Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (28)

XXVIII

Меландер не беше от хората, които се предават лесно, но сутринта на двадесет и седми декември изглеждаше тъй унил и сломен, че чак Гунвалд Ларшон не можа да се сдържи и попита:

— Какво ти е? Да не си си изгубил късмета случайно?

— Кажи-речи, още като се ожених — измърмори Меландер. — По-точно преди двадесет и две години. Не. Работата е там, че досега още не бях се лъгал.

— Е, все някога трябваше да ти се случи — утеши го Рьон.

— Да, но не мога да го проумея.

Мартин Бек почука, но още преди някой да успее да реагира, вече беше в стаята — висок, сериозен и леко покашлящ се.

— Какво не разбираш?

— Ами това с Йорансон. Как можах да се заблудя?

— Тъкмо идвам от Вестберя — рече Мартин Бек. — И имам нещичко, което може би ще те ободри.

— Какво ли може да е?

— От делото „Тереза“ липсва една страница. И по-точно хиляда двеста четиридесет и четвърта.

 

 

В три часа след обяд Колберг стоеше пред един автосервиз в Сьодертелье. Този ден успя да свърши куп работи. Между другото се увери, че тримата свидетели, забелязали колата до игрището на Стадсхаген преди шестнадесет и половина години, трябва да са я видели отпред или може би под ъгъл. Освен това прегледа основно цяла дузина фотографии и сега носеше сгъната във вътрешния си джоб една позамъглена и леко ретуширана рекламна снимка на „Морис Минор“, модел от хиляда деветстотин и петдесета година. От тримата свидетели двама бяха вече умрели — полицейският чиновник и монтьорът. Но истинският майстор експерт все още се държеше и работеше тук в Сьодертелье. Вече не като майстор — беше се издигнал, седеше в остъклена кантора и говореше по телефона. Когато разговорът свърши, Колберг влезе при него. Без да почука или да се легитимира, и дори не се представи. Просто сложи снимката отпред на бюрото и попита:

— Каква е тази кола?

— „Рено ЦВ–4“, стара машина.

— Сигурен ли сте?

— Че разбира се. Аз никога не греша.

— Съвсем сигурен?

Мъжът набързо погледна снимката отново.

— Да — потвърди той, — „ЦВ–4“ е, от първите модели.

— Благодаря — рече Колберг и протегна ръка към снимката.

Мъжът го погледна объркано.

— Чакай, чакай! Май нещо искаш да ме метнеш.

Погледна снимката по-внимателно и след около петнадесетина секунди бавно заклати глава.

— Не. Това не е „Рено“. „Морис“ е, „Морис Минор“, модел петдесета или петдесет и първа и снимката нещо не е в ред.

— Позна — потвърди Колберг. — Леко е ретуширана и нагласена, за да изглежда, като че ли е правена при лошо осветление и дъжд, примерно през някоя лятна нощ.

Думите му стреснаха мъжа.

— Ей, кой сте вие всъщност? — попита той.

— Полицай — отговори Колберг.

— Трябваше веднага да се сетя. Есента тук идва един полицай, който…

Малко преди пет и половина същия следобед Мартин Бек събра най-близките си сътрудници на съвещание в щаба. Нурдин и Монсон бяха се завърнали и групата им, така да се каже, отново беше в пълен състав. Липсваше само Хамар, заминал за празниците. Знаеше какви бедни резултати даде четиридесет и четиридневното усилено търсене и не очакваше решителен обрат между Коледа и Нова година — период, през който и преследвачите, и преследваните най-често си седят в къщи, оригват се и се чудят как парите да им стигнат за януари.

— Аха, значи, липсва една страница — със задоволство отбеляза Меландер. — Кой ли може да я е взел?

Мартин Бек и Колберг бързо се спогледаха.

— Има ли сред вас специалист по обиск? — попита Мартин Бек.

— Да, аз — обади се лениво Монсон от мястото си до прозореца. — Ако има нещо, винаги го откривам.

— Добре. Ще претърсиш жилището на Оке Стенстрьом на Шйерхувсгатан — разпореди се Мартин Бек.

