Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (26)

XXVI

В четвъртък сутринта на двадесет и първи декември не бе приятно да си полицай. Предната вечер в самия център на града, и то в разгара на коледната истерия, една цяла армия от униформени и цивилни се беше хванала за палките в някакво зрелищно и крайно объркано сбиване с множество работници и интелектуалци, чийто поток се изливаше от Народния дом след митинг за Виетнам.

Единствен Монсон извлече известна облага от целия инцидент. Без да подозира какво го очаква, заяви, че няма работа и начаса го изпратиха да въдворява ред. Като начало се спотаи в сянката на катедралата „Адолф Фредерик“ на Свеавеген, с надеждата, че безредиците няма да достигнат дотам. Но полицията притискаше демонстрантите отвсякъде, без предварителен план и програма, та последните, които все някъде трябваше да се дянат, започнаха да се насочват и в посока към Монсон. Той бързо заотстъпва на север по Свеавеген и без да се усети, се озова пред някакъв ресторант. Влезе да се постопли и огледа обстановката. На излизане прибра от поставката за подправки клечка за зъби. Беше опакована и се оказа с вкус на ментол.

Тази ужасна утрин вероятно той единствен от цялата полиция беше радостен. Бе успял вече да се обади на снабдителя на ресторанта и да вземе адреса на доставчика.

Но Ейнар Рьон не бе радостен. Изложен на вятъра, той стърчеше на Рингвеген и наблюдаваше един изкоп в земята, един брезент и няколко от дървените магарета на пътната служба, поставени наоколо. Дупката изглеждаше напълно безлюдна. За сметка на това фургонът, разположен на петдесетина метра по-нататък, се оказа пълен. Рьон вече познаваше четиримата, които седяха вътре пред термосите си, и затова рече просто:

— Здравейте.

— Здрасти. И затваряй вратата. Но ако си от тия, дето вчера вечерта на Барнхюсгатан удариха момчето ми с палка по главата, по-добре не ми говори.

— Не. Не съм бил аз — оправда се Рьон. — Вчера си седях в къщи и гледах телевизия. Жената замина за Норланд.

— Тогава сядай. Искаш ли кафе?

— Да, с удоволствие.

След кратка пауза мъжът продължи:

— Какво те води насам?

— Шверин. Той нали беше роден в Америка. Личеше ли му, като говореше?

— И още как! Бръщолевеше също като Анита Екберг. А напиеше ли се, вече не го търси, тогава знаеше само английски.

— Като се напиеше ли?

— Да. Също и като се ядосаше. Или като се отплеснеше нанякъде.

На връщане за Кунгсхолмен Рьон взе петдесет и четворката. Червеният автобус, в който се качи, беше двуетажен, от типа „Лейланд Атлантиън“, с кремава горна половина и сив покрив. И въпреки твърденията на Ек, че тези автобуси не вземали повече пътници, отколкото са местата вътре, купето се оказа претъпкано с правостоящи, нарамили чанти и пакети.

През целия път мислеше напрегнато. В службата поседя така известно време на бюрото си. Сетне влезе в съседната стая и рече:

— Е, момчета, как е на английски „не го познах“?

— Дидънт рекогнайс хим — отвърна Колберг, без да вдигне глава от документите си.

— Знаех си, че съм прав — рече Рьон и излезе.

— Тоя май също се побърка — подметна Гунвалд Ларшон.

— Чакай, чакай — прекъсна го Мартин Бек, — мисля, че е открил нещо.

Стана и отиде в стаята на Рьон, но тя се оказа празна. Шапката и палтото му също ги нямаше.

Половин час по-късно Рьон отново застана пред фургона на Рингвеген и бутна вратата. Някогашните колеги на Шверин още си седяха, както ги бе оставил, и изкопът на улицата продължаваше да изглежда недокоснат.

— Човече, как ни изплаши! — изстена един от работниците. — Помислих, че е Улсон.

— Улсон ли?

— Да. Или Олсон, както му викаше Алф.

 

 

Рьон съобщи за откритието си чак на другия ден преди обяд, два дни преди Коледа.

Мартин Бек изключи магнетофона и се обърна към него:

— Така ли да те разбираме? Ти питаш: „Кой стреля?“ А той отговаря на английски „Дидънт рекогнайс хим“.

— Да.

— А после ти го питаш: „Как изглеждаше?“ И Шверин отговаря: „Като Улсон.“

— Да, и сетне умря.

— Браво, Ейнар! — похвали го Мартин Бек.

— Кой, по дяволите, е този Улсон? — осведоми се Гунвалд Ларшон.

Някакъв контрольор. Обикаля по обектите и гледа дали хората работят.

