Сандра Браун
Френска коприна (23)

Глава двадесет и втора

Касиди повтори почти буквално разговора си с Джошуа Уайлд. Когато той приключи разказа си, Краудър спря да барабани с пръсти по бюрото.

— Не мога да разбера. Ти каза, че според теб синът е убиецът, а той обвинява вдовицата.

— За да се презастрахова. Това е начинът му да си върне на Ариел. Джош е страхливец и не би могъл да измисли нищо по-добро.

— Как тогава е събрал кураж да убие баща си?

— Издебнал е Уайлд в момента, когато той е най-уязвим. Гол, легнал по гръб, навярно заспал. Джош е познавал навиците му, знаел е кога да атакува. Което всъщност се отнася и за Ариел — промърмори Касиди замислено. — Както и да е, Джош е прострелял Уайлд в топките, за да изглежда убийството като дело на жена. Той дори ми припомни този факт, докато говорехме.

Краудър опря брадичката си върху месестите си ръце и се замисли.

— Но защо Джош ще желае смъртта на баща си? От ревност?

— Възможно е. Ако бебето на Ариел наистина е от баща му, както твърди тя. Но мисля, че е имал по-сериозен мотив.

— По-сериозен от ревността? Пари?

— Не точно. Джош се е надявал да поеме църквата след смъртта на баща си. Представял си е, че ще е законният наследник на поста и всичко останало. За един млад мъж, който винаги е бил на втора позиция, винаги в гигантската сянка на баща си, това изглежда разумна амбиция.

— А вместо това Ариел поема нещата в свои ръце.

— И не търпи възражения. Точно както и преди, Джош си остава на втори план. Пак не е в светлините на прожекторите. Но даже и да изключим църквата, той има и личен мотив. Джош ми призна, че Джексън Уайлд е бил деспотична личност, че е подлагал на постоянен психически тормоз и него, и Ариел. През целия си съзнателен живот той е бил обект на нападките на Джексън. Накрая му е писнало. Насъбрал малкото си кураж и се е отървал от стареца. Но се оказало, че така дал възможност на мащехата си да се развихри. И това ако не е лош късмет.

— Сиреч заменил е един деспот с друг.

— Точно така. А сега, за да се отърве и от нея, трябва да я изкара виновна за убийството. Или може би… — Насочвайки мислите си в друга посока, на Касиди му хрумнаха още възможности. — Може заедно да са замислили убийството на Уайлд. После поради причините, които вече изброих, Джош решава да влезе в ролята на Юда.

— И двете версии изглеждат вероятни. Обсъди ли ги с Глен?

— Не още, но той ще си умре от радост, от самото начало подозира Ариел и Джош. Сега вече ще ги гледа под лупа и ще рови и проучва, докато не научи и майчиното им мляко. Няма да е зле да поставим и на двамата „опашки“.

— Шефът на полицията ще се развика, ако поискаме още хора да работят по този случай.

— Ти ми даде срок до края на седмицата, Тони. Помогни ни, накарай го да ни сътрудничи.

Касиди се върна в офиса си с чувството, че източниците му на енергия са презаредени. За пръв път от дни усети прилив на адреналин. Вече имаше цел и нов план за атакуване. Щеше да им се посвети, докато изчерпи всички възможности.

Първото нещо, което направи, бе да проведе една поредица от телефонни разговори.

При първия не му се наложи да се представя на човека, който му отговори.

— Все още ли захранваш с информация онзи репортер?

Системата бе двупосочна: прокурорите използваха същите източници на информация, както и медиите и понякога новините съдържаха полуистини и намеци, които бяха съзнателно подвеждащи.

Касиди продължи:

— Проведох един дълъг разговор на четири очи с Джошуа Уайлд днес следобед. Той си тръгна от кабинета ми сърдит и разстроен на вид. Това е всичко засега.

После се обади на един от служителите в прокуратурата да провери всички фирми за даване на коли под наем в града.

