Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (10)

Х

Пред полицейското управление на Кунгсхолмсгатан стояха двама души, с една-единствена мечта — да можеха да се намират някъде другаде. Носеха фуражки и кожени якета с позлатени копчета. Отпред на гърдите им минаваше ремък, а на колана висяха кобур с пистолет и палка. Казваха се Кристиансон и Квант.

Към тях се приближи добре облечена възрастна дама и попита:

— Извинете, как мога да отида до Йернегатан?

— Не зная — отвърна й Квант. — Попитайте някой полицай. Впрочем ей там има един.

Дамата го погледна стъписана.

— Ние също не сме оттук — опита се да замаже положението Кристиансон.

Когато поеха нагоре по стъпалата, жената все още гледаше след тях.

— Как мислиш, защо ли ни викат? — загрижело попита Кристиансон.

— За свидетели, разбира се — уверено отвърна Квант. — Нали ние открихме автобуса.

— Прав си, но…

— Няма „но“, Кале, хайде влизай в асансьора.

На втория етаж се натъкнаха на Колберг. Той им кимна мрачно и разсеяно. После отвори някаква врата и рече:

— Гунвалд, дойдоха двамата от Солна.

— Кажи им да почакат — чу се глас отвътре.

— Чакайте — предаде Колберг и изчезна.

Бяха чакали двадесет минути, когато Квант се поразкърши и каза:

— Ама че гадост. Да висиш тук в свободното си време. А бях обещал на Сив да гледам децата, докато отиде на лекар.

— Да, вече ми каза — обади се Кристиансон отегчен.

— Казва, че се чувствувала нещо особено.

— Да, и това ми го каза — прекъсна го Кристиансон в същия тон.

— Сигурно пак ще ми трие сол на главата. Вече не мога да я разбера. От ден на ден става все по-ужасна, Шерщин също ли е станала тъй дебела в задника?

Кристиансон не отговори.

Шерщин беше жена му и той не обичаше да разговаря за нея.

Квант обаче не можеше да разбере това.

Пет минути по-късно вратата се отвори и Гунвалд Ларшон рече кратко:

— Влизайте.

Влязоха и седнаха.

Гунвалд Ларшон ги огледа критично.

— Е, седнете де.

— Че нали вече седнахме — глуповато отвърна Кристиансон.

Квант припряно му направи знак да мълчи. Подушваше неприятности.

Гунвалд Ларшон постоя за момент мълчалив, след това седна зад бюрото си, въздъхна тежко и започна:

— Откога сте полицаи?

— От осем години — отвърна Квант.

Гунвалд Ларшон посегна към някакъв лист пред себе си и се вгледа в текста.

— Можете ли да четете? — продължи той.

— Разбира се — отвърна Кристиансон, преди Квант да успее да го спре.

— Тогава четете.

И той бутна листа към тях.

— Разбирате ли какво пише там? Или трябва да ви го обяснявам допълнително?

Кристиансон поклати отрицателно глава.

— С удоволствие ще ви обясня — започна Гунвалд Ларшон. — Това е предварителен доклад от огледа на местопрестъплението. В него се казва, че двама души, носещи обувки номер четиридесет и шест, са оставили след себе си около сто стъпки из целия идиотски автобус, и на горния, и на долния етаж. Как мислите, кои ли ще са били тия?

Никой не отговори.

— За да ви стане още по-ясно, ще добавя, че преди малко разговарях с един от експертите на лабораторията. Според него там сякаш с часове се е разхождало стадо хипопотами. Той самият още се чуди как една тълпа от човешки същества, наброяваща само двама души, е могла за толкова кратко време да унищожи напълно почти всички следи.

Търпението на Квант взе да се изчерпва и той закова разярен поглед върху мъжа зад бюрото.

— Както е известно обаче, хипопотамите и другите животни не ходят въоръжени. — Гласът на Гунвалд Ларшон омекна. — Но странно, въпреки това някой е гърмял вътре, по-точно от предната стълба нагоре, със седем цяло и шестдесет и пет милиметров „Валтер“. Куршумът е рикоширал в покрива и е намерен в подплатата на една от седалките на горния етаж. Как мислите, кой ли е стрелял?

— Ние — отговори Кристиансон глухо. — Тоест аз.

— Ами, наистина ли? И по какво?

Кристиансон се почеса неловко по тила.

— По нищо.

— Изстрелът беше предупредителен — допълни Квант.