— И как изглежда? — продължи да пита Гунвалд Ларшон.

— Ще го видиш, в стаята ми е — отвърна Рьон скромно.

Мартин Бек и Гунвалд Ларшон се изнесоха оттатък и втренчиха погледи в човека. Гунвалд Ларшон го погледа само десет секунди и после рече:

— Аха.

И си излезе. Улсон зяпна учуден подире му.

Мартин Бек остана още половин минута и си позволи да попита:

— Предполагам, че вече си взел всичките му данни, Ейнар?

— Да — отвърна Рьон.

— Добре. Благодарим ви тогава, господин Улсон.

И Мартин Бек излезе. Улсон не се помнеше да е изглеждал тъй слисан.

Когато Мартин Бек се върна от обеда, на който едва-едва успя да погълне чаша мляко, две резенчета кашкавал и малко кафе, Рьон беше оставил на бюрото му лист хартия с лаконичното заглавие: „Улсон“.

Улсон е на 46 години и по професия е контрольор в пътната служба.

Висок е 183 см и тежи гол 77 кг.

Има тъмноруса коса и сиви очи. Телосложението му е стройно.

Лицето му е слабо и продълговато, с ясно изразени черти, изпъкнал нос, малко орлов, широка уста, тънки устни и здрави зъби.

Носи обувки номер 43.

Доста тъмен тен, дължащ се според него на службата му, която го принуждава често да е навън.

Облеклото — изискано сив костюм, бяла риза, връзка и черни обувки. Навън в работата си носи широк, дълъг до коленете шлифер. Сив на цвят. Имал два такива шлифера и през зимата обикновено носел един. Още черна кожена шапка с тясна периферия. На краката, груби, черни обувки с дълбоки гумени грайфери. При дъжд или сняг обаче обикновено ги сменял с черни гумени ботуши, снабдени с рефлектиращи лепенки.

Улсон има алиби за вечерта на 13 ноември. По време на престъплението, от 22 до 24 часа, се е намирал в един клуб за бридж, в който членува. Участвувал е в турнир и присъствието му се потвърждава от протокола на състезанието и показанията на трима други участници.

За Алфонс (Алф) Шверин казва, че бил разговорлив и контактен, но мързелив и пиел.

— Мислиш ли, че Рьон го е събличал, за да го тегли? — попита скептично Гунвалд Ларшон.

Мартин Бек си замълча.

— Забележителни заключения — продължи в същия тон Гунвалд Ларшон. — Носеше шапка на главата и обувки на краката. Носът изпъква и обикновено носел само по един шлифер. За какво ти е всичко това?

— Не зная. Все пак е що-годе някакво описание.

— Да, ама на Улсон.

— Какво е положението с Асаршон?

— Преди малко говорих с Якобсон — отвърна Гунвалд Ларшон. — Неприятна личност.

— Кой? Якобсон?

— Да. Също и той. Явно е кисел, задето не успяват сами да конфискуват проклетите си пратки наркотик, ами трябва ние да им вършим работата.

— Не ние, а ти.

— Дори самият Якобсон признава, че Асаршон е най-едрата риба в бранша, попадала някога в лапите им. Тия двама братя трябва да са направили луди пари.

— Ами онзи другият? Чужденецът?

— Бил е само куриер. Грък. Отгоре на всичко, с дипломатически паспорт. И сам наркоман. Асаршон мисли, че той ги е издал. Казва, че човек не бива да има вяра на наркомани. Страшно го е яд. Вероятно защото не се е отървал от него на време. По съответния начин, разбира се.

Гунвалд Ларшон направи кратка пауза и продължи:

— Нали този Йорансон, от автобуса, също беше наркоман? Може би…

Не довърши мисълта си, но Мартин Бек схвана намека му.

Колберг се бъхтеше над своите списъци, които усърдно криеше от останалите. Все повече и повече започваше да разбира какво му е било на Стенстрьом, докато се е ровел в този стар случай. Както Мартин Бек вече правилно бе отбелязал, в разследването нямаше нито едно слабо местенце. А някакъв непоправим формалист дори беше прибавил коментара, „че от техническа гледна точка случаят е решен и може да влезе в литературата като пример за отлично проведено разследване“.

С други думи — идеално изпипаното престъпление, за което толкова пъти е говорено.

