за признанието ти.

Клер се притесни за сградата и скъпото оборудване, но се изплаши най-вече за безопасността на работничките си.

— Мама — сети се тя. — Трябва да я заведа на някое безопасно място.

— Обмислям къде — каза той напрегнато, докато минаваше на жълто на едно кръстовище.

Клер се свърза със секретарката си.

— Има някои тревожни новини във връзка със случая „Уайлд“. — Тя погледна Касиди, но той хвърли поглед към нея само за миг. — Може да се окаже опасно „Френска коприна“ да работи днес. Изпрати всички да се приберат по домовете си. Да, веднага. Кажи им да не идват на работа, докато ние не им се обадим, но ги увери, че ще получат пълната си заплата. Заключете сградата възможно най-бързо. А сега, моля те, ме прехвърли на телефона в апартамента.

Докато чакаше да се свърже, тя каза на Касиди:

— Трябва да ме откараш вкъщи, за да се погрижа за мама.

— Не мога да ти позволя да се доближиш до това място, Клер. Комуникационната система на Ариел е по-ефективна от сателитна връзка. Но си права, че ако нападнат сградата, там няма да е безопасно за Мери Кетрин.

Тази мисъл хвърли Клер в паника.

— Трябва да ме заведеш там веднага, Касиди.

— Не може ли тя сама да отиде в дома на Хари?

— Аз трябва…

— Не спори с мен, по дяволите! Може ли Хари да я вземе при себе си?

Предложението му прозвуча съвсем разумно и Клер бързо заговори в слушалката:

— Здравей, Хари, аз съм. Слушай внимателно… — Когато изложи молбата си, й каза: — Знам, че те притеснявам, но искам да съм сигурна, че мама е в безопасност и че някой се грижи за нея. Не я тревожи с новините. Сигурна съм, че ще се справиш чудесно. Ще ви се обадя по-късно, за да ви кажа къде съм.

Тя остави телефона и се втренчи пред себе си. Касиди си пробиваше път през натовареното движение, правейки произволни завои, движейки се почти на зигзаг. Караше умело и бързо.

— Не трябва ли да ме отведеш в някой полицейски участък?

— По-късно. Когато разпръснат откачалките и мога да съм сигурен, че няма да изпуснат някой фанатик, тръгнал да отмъщава.

— Къде отиваме тогава?

— Ти какво предлагаш?

— Да не би да не караш в някаква конкретна посока?

— Прехвърлих десетина варианта, но никой не ни устройва. Не мога да те отведа във „Френска коприна“. А щом открият, че не си там, ще те потърсят в моя дом.

— Има десетки мотели и хотели.

— Да, но могат да проверяват на регистратурите им.

— Дори и извън града?

Той поклати глава.

— Не мога да стигна далеч с това счупено стъкло. Много се набиваме на очи.

— Тогава ме върни в прокуратурата.

Той изсумтя.

— Дори и това да е предсмъртното ти желание, пак не бих го изпълнил.

— Признах, че съм извършила убийство, Касиди. Всеки полицай в този щат ще иска да ме открие. Защо да влошавам положението, като се превърна и в бегълка.

— Не си бегълка, докато си под мой надзор. Когато спрем някъде, ще се обадя на Краудър. А щом обстановката се успокой, ще те отведа да те арестуват. Да се надяваме, че ще успеем да направим това, преди да са се появили репортерите. — Той я погледна за миг. — А дотогава трябва да се погрижа да не попаднеш в ръцете на някой негодник с Библия в едната ръка и пистолет в другата.

Той не преувеличаваше. Клер докосна главата си — още я наболяваше, след като мъжът се бе нахвърлил да оскубе косата й. Потрепери, като си спомни омразата, която бе видяла в очите му.

— Хрумна ли ти нещо? — попита Касиди. — За съжаление, нямам вила, яхта, нито рибарска колиба…

— Къщата на леля Лоръл — сети се Клер. — Никой не живее там от години. Почти никой не знае, че все още аз съм собственичката й.

— Имаш ли ключ за нея?

— Не, но знам къде има скрит.

Клер откри ключа под един камък в цветната леха вляво от верандата. Резервният ключ се пазеше там, откакто Клер се помнеше. Касиди не искаше да паркира колата на улицата пред къщата, така че я бяха вкарали в задния двор.