— Кого искахте да предупредите?

— Мислехме, че убиецът може да е още в автобуса и да се крие на втория етаж — обясни Квант.

— Е, и беше ли там?

— Не.

— Как разбрахте? Какво направихте след цялата тая канонада?

— Изкачихме се горе и проверихме — отговоря Кристиансон.

— Там нямаше никой — допълни Квант.

Гунвалд Ларшон впи зловещ поглед в двамата. После стовари ръка върху бюрото и изкрещя:

— Качили сте се и двамата! Как може такова слабоумие!?

— Но ние от различни страни — оправдаваше се Квант. — Аз по задната, а Кале по предната стълба.

— За да не би онзи горе да избяга — доуточни Кристиансон.

— По дяволите! Но горе не е имало никой! Единственото, което сте постигнали, е да унищожите до една всички следи в автобуса. А да не говорим за отвън! И защо сте отишли да тъпчете сред труповете? За да оклепате всичко още повече ли?

— Искахме да проверим дали няма някой жив. — Кристиансон запреглъща и пребледня.

— Да не вземеш пак да повръщаш — предупреди го Квант.

Вратата се отвори и в стаята влезе Мартин Бек. Кристиансон скочи веднага на крака, а миг след него и Квант.

Мартин Бек им кимна за поздрав и погледна въпросително Гунвалд Ларшон.

— Ти ли крещиш така? Каква полза има да се караш на момчетата?

— Има — отвърна той, — и то голяма.

— Голяма?

— Да, тия двама идиоти…

Тук той млъкна, за да потърси нещо по-любезно.

— Тези наши колеги са единствените свидетели, които имаме. Я ми кажете, вие двамата! Кога пристигнахте на местопрестъплението?

— Точно в единадесет и тринадесет — отговори Квант. — Засякох времето по хронометъра си.

— А аз в това време седях точно тук, където ме виждате — продължи Гунвалд Ларшон. — Бях извикан в единадесет и осемнадесет. Хайде да направим една малка сметка. Да кажем, че сте се туткали половин минута с радиото, после за петнадесет секунди централата се е свързала с мен, остават повече от четири минути. Какво сте правили в това време?

— Ами… — започна Квант.

— Да ви кажа ли. Търчали сте като бесни из автобуса, тъпкали сте в кръв и мозък и сте размествали телата. Цели четири минути.

— Не, наистина не виждам ползата… — започна Мартин Бек, но Гунвалд Ларшон го пресече.

— И още нещо. Да оставим настрана, че тия типове са използували четирите минути за унищожаване на всички следи, но те де факто са пристигнали там в единадесет и тринадесет, и то не сами, а ги е повикал, мъжът, който пръв откри автобуса. Така ли е?

— Да — обади се Квант глухо.

— Мъжът с кучето — добави Кристиансон.

— Точно така. Били са повикани от един човек, чието име въобще не са се погрижили да научат и когото може би никога нямаше да открием, ако днес той самият не си бе направил труда да дойде. Кога забелязахте мъжа с кучето?

— Ами… — замисли се Квант.

— Приблизително две минути преди да стигнем до автобуса — уточни Кристиансон и сведе поглед към върха на ботушите си.

— Точно така. Защото, както той каза, сте изгубили цяла минута в подмятания за кучето му. Вярно ли е?

— Да — промърмори Кристиансон.

— Значи, сте получили сигнала в около и десет или и единадесет… А на какво разстояние от автобуса ви спря мъжът?

— На около триста метра — отговори Квант.

— Да, правилно — погледна ги Гунвалд Ларшон пронизващо. — И тъй като мъжът е бил на седемдесет години и освен това е трябвало да влачи един болен дакел след себе си…

— Болен? — повтори Квант учуден.

— Да, болен — сопна се Гунвалд Ларшон. — Проклетото животно е имало дискова херния и почти не е можело да движи задните си крака.

— Най-после започвам да те разбирам — обади се Мартин Бек.

— Ами. Днес накарах мъжа отново да пробяга разстоянието. Заедно с кучето. Пробяга го три пъти, после кучето вече не можеше.

— Но това е било изтезание за него — възкликна Квант възбудено.

Мартин Бек му хвърли изненадан и едновременно заинтригуван поглед.

— Във всеки случай, двамата не успяха да го пробягат за по-малко от три минути, от което следва, че спрелият автобус е бил забелязан от мъжа най-късно в единадесет часа и седем минути. А ние сме почти сигурни, че убийството е извършено три или четири минути преди това.