Да се състави списъка на мъжете, имали вземане-даване с Тереза Камарао, никак не бе лесно. Просто да се чуди човек: колцина от тях междувременно бяха успели да умрат, да емигрират или да сменят името си. Други, сполетени от неизлечима душевна болест, изчакваха края си в някоя болница. Трети лежаха в затвора, в клиники за алкохолици или пък бяха изселени. Мнозина се водеха просто изчезнали, с корабите или по някакъв друг начин. А голяма част още отдавна се бяха пренесли да живеят в най-отдалечените кътчета на страната и създали за себе си и близките си нов живот, та в повечето случаи можеха да отпаднат още при първата проверка. При това положение на Колберг му оставаха всичко на всичко двадесет и девет души в списъка. Хора, които се намираха на свобода и все още живееха в Стокхолм или поне в околностите му. Досега бе събрал за тях само някои общи данни: възраст, професия, адрес и семейно положение. В момента списъкът му имаше следния вид, номериран от едно до двадесет и девет по азбучен ред.

1. Свен Алгрен, 41, продавач в магазин, Стокхолм СИ, женен.

2. Карл Андершон, 63, ?, Стокхолм (болницата Хьогалид), ерген.

3. Ингвар Бенгтсон, 43, журналист, Стокхолм, разведен.

4. Рюне Бенгтсон, 56, директор, Стоксунд, женен.

5. Ян Карлсон, 46, вехтошар, Упландс Весбю, ерген.

6. Рюне Карлсон, 32, инженер, Нака 5, женен.

7. Стиг Екберг, 83, бивш строителен работник, Стокхолм (старческия дом на Русенлунд), вдовец.

8. Уве Ериксон, 47, автомонтьор, Бандхаген, женен.

9. Валтер Ериксон, 69, бивш работник в склад, Стокхолм (болницата Хьогалид), вдовец.

10. Стиг, Ферм, 31, бояджия, Солентюна, женен.

11. Бьорн Форшберг, 48, директор, Стоксунд, женен.

12. Бенкт Фредриксон, 56, художник, Стокхолм, разведен.

13. Бу Фростенсон, 66, артист, Стокхолм, разведен.

14. Юхан Гран, 52, бивш сервитьор, Солна, ерген.

15. Ян Оке Карлсон, 38, счетоводител, Еншьопинг, женен.

16. Кенет Карлсон, 33, шофьор, Шьелбю, ерген.

17. Ленарт Линдгрен, 81, бивш директор на банка, Лидингьо, 1 женен.

18. Свен Лундстрьом, 37, работник в склад, Стокхолм, разведен.

19. Таге Нилсон, 61, търг. представител, Стокхолм, ерген.

20. Карл-Густав Нилсон, 51, бивш техник, Йоханесхов, разведен.

21. Хайнц Олендорф, 46, художник, Стокхолм, ерген.

22. Курт Улсон, 59, началник-отдел, Салтшьобаден, женен.

23. Бернард Петерс, 39, художник, Брома, женен (негър).

24. Вилхелм Русберг, 71, ?, Стокхолм, вдовец.

25. Бернт Тюресон, 42, техник, Густафсберг, разведен.

26. Рагнар Виклунд, 60, майор, Ваксхолм, женен.

27. Бенгт Валберг, 38, изкупвач (?), Стокхолм, ерген.

28. Ханс Венстрьом, 76 бивш помощник е рибната търговия, Солна, ерген.

29. Ленарт Йоберг, 35, инженер, Еншеде, женен.

Колберг въздъхна, гледайки списъка. Тереза Камарао беше успяла да обхване с дейността си всички социални групи, та дори и различните поколения. При смъртта й най-младият е бил на петнадесет, а най-възрастният на шестдесет и седем. Само в този списък ги имаше всякакви, като се започне с директор в Стоксунд, та чак до стари алкохолизирани крадци в болницата Хьогалид.

— За какво ти е това? — попита го Мартин Бек.

— Не зная — призна Колберг унило.

После отиде при Меландер и постави листа на бюрото му.

— Ти нали всичко помниш. Ако намериш време, хвърли му един поглед и виж дали някое от тия имена не ти говори нещо.

Меландер хвърли безизразен поглед към списъка и кимна.

На двадесет и трети, денят преди Коледа, Монсон и Нурдин отлетяха за в къщи, без някому да домъчнее за тях. Щяха да се върнат преди края на празниците.

Навън беше студено и ужасно.

Потребителското общество се пукаше по шевовете. В ден като този можеше да се продаде абсолютно всичко на какви да е цени. Най-често срещу кредитна карта и чек без покритие.

Вечерта, на път за в къщи, Мартин Бек си рече, че ето на́, и Швеция вече се беше сдобила с първото си истинско масово убийство. И първото неразкрито убийство на полицай.

Следствието буксуваше на едно място и погледната технически, приличаше, за разлика от случая „Тереза“, на куп вторични суровини.