— И какво по-специално да търся?

— Страницата от едно разследване — обясни Колберг. — Номерът й е едно-две-четири-четири и е възможно там да се среща името Нилс Ерик Йорансон.

— Утре сутринта ще отида — прие Монсон. — На дневна светлина винаги е по-лесно.

— Добре, може — съгласи се Мартин Бек.

— Утре сутринта ще ти дам ключовете — добави Колберг.

Те всъщност лежаха в джоба му, но искаше да превари Монсон, за да отстрани някоя и друга следа от фотографската дейност на Стенстрьом.

 

 

В два часа на следващия следобед телефонът върху бюрото на Мартин Бек иззвъня.

— Здрасти, тук е Пер.

— Кой Пер?

— Монсон.

— А, ти ли си. Е?

— Намирам се в жилището на Стенстрьом. Листът не е тук.

— Сигурен ли си?

— Как така сигурен?

Монсон изглежда сериозно се засегна.

— Разбира се, че съм сигурен. А вие сигурни ли сте, че той е взел страницата?

— Така поне мислим.

— Добре — рече Монсон, — тогава ще продължа някъде другаде.

Мартин Бек се почеса по главата.

— Другаде ли? Какво искаш да кажеш с това? — попита той.

Но Монсон вече беше затворил.

— За бога, регистратурата сигурно има копия — подхвърли Гунвалд Ларшон. — Или пък прокуратурата.

— Прав си — съгласи се Мартин Бек.

Натисна вилката на телефона и набра някакъв вътрешен номер.

В съседната стая се водеше разговор между Колберг и Меландер.

— Прегледах списъка ти.

— Е, и? Сети ли се нещо?

— Да, куп работи. Само не зная дали имат значение.

— Остави ме аз да реша.

— Много от хората са рецидивисти. Например Карл Андершон, Вилхелм Русберг и Бенгт Валберг. Стари крадци и тримата, с множество присъди. Сега вече са твърде възрастни, за да работят.

— Карай нататък.

— Юхан Гран, също престъпник, бил е нещо като склададжия на крадени вещи и сигурно продължава да е такъв. А това, че бил сервитьор го зарежи, чист блъф. Само преди година е лежал в затвора. А този Валтер Ериксон, знаеш ли го как е овдовял?

— Не.

— Халосал жена си с кухненския стол по време на някаква пиянска разправия. Осъдиха го за убийство и лежа пет години.

— Я виж ти.

— Има и други престъпници сред тях. Уве Ериксон и Бенгт Фредриксон са и двамата осъждани за нанасяне на телесна повреда. Фредриксон не по-малко от шест пъти. Ако питаш мен, някои от обвиненията е трябвало да гласят „опит за убийство“. И вехтошарят Ян Карлсон също е съмнителна птица. Не е затварян никога, но много пъти е висял на косъм. Бьорн Форшберг също го помня. Някога въртеше разни далавери и беше добре известен в своите среди през втората половина на четиридесетте години. Но сетне обърна курса и направи добра кариера. Ожени се за богата жена и стана уважаван търговец. Има само една стара присъда за измама, от хиляда деветстотин четиридесет и седма. За сметка на това пък Ханс Венстрьом има добре попълнен списък. Всичко: от дребни кражби, та чак до касоразбивачество. Каква му е професията?

— Бивш помощник в рибната търговия — отвърна Колберг и погледна за всеки случай в списъка.

— Да. Преди двадесет и пет години все е застанал няколко пъти на пазара в Сундбюберг. Но и той е вече твърде стар. Ингвар Бенгтсон понастоящем се пише журналист. А беше пионер в областта на чековите фалшификации. Също и сутеньор. Бу Фростенсон е третокласен актьор и всеизвестен наркоман.

— На тая мадама не й ли е идвало наум да спи и с някой порядъчен мъж? — изстена Колберг.

— О, да. Имаш доста такива в списъка си. Например Рюне Бенгтсон, Ленарт Линдгрен, Курт Улсон и Рагнар Виклунд. Всички до един от висшето общество. Без никакво черно петънце.