— Откъде знаете? — почти едновременно възкликнаха Кристиансон и Квант.

— Това не ви засяга — отвърна им Гунвалд Ларшон пренебрежително.

— Часовникът на инспектор Стренстрьом — намеси се Мартин Бек. — Един от куршумите е минал през гръдния му кош и заседнал в дясната му китка, като избил короната на ръчния му часовник, „Омега Спийдмастер“. Според експертизата часовникът е спрял веднага. Стрелките показвали единадесет часа, три минути и тридесет и седем секунди.

Гунвалд Ларшон го погледна недоволно.

— Ние, които познавахме инспектор Стенстрьом, знаем, че той страшно много държеше на точното време — тъжно продължи Мартин Бек. — В това отношение беше фанатик. Искам да кажа, че часовникът му вървеше абсолютно точно. Продължавай, Гунвалд.

— Мъжът с кучето е вървял по Норбакагатан, идвайки от Карлбергсвеген. Всъщност автобусът го задминал в самото начало на улицата. Докато стигне до долу, изминали около пет минути. За същото разстояние на автобуса са били необходими около четиридесет и пет секунди. По пътя си не срещнал никого. Когато стигнал до ъгъла, видял автобусът да стои от другата страна на улицата.

— Да, и какво? — подхвърли Квант.

— Дръж си устата! — сопна му се Гунвалд Ларшон.

Квант подскочи и понечи да му отвърне, но като погледна Мартин Бек, се въздържа.

— Не видял, че стъклата са надупчени, впрочем нашите двама герои не са го забелязали, когато най-сетне довтасали там. Отворената предна врата обаче му направила впечатление. Помислил си, че е станала злополука и хукнал да търси помощ, като съвсем правилно изчислил, че по-бързо ще намери някого, ако стигне до крайната спирка, вместо да се връща назад по Норбакагатан. Затова тръгнал на югозапад по Нора Сташунсгатан.

— Защо? — попита Мартин Бек.

— Защото мислел, че на крайната спирка ще завари друг автобус. Но вместо това, за беда, се натъкнал на полицейска кола.

Ядният поглед на Гунвалд Ларшон унищожително прониза Кристиансон и Квант.

— Една патрулна кола от Солна, която се измъквала от района си, подобно на онуй, дето изпълзява, като вдигнеш някой камък. Я ми кажете, колко време се скатавахте на края на града?

— Три минути — отговори Квант.

— По-скоро четири или пет — поправи го Кристиансон, с което си заслужи недоволния му поглед.

— И не видяхте ли някой да минава оттам?

— Не, само мъжа с кучето — отвърна Кристиансон.

— Значи, престъпникът не е тръгнал нито на югозапад по Нора Сташунсгатан, нито на юг по Норбакагатан. И като изхождаме от факта, че не е побягнал и през гарата, остава само една възможност. По Нора Сташунсгатан, но в противоположна посока.

— А откъде… да сме сигурни, че не е побягнал през гарата? — недоумяваше Кристиансон.

— Защото само там не бяхте изпотъпкали всичко. Забравили бяхте да прескочите оградата, за да позяпате и там.

— О’кей, Гунвалд, ти постигна каквото искаше — обади се Мартин Бек. — Хубаво. Но както винаги, пак с цената на сума време, докато стигнеш до същност на въпроса.

При тези думи Кристиансон и Квант се поокуражиха и с облекчение се спогледаха съучастнически. Но Гунвалд Ларшон отново ги сряза:

— Ако имахте поне капка акъл в нещастните си чутури, щяхте да се качите в колата, да настигнете убиеца и да го хванете.

— Или пък сами да бъдем заклани — подметна Кристиансон мрачно.

— Само да го хвана тоя! Помнете ми думата, ще ви туря пред мен за прикритие! — изсъска Гунвалд Ларшон насреща им.

Квант погледна към часовника на стената и попита:

— Сега можем ли да си вървим? Жена ми…

— Да — троснато го прекъсна Гунвалд Ларшон. — Вървете по дяволите!

Сетне се обърна към Мартин Бек, като се стараеше да отбегне неговия изпълнен с укор поглед.

— Защо не помислиха малко?

— Някои хора просто загряват по-бавно — отвърна Мартин Бек любезно. — И това не се отнася само за полицаите.