— Открийте фирмата, от която Джошуа Уайлд е наел кола в седмицата на убийството на баща си. Искам да знам каква марка и модел е, колко километра е навъртял с нея и в какво състояние я е върнал. Ако е била „Крайслер“ със сини стелки и тапицерия на пода, искам колата да бъде незабавно открита и откарана в полицейската лаборатория. Благодаря. — Може пък момчетата от лабораторията да откриеха частица от засъхнала кръв, която да се окаже от Джексън Уайлд, и тогава — край — ще има заподозрян с неоспорими улики срещу него.

— Това ще е най-лесният тип наблюдение — обясни Касиди на лейтенанта от полицията, който щеше да оглави екипа за проследяване. Краудър все пак бе успял да изврънка шефа на полицията. — Джошуа и Ариел Уайлд се набиват на очи повече от травеститите по главната улица. Не могат да ви се измъкнат.

Щом възложи и тази задача, Касиди се облегна на стола си и въздъхна със забравено чувство за оптимизъм. Сега вече нещо трябваше да изскочи. Някакво неоткрито доказателство, което да уличи недвусмислено Джош или Ариел и да потвърди невинността на Клер.

Беше се опитал да не мисли за нея след неприятната караница в „Роузшарън“, но безуспешно. Тя продължаваше да заема основно място в мислите му — как го бе любила, как го бе обсипала с обвинения.

Беше го нарекла измамник и манипулатор. В някакъв момент това може и да е било истина. Като адвокат той бе използвал всички възможни средства, бе изнасял истински театрални представления, сълзи, смях, презрителни и възмутени погледи, всичко, което би могло да осигури клиентите му да си тръгнат от съдебната зала оправдани.

Ако тогава се обаждаше съвестта му, той намираше оправдание за действията си. Негов дълг бе да защитава престъпниците, нали? Дори и най-закоравелите бандити заслужаваха някой да се грижи за правата им в съда, така че защо това да не е той? Просто си вършеше работата.

Даваше си сметка, че това са елементарни оправдания. Че има етичен и разумен начин да се защитава обвиняемият, без да се използват трикове, които в повечето случаи бяха чисто позьорство.

„Погледни се, умнико Робърт Касиди, детето чудо, което не е учило в елитно частно училище и не е получило дипломата си за адвокат в «Харвард». Доста добре се справи в живота като за момче от провинциалната част на Кентъки!“, мислеше си патетично той.

Като адвокат се бе стремял да извоюва победата, а не да помогне да се възцари справедливостта… докато не спечели един случай, който му излезе прекалено солено. Когато Клер го бе обвинила, че е измамник, тя изобщо нямаше представа колко близо бе до истината. Но такъв той беше по-рано, не и сега, когато се стремеше справедливостта да възтържествува и да изпрати престъпниците там, където вече не биха могли да заплашват невинни хора.

Този случай не бе изключение. Касиди би направил всичко, за да може съдебните заседатели да признаят за виновен убиеца на Джексън Уайлд.

Бог да му е на помощ, ако виновният се окаже Клер Лоран!

„Не, няма да е тя“, упорито си повтаряше той. Жена, която бе толкова топла и всеотдайна, не можеше да е способна на хладнокръвно убийство. Той бе докоснал не само устните и гърдите й, бе докоснал душата й. Щеше да усети, ако в нея имаше отрова.

Но противно на това, което Клер си бе помислила, той не бе спал с нея, за да се увери дали е виновна или невинна. От деня, в който се бяха запознали, съдбите им се бяха слели.

Веднага щом бе сигурен в невинността й, щеше да отиде при нея и смирено да я помоли за прошка, задето я бе подложил на това ужасно изпитание. В края на краищата тя не би го уважавала, ако той не поставяше работата си на областен помощник-прокурор на първо място. А щом си простяха взаимно за погрешните обвинения, щяха отново да се любят.

Тази мисъл веднага го върна към действителността. Клер сигурно вече си беше дошла в Ню Орлийнс. Касиди се взря в телефона, изкушен да й се обади. Но тя сигурно още бе сърдита. Най-добре да й даде още няколко дни, за да й мине.

Междувременно той щеше да продължи с разследването, за да уличи някой друг и да оневини Клер.

Тя беше невинна.

