Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (7)

VII

Дъждът продължи да вали през цялата нощ и макар че според календара слънцето изгряваше в осем без двадесет, лъчите му чак към девет часа едва-едва успяха да пробият облаците, за да разпръснат своята колеблива бледа утринна светлина.

Напреки на тротоара на Нора Сташунсгатан, червеният двуетажен автобус все още си беше в положението от преди десет часа.

Но с това се изчерпваше и единствената прилика с предния ден. Вътре в обширния кордон вече имаше към петдесетина души, а отвън се тълпяха все повече и повече любопитни. Много от тях стояха тук още от снощи, без да могат да видят друго освен полицаи, хора в бели престилки и всевъзможни коли с виещи сирени. Изминала беше нощ, изпълнена със сиренен вой и постоянен поток от коли, които на пръв поглед безцелно фучаха из лъсналите от дъжда улици.

Никой нищо не можеше да каже със сигурност. Имаше обаче две думи, които шепнешком се предаваха от уста на уста и скоро обхванаха редиците на наблюдателите, околните квартали и града и накрая, добили все по-определен вид, се пръснаха из цялата страна. По това време тези думи бяха стигнали вече далеч извън пределите й.

Масово убийство.

Масово убийство в Стокхолм.

Масово убийство в един автобус в Стокхолм.

И толкова знаеха всички.

В щаба на полицията на Кунгсхолмсгатан също не знаеха много повече. Всъщност дори не беше сигурно кой ръководи разследването. Бъркотията изглеждаше пълна. Непрекъснато звъняха телефони, влизаха и излизаха хора, навсякъде кал, а тези, които я внасяха — възбудени и плувнали в пот и вода.

— Кой прави списъка с имената? — попита Мартин Бек.

— Мисля, че Рьон — отвърна му Колберг, без да се обръща.

Тъкмо се мъчеше да залепи на стената някакъв план. Листът беше дълъг три метра и над половин метър широк и му създаваше трудности.

— Няма ли кой да помогне — провикна се той.

— Разбира се — вяло отвърна Меландер и стана, като остави настрана лулата си.

Фредрик Меландер беше висок и слаб мъж със сериозно лице. Човек с принципи. Четиридесет и осем годишен и първи помощник-инспектор в следствения отдел на стокхолмската полиция. В миналото Колберг беше работил дълги години с него, ала колко — вече бе забравил, но Меландер, известен с това, че никога не забравя нищо, помнеше.

Звъннаха едновременно два телефона.

— Да. Тук инспектор Бек. Кой? Не, няма го тук. Да му предам ли да се обади? Не? Добре.

Постави обратно слушалката и посегна към другия апарат. В този момент вратата внимателно се открехна и на прага колебливо се спря почти побелял петдесетгодишен мъж.

— А, Ек, какво има? — обърна се Мартин Бек към него и вдигна слушалката.

— Аз за автобуса — започна белокосият.

— Кога ще се прибера ли? Нищо не мога да ти кажа — отвърна Мартин Бек в слушалката.

— По дяволите — изруга Колберг, когато лепенката се оплете между дебелите му пръсти.

— По-спокойно — призова Меландер.

Мартин Бек отново се обърна към мъжа на прага:

— Какво за автобуса?

Ек затвори вратата и погледна бележките си.

— Произведен е от фабриката „Лейланд“ в Англия — започна той. — Този тип се казва „Атлантиън“, тук фигурира като тип „Х тридесет и пет“. Има седемдесет и пет места. Странно е, че…

Вратата се отвори със замах. Гунвалд Ларшон огледа подозрително разхвърляния си кабинет. Светлият му шлифер бе прогизнал, както и панталоните и русата му коса. Обувките му бяха кални.

— По дяволите, ама че бъркотия — рече той недоволно.

— Какво му е странното на автобуса? — попита Меландер.

— Ами това, че този тип не се използува по четиридесет и седма линия.

— Как така?

— По принцип, искам да кажа. Използуват се главно немските автобуси, марка „Бюсинг“. Също двуетажни. Това тук е било само случайност.

— Блестяща следа, няма що! — възкликна Гунвалд Ларшон. — Значи, лудият, дето го е сторил, убива само в английски автобуси, така ли?

Ек го погледна разочаровано. Гунвалд Ларшон се изтръска от водата и попита:

— Каква е тая блъсканица в коридора?

— Журналисти — отвърна Ек. — Някой би трябвало да поговори с тях.

— Но не и аз — подскочи Колберг.

— Няма ли Хамар, директорът, или пък министърът на правосъдието, или някой друг „отгоре“ да изпрати едно комюнике — попита Гунвалд Ларшон.

— То сигурно още не е съставено — обясни Мартин Бек. — Ек може би има право. Някой трябва да поговори с тях.

— Аз не — повтори Колберг и се извърна почти тържествуващ, сякаш открил решението на въпроса.

— Гунвалд, нали ти пръв пристигна на мястото. Ти можеш да проведеш пресконференцията.

Гунвалд Ларшон се огледа още веднъж в стаята и отметна с косматата си ръка един кичур от челото си. Мартин Бек мълчеше, загледан пред себе си.

— Окей — съгласи се Гунвалд Ларшон. — Погрижете се да ги вкарат в някоя стая. Ще поговоря с тях. Само едно искам да знам преди това.

— Какво? — попита Мартин Бек.

— Дали някой е съобщил на майката на Стенстрьом.

Последва гробна тишина. Всички, включително и питащият, сякаш онемяха при този въпрос. Застанал на прага, Ларшон ги изгледа един по един.

Най-после Меландер извърна глава и рече:

— Да, уведомена е.

— Добре — заключи Гунвалд Ларшон и тръшна вратата след себе си.

— Добре — повтори тихо на себе си Мартин Бек и затрополи с пръсти по бюрото.

— Дали не сбъркахме? — обади се Колберг.

— Къде?

— Като оставихме Гунвалд… Не мислиш ли, че пресата и без това достатъчно ще ни скастри?

Мартин Бек го погледна, без да отговори. Колберг вдигна рамене.

— Е, няма значение.

Меландер се върна при своето бюро, вдигна лулата си и я запали.

— Наистина, какво значение има — съгласи се той.

Той и Колберг бяха вече успели да закрепят таблото на стената. Представляваше увеличена скица на долния етаж на автобуса с фигури, номерирани от едно до девет.

— Къде ли се губи Рьон със списъка? — недоволна промърмори Мартин Бек.

— И още нещо за автобуса — настоя Ек.

Телефонът иззвъня.