Колберг си припомни протоколите от разпитите им.

— Да. А и четиримата са били женени. За тях е било цял ад да обяснят всичко на жените си.

— Е, тук полицията все пак подходи доста дискретно. А що се отнася до младежите, били тогава двадесетгодишни или още по-млади, те също не бяха извършили нищо особено. От шестимата на тая възраст, които имаш в списъка си, само на един не му е потръгнало в живота. Кенет Карлсон. Има няколко присъди. Поправителен дом и прочие. Но всичко е било доста отдавна и все за дреболии. Искаш ли да се разровя в миналото на тия хора?

— Да, ако обичаш. Можеш да отделиш старците, примерно всички, които сега са над шестдесет. Също и младите до тридесет и осем години.

— Това прави осем плюс седем. Петнадесет души. Остават само четиринадесет. Полето се стеснява.

— Кое поле?

— Хм — рече замислено Меландер. — Всички тези мъже, разбира се, имат алиби за убийството на Тереза.

— Хич не се и съмнявай — отвърна Колберг. — Или най-малкото за момента, в който трупът е бил занесен до Стадсхаген.

 

 

Търсенето на копия от делото „Тереза“ започна на двадесет и осми декември, но докато се получи някакъв резултат, дойде новата хиляда деветстотин и шестдесет и осма година.

Едва на пети януари сутринта върху бюрото на Мартин Бек се появи прашна папка. И без да е детектив, човек можеше да разбере, че е измъкната от най-тъмните кътчета на архива и че от години никой не се бе докосвал до нея.

Мартин Бек бързо прелисти до хиляда двеста четиридесет и четвърта страница. Текстът беше кратък. Колберг се надвеси над рамото му и зачетоха.

Разпит на търговеца Нилс Ерик Йорансон, 7, август 1951 г.

За себе си Йорансон съобщава, че е роден на 4.10.1929 г. във финландската енория в Стокхолм. Родители, Алгот Ерик Йорансон, електротехник, и Бенита Йорансон, род. Рантанен. Понастоящем работи като продавач във фирмата „Алимпорт“, Холендарегатан 10, Стокхолм.

Йорансон признава, че е познавал Тереза Камарао, която известно време се е движела в неговите среди, но не през месеците преди смъртта й. По-нататък Йорансон признава, че на два пъти е имал интимна връзка с Тереза Камарао. Първия път в едно жилище на Свартмангатан, тук в града, където присъствали и много други лица. Казва, че от всички тях си спомня само някой си Карл Оке Биргер Свенсон-Раск. Втория път срещата станала в едно приземно помещение на Холендарегатан, тук в града. И този път в присъствието на Свенсон-Раск, който също имал интимна връзка с госпожа Камарао. Йорансон твърди, че не си спомня точните дати, но предполага, че това е станало в разстояние на няколко дни през периода от края на ноември и (или началото на декември миналата година, т.е. 1950). Йорансон твърди, че освен Свенсон-Раск не познава други от обкръжението на Тереза Камарао.

От 2 до 13 юни Йорансон се е намирал в Екшьо, за където заминал с лек автомобил номер А 6310, по поръчение на фирмата си. Личният автомобил А 6310, марка „Морис Минор“, модел 1949 г., е собственост на Йорансон. Написаното прочетено и потвърдено.

Вярно (Подпис)

В допълнение може да се каже, че гореспоменатият Карл Оке Биргер Свенсон-Раск е същото лице, което първо посочи на полицията, че Йорансон е имал интимни връзки с госпожа Тереза Камарао. Показанията на Йорансон относно пребиваването му в Екшьо се потвърждават от персонала на градския хотел. Келнерът на хотела Сверкер Юнсон казва, че на 10 юни вечерта Йорансон през цялото време се е намирал в ресторанта на хотела, където останал до затварянето му в 23.30 часа. Бил пиян. Показанията на Сверкер Юнсон следва да се приемат за достоверни, още повече, че се потвърждават от бележките, нанесени върху хотелската сметка на Йорансон.