* * *

Клер се намръщи на купчината неотворени писма върху бюрото си. Имаше сметки за плащане, разни съобщения, на които трябваше да отговори, и един заплашителен плик от Данъчната служба. Не й се захващайте с тази бумащина и се оправда с умората от пътуването. Беше работила усилено и претовареният график на снимките бе спазен въпреки непоносимата жега. Нуждаеше се от няколко дни заслужена почивка, преди да поднови работата си. После си даде сметка, че почивката нямаше да разреши проблема й.

Тя прогони тази потискаща мисъл и се опита да се концентрира върху купчината на бюрото си. Освен неотворените писма там бяха и последните няколко броя на местния вестник. Според неназован, но сигурен източник областният помощник-прокурор Касиди пренасочваше фокуса на разследването върху Ариел и Джошуа Уайлд.

Името му, напечатано с по-тъмен шрифт, привлече вниманието й и тя се взира в него, докато загуби представа за изминалото време. Най-вероятно щеше да продължи да го гледа, отдадена на спомените си, ако на вратата не се бе появила майка й с поднос в ръце.

— Искаш ли чай, Клер? Толкова изморен вид имаш напоследък, та реших, че малко чай ще ти подейства добре.

— Благодаря, мамо, но само ако ми правиш компания.

— Надявах се, че ще ме поканиш.

Клер се усмихна, взе един от вестниците и се премести в къта за почивка, където бе поканила Касиди при първата им среща. Сякаш всичко, което казваше и правеше, й напомняше за него. Ядосваше се на натрапчивата му власт да обсебва мислите й. Не й се бе обадил, нито бе направил опит да я види от сутринта, когато си бе тръгнал от „Роузшарън“, без да се сбогува. Не знаеше дали да се чувства облекчена, съсипана или обидена…

Мислите за него събуждаха всички емоции, които някога бе изпитвала, някои блажено щастливи, други отчайващо потискащи. Улавяше се, че ту се усмихва без причина, ту е готова да избухне в сълзи. Откакто социалните работници насила я бяха отвели от дома на леля Лоръл, никой не бе упражнявал такава власт над нея.

Мери Кетрин постави сребърната табла на ниската масичка. Подаде на Клер една бродирана ленена салфетка и наля две чаши ароматен чай от порцелановия чайник.

Двете си побъбриха за незначителни неща, докато отпиваха от чая и хапваха кексчетата, които Мери и Хари бяха изпекли същата сутрин. Пътуването до Мисисипи й се бе отразило добре. Клер забелязваше здравословна руменина по страните й, каквато не бе виждала от години. Погледът й изглеждаше бистър и оживен. В очите й я нямаше онази празнота, която притесняваше Клер още от дете и която подсказваше, че е дошъл някой от пристъпите на майка й. Доколкото Клер бе забелязала, майка й не бе имала пристъп, откакто бе върнала писалката на Касиди.

Сякаш прочела мислите й, Мери каза:

— Видях, че четеше вестниците. Там пише, че според мистър Касиди синът или вдовицата на Джексън Уайлд са убийците. Това е доста глупаво, не мислиш ли?

— Глупаво ли? — озадачи се Клер.

— Не са го направили те. И не вярвам мистър Касиди да смята така.

— Откъде знаеш, че не са го направили те, мамо?

Без да обръща внимание на въпроса, Мери Кетрин попита:

— И защо пред сградата ни пак има демонстранти? — Откакто се бяха върнали в града, пред „Френска коприна“ постоянно се събираше тълпа от протестиращи. — Иска ми се най-после да се махнат — продължи тя разпалено. — Така с Хари не можем да ходим на пазар сутрин. Аз обичам разходките, но ако трябва да си проправяме път през тази тълпа, ни се разваля удоволствието.

За Мери Кетрин невъзможността да се разходи на спокойствие до пазара бе по-обезпокоителна, отколкото фактът, че обвиняваха дъщеря й в убийство. Но и това не притесни Клер толкова, колкото предположението на майка й.

— То е само временно неудобство, мамо. Щом арестуват някого за убийството на преподобния Уайлд, хората отпред ще се разотидат.