Като влязоха в старата къща, сякаш пристъпиха в друго време. Въпреки че вътре се усещаше застоялият мирис на мухъл като във всяка необитавана къща, обонянието на Клер по-скоро си спомни десетки други аромати: на розовите торбички на леля Лоръл, на сушени портокалови корички, на стара дантела, жасминов чай и коледни свещи.

Спомените от детството нахлуха в главата на Клер още от входното антре. Някои от тях бяха замъглени като ефирните пердета, които висяха на високите тесни прозорци от двете страни на входната врата. Други бяха ярки като цветовете на пъстрия персийски килим. Някои бяха златисти като медените слънчеви лъчи, които си играеха по стените. Други бяха сериозни като старинния часовник, който вече не тиктакаше и стоеше мълчалив и тържествен край стената.

Касиди затвори вратата и я заключи, после надникна през завесите на прозореца, за да се увери, че никой не ги е проследил и че не бяха привлекли вниманието на някой любопитен съсед. Обърна се с гръб към прозореца и огледа къщата. Клер го следеше внимателно, много й се искаше той да хареса и оцени дома, който тя толкова обичаше.

— Откога не си идвала тук? — попита Касиди.

— От вчера. — Тя се усмихна, защото той я погледна изненадан. — Така се чувствам.

Очите му огледаха по-подробно високия вестибюл.

— Прилича на бабината къща.

— Ти много роднини ли имаше? Защото аз съм си мечтала да имам много роднини. — Тя се усмихна тъжно и го подкани да я последва. — Ела да ти покажа вътрешния двор. Това е любимото ми място в къщата. После ще те заведа горе.

— Тук има ли телефон?

— Изключиха го, когато се изнесохме.

— Тогава малко по-късно ще се обадя от колата.

Той я последва през официалната трапезария и една красива старинна кухня и двамата се озоваха в „слънчевата стая“, както Клер я нарече. Тя имаше прозорци на трите стени и бе обзаведена с бели плетени мебели с възглавнички на цветя. От слънчевата стая се излизаше във вътрешния двор. Клер отвори френския прозорец и пристъпи върху старинните каменни плочи отвън.

— Отсреща е дневната — посочи тя. — Или, както леля Лоръл я наричаше, приемната. Над нея, на втория етаж, е моята стая. Понякога през лятото, когато нямаше прекалено много комари, мама и леля Лоръл ми позволяваха да спя на онзи балкон. Обичах да заспивам с шума на ромолящата вода от фонтана. А сутрин усещах мириса на кафе и меденки още преди да съм отворила очи.

Сега основата на фонтана бе напукана и се ронеше. Раковината около голия херувим бе пълна със застояла дъждовна вода и изсъхнали листа. Кранът бе ръждясал и изскърца, когато Клер се опита да го завърти.

— Тук навсякъде висяха папрати. Постоянно ги разсаждахме в нови саксии. Всяка пролет засаждахме цветя и те цъфтяха почти до декември. В топлите вечери обичахме да вечеряме тук, навън. Преди да тръгна на училище, мама често сядаше на този стол и ми разказваше приказки — каза Клер и погали ръждясалия стар градински стол. — Тъжно ми става да виждам всичко така занемарено сега. Все едно да гледаш трупа на някого, когото си обичал. — Тя хвърли още един поглед към вътрешния двор, после влезе в слънчевата стая. В кухнята надникна в един от шкафовете и откри чай в една кутия. — Последния път, като бях тук, донесох чай. Искаш ли да изпием по една чаша?

Тя изми чайника и включи котлона. Тъкмо посегна да извади две чаши от шкафа, когато Касиди хвана ръцете й и я дръпна да се обърне с лице към него.

Този момент беше неизбежен. Тя знаеше, че рано или късно Касиди ще зададе въпроса си и че тя ще трябва да му отговори. Беше го отлагала възможно най-дълго, но повече не можеше да го избегне.

— Клер — попита той тихо, — защо си убила Джексън Уайлд?

Очите му не се отделяха от нейните. Време беше да му признае.

— Джексън Уайлд ми беше баща.