— Е — заключи Колберг, — дотук всичко е ясно.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Това, което не успя Стенстрьом. Да отида до Екшьо.

— Да… всичко започва да идва на мястото си — замислено рече Мартин Бек.

— Да — съгласи се Колберг. — А къде е Монсон?

— Сигурно е в Халстахамар да търси листа. При майката на Стенстрьом.

— Не се предава лесно — рече Колберг. — Жалко, мислех да взема колата му, защото моята нещо не е в ред със запалването.

Колберг пристигна в Екшьо сутринта на осми януари. През нощта измина с колата триста тридесет и пет километра в снежна виелица и по заледени като стъкло пътища, но въпреки това не се чувствуваше особено уморен. Градският хотел се издигаше до площада и представляваше хубава старинна сграда, пълно съвпадение с представата за идиличните шведски градчета, изобразявани по коледните картички. Някогашният келнер Сверкер Юнсон беше умрял още преди десет години, но копието от сметката на Нилс Ерик Йорансон все още се пазеше. Изминаха часове, докато го изровят от една прашна картонена кутия на тавана.

Сметката потвърждаваше, че Йорансон е живял в хотела единадесет денонощия. Всеки ден беше ял и пил в ресторанта и подписвал сметки, след което сумите бяха прехвърляни в общата му сметка. В нея влизаха и някои допълнителни разходи, между другото и за телефон, ала номерата, с които бе говорил, не бяха отбелязани. Но друга една сума веднага заинтригува Колберг.

— На седми юни 1951 г. хотелът беше изплатил за сметка на госта петдесет и две крони и двадесет и пет йоре на един автосервиз. Сумата се даваше за „транспортиране и ремонт“.

— Този автосервиз дали още съществува? — обърна се Колберг към притежателя на хотела.

— Да, разбира се, дори не е променял собственика си от двадесет и пет години. Следвай само шосето за Лонганес и…

Всъщност се оказа, че мъжът е държал сервиза от двадесет и седем години. Изгледа го недоверчиво и рече:

— Преди шестнадесет и половина години? Как по дяволите да го помня?

— Не си ли водите отчет?

— Моля, моля. Тук няма нищо скрито-покрито.

Отне му час и половина, докато намери старата касова книга и не пожела да я пусне от ръцете си, а сам запрелиства из нея, докато стигна до споменатия ден.

— Седми юни. Ето. Взехме я от хотела, точно така. Жилото за газта беше отишло по дяволите. Цялото удоволствие му струваше петдесет и две крони и двадесет и пет йоре. С докарването и всичко останало.

Колберг чакаше.

— Докарване — измърмори мъжът. — Ама че глупак, защо не си е нагласил газта, за да дойде сам.

— Отбелязали ли сте нещо за колата?

— Да. А… А… ама какво? Не се чете. Някой си е залепил мазния пръст върху числата. Но все пак личи, че е бил от Стокхолм.

— Знаете ли каква е била колата?

— Разбира се. „Форд Бедете“.

— Не беше ли „Морис Минор“?

— Щом е написано „Форд Бедете“, значи, е била „Форд Бедете“ и толкоз — отвърна собственикът на сервиза. — „Морис Минор“… разликата е огромна.

Колберг отнесе книгата със себе си, което обаче му струва още половин час заплахи и увещания. Най-после, на излизане от сервиза, собственикът рече:

— Да, сега разбирам защо е дал залудо пари за докарване.

— Така ли. Защо?

— Нали е бил от Стокхолм.

 

 

Докато се прибере в градския хотел на Екшьо, настъпи вечерта. Беше гладен, измръзнал и уморен и вместо да потегли обратно на север, нае стая. Окъпа се и поръча вечеря. Докато чакаше да я приготвят, набра два телефонни разговора. Първо с Меландер.

— Можеш ли да проучиш кои от списъка са имали коли през юни петдесет и първа година и какви?

— Разбира се. Още утре сутринта.

— И какъв цвят е имал „Морисът“ на Йорансон.

— Добре.

После с Мартин Бек.

— Йорансон не е идвал в Екшьо с „Мориса“ си. Карал е друга кола.