— Той ще се върне ли?

За един ужасяващ миг Клер си помисли, че майка й говори за Джексън Уайлд.

— Кой, мамо? — изтръпна тя.

— Мистър Касиди.

Клер отпусна рамене.

— Не знам, защо?

Очите на Мери изведнъж се напълниха със сълзи и долната й устна затрепери.

— Надявах се, че когато ти се влюбиш, твоят любим няма да те разочарова, както направи моят.

Тя извади от джоба на полата си кърпичка — много фина, ухаеща на рози.

Докато майка й триеше очите си, Клер се протегна и потупа нежно ръката й.

— Не плачи, мамо. С мен… и мистър Касиди… няма такова нещо.

— О… — прошепна тя. — А пък на мен така ми се стори. Надявах се да е тъй. Аз много го харесвам. Такъв хубав млад мъж. И знае как да се държи с една дама.

„О, да — помисли си Клер, — наистина е хубаво.“ Тя веднага си представи лицето му, притъмняло и напрегнато от страст, устните му, които нежно целуваха гърдите й, усещането за топлото му голо тяло. И със сигурност знаеше как да се държи с една дама, особено в леглото. Такова чудесно любене не можеше да бъде резултат от пресметливост, нали?

Тя прогони тази мисъл, беше прекалено болезнена. Беше безнадеждно влюбена в Касиди, безнадеждно… За тях нямаше бъдеще. Дори и да не бяха на противоположни страни в криминално разследване, Касиди въплъщаваше системата, която Клер презираше и от която се страхуваше. Колкото и да обичаше мъжа, не мислеше, че някога ще успее да повярва на прокурора.

Този конфликт късаше сърцето й. Когато се замислеше за него, я обземаше парализиращо отчаяние, така че тя се стремеше да държи тази тайна любов заключена у себе си и се преструваше, че изобщо не съществува.

Клер протегна чашата си.

— Моля те, налей ми още малко чай, мамо. Никой не прави такъв хубав чай като теб. — Клер насочи разговора им към по-безобидни теми. Половин час по-късно Мери Кетрин се оттегли и отново остави Клер насаме с мислите й. Тя веднага грабна вестника.

Джошуа Уайлд категорично отричаше да има нещо общо с убийството на баща си. Ариел обвиняваше Касиди, че се занимава с тях само за да прикрие безпомощността си. Тя дори намекваше, че по лични причини измества вниманието от най-сериозния заподозрян. Предвидливо бе отказала да го назове, въпреки че изрично я бяха попитали дали има предвид Клер Лоран. Уклончивостта й само бе потвърдила това предположение.

Клер естествено се чувстваше облекчена, че вече не е основната заподозряна, но не можеше да се успокои напълно. Това бе временно затишие, след което щеше да се надигне нова и още по-зловеща буря. Ако Джошуа започнеше да нервничи заради обвиненията на Касиди, никой не знаеше какво ще каже или направи той, за да се спаси от атаките. Сега вместо с един враг Клер се бе сдобила с двама.

Все още обмисляше тази ситуация и се стресна, когато телефонът звънна. Изчака го да звънне още два пъти и чак тогава вдигна слушалката.

— Клер, ти ли си?

— Андре? Bonsoir. Радвам се да те чуя. Как си?

— Добре, много добре. Аз съм добре. Всъщност не… — Той замълча за момент. — Ужасно се тревожа за Ясмин.

Клер се намръщи, защото напълно разбираше и споделяше тези негови притеснения. Откакто бе скъсала с любовника си, приятелката й се държеше много странно. Привидно си бе същата. Докато работеха в „Роузшарън“, тя се шегуваше с останалите от екипа, задяваше се с Леон и проявяваше към всяка снимка обичайното си въображение. Но ентусиазмът и смехът й звучаха фалшиво.

Когато приключиха работата си в Мисисипи, Клер очакваше, че Ясмин ще замине заедно с другите от екипа за Ню Йорк, където щяха да направят останалите снимки за каталога в едно студио. Вместо това тя се върна с Клер в Ню Орлийнс. А щом прекрачиха прага на „Френска коприна“, веднага изостави преструвките и стана мълчалива и отнесена.