— Значи, Стенстрьом е имал право.

— Можеш ли да накараш някого да издири кой е бил собственикът на фирмата от Холендергатан, за която е работил Йорансон? И с какво се е занимавала?

— Добре.

— Утре по обяд ще съм в Стокхолм.

Слезе в ресторанта да вечеря. Докато седеше на масата, неочаквано си спомни, че точно преди шестнадесет години бе живял в съвсем същия хотел. Тогава работеше още в Държавната криминална полиция и разследваха убийството на един таксиметров шофьор. Изясниха го за три или четири дни. И ако на времето беше знаел това, което знаеше сега, сигурно щеше да се справи със случая „Тереза“ само за десетина минути.

 

 

Рьон мислеше за Улсон и сметката от ресторанта, която намери сред вехториите на Йорансон. В четвъртък сутринта го осени една мисъл и както често се случваше, когато нещо му тежеше, отиде при Гунвалд Ларшон. Въпреки официалния тон, който поддържаха помежду си в службата, Рьон и Гунвалд Ларшон бяха приятели — нещо, което малцина знаеха. Бяха прекарали заедно коледните празници и новогодишната вечер и повечето от колегите им биха се учудили, ако го узнаеха.

— Мисля си за тази бележка с инициалите Б Ф започна Рьон.

— В списъка, над който си играят Мартин Бек и Колберг, има три имена с тези инициали. Бу Фростенсон, Бенгт Фредриксон и Бьорн Форшберг.

— Е, и?

— Бихме могли да ги погледаме внимателно и да видим дали някой от тях не прилича на Улсон.

— Знаеш ли ги къде са?

— Меландер сигурно ще ги открие.

И Меландер ги откри. Само за двадесет минути успя да разбере, че Форшберг си е в къщи и след обяд ще ходи в кантората си в центъра. В дванадесет имал среща с някакъв клиент в „Амбасадьор“. Фростенсон се намираше в едно киностудио в Росунда, където снимал някаква незначителна роля във филм на Арне Матсон.

— А Фредриксон вероятно седи и пие бира в кафене „Тиян“. По това време на деня обикновено кисне там.

— Идвам с теб — неочаквано реши Мартин Бек. — Ще вземем колата на Монсон, аз съм му дал в замяна една от нашите.

Бенгт Фредриксон, артист и побойник, наистина седеше в кафенето в Стария град. Страшен дебелак, с къдрава и занемарена рижа брада и посивяла сплъстена коса. И при това вече пиян.

Директорът на продукцията ги преведе през дългите, криволичещи коридори до един ъгъл на голямото киностудио в Солна.

— След пет минути Фростенсон ще играе в една сцена — обясни той. — Впрочем това е единствената му реплика във филма.

Застанаха на сигурно разстояние до вратата, но и оттук мощните прожектори ясно им разкриваха наредбата в студиото, скрито зад плетеница от кабели и разхвърляни декори. Сцената изобразяваше нещо като търговски щанд.

— Внимание! — изрева режисьорът. — Тишина! Снимка! Камера!

В кръга на прожектора влезе човек в бяла престилка и с месарска шапка на главата и рече:

— Какво ще обичате, моля?

— Стоп! — изрева отново режисьорът.

На Фростенсон му се наложи да повтори единствената си реплика пет пъти. Беше дребен, плешив слаб мъж, заекваше и правеше нервни тикове с устата и очите си.

Половин час по-късно Гунвалд Ларшон спря колата на около двадесет и пет метра от портата на вилата в Стоксунд, където живееше Бьорн Форшберг. На задната седалка се спотайваха Мартин Бек и Рьон. Зад отворената врата на гаража се виждаше черен „Мерцедес“ от най-луксозните.

— Скоро би трябвало да се появи, ако не иска да закъснее за уговорения обяд — рече Гунвалд Ларшон.

След четвърт час вратата на вилата се отвори и на стълбите се показа мъж, придружен от руса жена, куче и едно момиченце на около седем години.