Ясмин не споменаваше нищо за завършването на каталога. Клер предпочиташе да се съсредоточи върху деловата страна на въпроса и тъй като срокът за предаване за печат бе след няколко седмици, тя реши да изчака търпеливо. Ясмин стоеше в стаята си по цял ден, но излизаше късно всяка вечер и се прибираше чак призори. Никога не казваше къде ходи, нито предлагаше на Клер да я придружи.

Клер предполагаше, че Ясмин тайно наблюдава къщата на конгресмен Петри или че прави опити да го види. Изкушаваше се да я предупреди колко необмислено и детинско е подобно поведение, но тя упорито избягваше разговорите. Всъщност дори правеше всичко възможно, за да ги предотвратява. Постоянно заключваше вратата на стаята си, не се хранеше заедно с Клер и Мери Кетрин.

По-рано Ясмин бе вечно заобиколена от хора и обичаше да се наслаждава на вниманието на тълпи обожатели. По принцип мразеше да стои сама и сегашното й поведение сериозно тревожеше Клер. Но тя приемаше с разбиране желанието на приятелката си да се усамоти, тъй като очевидно това бе начинът, по който Ясмин бе решила да лекува разбитото си сърце. Все пак дали не бе дошъл моментът Клер да се намеси?

Явно и Андре споделяше същите тревоги.

— Виждал ли си Ясмин напоследък? — попита го Клер.

— Миналата седмица, когато бяхте в Мисисипи. Тя дойде в хотела, остана само час и си тръгна. Клер, известно ти е, че съм абсолютно дискретен, но като знам колко сте близки с Ясмин…

— Не се съмнявам в лоялността ти, Андре. Доверявала ти съм се много пъти. Въди спокоен, че няма да приема думите ти за клюка.

— Ако съм мислел така, изобщо нямаше да се обадя.

— Но нещо те е накарало да го направиш. Усещам тревогата в гласа ти. Да разбирам ли, че си говорил с Ясмин, когато сте се видели?

Той и предаде разговора в коридора и й описа колко разстроена е изглеждала Ясмин, когато си е тръгвала.

— Никога не съм я виждал в такова състояние. Изглеждаше съсипана. Сега вече добре ли е?

— Нещо я е разстроило онази вечер — каза Клер. — Тя го сподели с мен на следващата сутрин. Надявам се, че разговорът ни поне малко й е помогнал.

— Тя върна ли се в Ню Йорк?

— Не, остана, може би тук й е по-спокойно. Животът не е така трескав като в огромния град. Вероятно иска да се поуспокои, преди да се прибере у дома.

„И освен това Алистър Петри живее тук“, помисли си Клер и изведнъж си спомни, че е видяла снимката му на първа страница на сутрешния вестник. Естествено, тя не спомена името на конгресмена пред Андре. А той даже и да знаеше кой бе тайният любовник на Ясмин, прояви обичайната си дискретност.

— Мислиш ли, че вече се съвзема от тази… неприятна история? — попита Андре.

Това бе труден въпрос. Въпреки че живееха под един и същ покрив, Клер контактуваше с Ясмин по-малко, отколкото като бе в Ню Йорк. Тогава през ден провеждаха дълги разговори по телефона.

— Поне не изглежда по-зле — отвърна откровено тя.

— О, това много ме облекчава — въздъхна Андре. Той дори леко се засмя. — За теб не е тайна колко се възхищавам на Ясмин.

— Разбира се, че не е тайна. — Усмивката на Клер бързо помръкна. — Може би я оставих прекалено дълго на спокойствие. Май е време да проведем още един женски разговор.

— Моля те, обади ми се, ако мога да помогна с нещо. Каквото и да е.

— Ще ти се обадя.

— Клер, ти… не ми се сърдиш, нали? Заради онази история с мистър Касиди?

— Забрави за това, Андре, моля те. Ти си бил най-безскрупулно подведен. Както и аз — добави тя.

Увери го още веднъж, че номерата на ченгето не биха могли да повлияят на дългогодишното им приятелство, и двамата се уговориха скоро да вечерят заедно. Щом се сбогуваха, Клер затвори телефона и отново взе слушалката.

* * *

Касиди се доближи до полицая, който трябваше тайно да следи Джошуа Уайлд. Помоли го за огънче като някой непознат.

— Не знаех, че пушиш — каза полицаят тихо. Извади запалка от джоба си и му поднесе огънче.

— Спрях преди две години — обясни Касиди и се задави с пушека, който вдиша.

— И пак ли започваш?

— Само ти поисках огънче. Какво друго бих могъл да поискам от непознат? Една свирка ли?

Стройният чернокож мъж се засмя. Дългата му коса бе стегната на опашка. Той смигна на Касиди и започна леко да гали рамото му.

— Тарифата ми е доста висока. Ще можеш ли да си я позволиш?

Касиди избута ръката му.

— Да ти го начукам!

— О, звучи чудесно, сладур.

Очевидно младият полицай си подобряваше настроението на негов гръб. Той бе висок, слаб и привлекателен, така че често го изпращаха по задачи във Френския квартал. Сега се облегна съвсем небрежно на един стълб срещу „Гъмбо шоп“ на Сейнт Питър Стрийт. По микрофона, скрит под ревера на костюма му, той се бе обадил в централата, че е проследил Джош до известния ресторант. Касиди, който бе прекалено изнервен, за да чака спокойно в кабинета си или в малкия си задушен апартамент, бе решил да се включи активно в наблюдението.

— Откога е тук?

Полицаят погледна часовника си — имитация на „Ролекс“.

— От трийсет и две минути.

— Вечеря ли?

— Така изглежда.

Касиди присви очи заради дима от цигарата. Взря се в прозорците на ресторанта, опитвайки се да различи нещо.

— Колко време според теб може да вечеря сам човек?

Полицаят отново погледна Касиди преценяващо, сякаш бе проституиращ мъж, който оглеждаше потенциален клиент. Пак заговори със съответния жаргон:

— Хей, мой човек, като те гледам, задникът ти е много стегнат. Ако ще се забавляваме, трябва да се отпуснеш.

Касиди го изгледа злобно и тъкмо щеше да се отдръпне встрани, когато Джош се появи на малката вътрешна алея пред входа на ресторанта. Касиди бързо се обърна с гръб към него и се престори, че оглежда фланелките в магазина за сувенири. Хвърли крадешком поглед към Джош и видя, че цялото му изражение е напрегнато и сърдито.

— Охо — прошепна полицаят, — нашият човек май е вбесен.

Касиди се взря в една фланелка с лъскав надпис, въпреки че вниманието му бе изцяло насочено към това, което ставаше зад гърба му. Една ухилена продавачка с азиатска физиономия го приближи и му предложи помощта си.

— Не, благодаря, само гледам.

— Трябваше да се сетим — измърмори полицаят. — Кой може така да вбеси един мъж.

— Някоя жена ли? — Касиди хвърли поглед към ресторанта от другата страна на улицата, после рязко извърна глава.

— По дяволите! — прошепна ядосано той.

— Моля? — усмихна му се азиатката.

Полицаят й се усмихна чаровно.

Жената, която бе излязла от ресторанта, каза нещо на Джош, после се извърна и тръгна по тротоара. Джош сякаш понечи да я последва, но после се отказа и само продължи да се взира в гърба й. Дългите му музикантски пръсти се свиха в юмруци. След това той пое в противоположната посока с изражение на обиден пророк.

Касиди хвърли цигарата си в кошчето и се намръщи към полицая.

— Нали каза, че е сам!

— Проваляш ми прикритието, човече. — Той се усмихна и хвана ръката му над лакътя. С грейнали очи и прелъстителна усмивка обясни: — Той беше сам, като влезе в ресторанта. Сигурно са се срещнали вътре.

— Ти тръгвай след него — кимна Касиди към Джош, който вече бе стигнал до кръстовището с Ройъл Стрийт.

— Ти ли ще проследиш дамата?

— Това не е дама — каза Касиди и слезе от тротоара, за да пресече улицата. — Това е Клер Лоран.