Мъжът целуна жената по бузата, вдигна детето и го прегърна. После с бързи крачки се отправи към гаража, качи се в колата и потегли. Момиченцето му изпрати въздушна целувка, засмя се и извика нещо след него.

Бьорн Форшберг беше висок и строен, с красиво като картина лице, взето сякаш от илюстрацията на някое списание, с ясно изразени черти и открит поглед. Имаше слънчев загар и се движеше със свободна спортна походка. Беше гологлав и облечен в широко сиво палто. Сресаната му назад коса стоеше на вълни. Изглеждаше по-млад от своите четиридесет и осем години.

— Като Улсон! — обади се Рьон. — Особено в телосложението и дрехите. По-точно палтото.

— Да — съгласи се Гунвалд Ларшон, — но с тази разлика, че Улсон е купил своята вехтория за триста крони, и то преди три години, а този сигурно е броил пет хилядарки за неговата. Но хора като Шверин нямат око за тия неща.

— Нито пък аз, ако трябва да си призная — рече Рьон.

— Но аз имам — отвърна Гунвалд Ларшон. — За щастие има хора с чувство за качество. В противен случай биха построили по Савил Роу публични домове.

— Къде? — попита изненадан Рьон.

 

 

Плановете на Колберг се провалиха окончателно. Първо — успа се. И второ — времето се оказа по-лошо от всякога. В един и половина едва успя да се добере до един мотел малко след Линшьопинг. Изпи чаша кафе с парче бадемова торта и се обади в Стокхолм.

— Е?

— Само девет от тях са имали коли през лятото на петдесет и първа — отвърна Меландер. — Ингвар Бенгтсон — нов „Фолксваген“, Рюне Бенгтсон — „Пакард“ четиридесет и девета, Кент Карлсон — „ДКВ“ тридесет и осма, Уве Ериксон — стар „Опел Капитен“, от преди войната, Бьорн Форшберг — „Форд Бедете“ четиридесет и девета и…

— Чакай, чакай. Друг имал ли е такава?

— „Бедете“ ли? Не.

— Тогава това ми стига.

— „Морисът“ на Йорансон първоначално е бил светлозелен. Може и той да го е пребоядисал.

— Добре. Можеш ли да ме свържеш с Мартин?

— Само още нещо. През лятото на петдесет и първа Йорансон е дал колата си на отпадъци. На петнадесети август е отписана от регистрите, т.е. само една седмица след разпита му в полицията.

Колберг пусна още една крона в автомата и докато чакаше, си помисли, че му оставаха още цели двеста и четири километра път. В такова време пътуването щеше да му отнеме цяла вечност. Съжаляваше, че не изпрати журнала с влака още предната вечер.

— Да? Инспектор Бек.

— Здравей. С какво се е занимавала фирмата?

— Бих казал с крадени стоки. Но не е могло да се докаже. Имали са няколко пътуващи търговци, които са обикаляли с разните дрехи насам-натам по селата.

— И кой е бил собственикът й?

— Бьорн Форшберг.

Колберг се замисли за миг. Сетне рече:

— Кажи на Меландер изцяло да насочи работата към Форшберг. И помоли Йелм да ме изчака или поне да остави заместник в лабораторията. Нося нещо, което веднага трябва да се изследва.

 

 

В пет часа Колберг още не се беше върнал. Меландер чукна на вратата на Мартин Бек и влезе с лулата в едната си ръка и листове в другата и веднага започна да говори:

— Бьорн Форшберг се е оженил на седемнадесети юни хиляда деветстотин петдесет и първа за Елза Беатриче Хокансон, единствено дете на някой си Магнус Хокансон, директор, който се занимавал със строителни материали и на практика се явява самостоятелен собственик на предприятието. Смятан за много богат. Форшберг моментално ликвидирал всичките си предишни сделки, свързани с фирмата от Холендергатан, и здравата се захванал за работа. Следвал търговия и икономика и станал деен търговец. Когато преди девет години Хокансон починал, дъщеря му наследила и богатството, и фирмата му, но Форшберг я оглавява още от средата на шестдесетте години. През петдесет и девета купил вилата в Стоксунд. Трябва да му е струвала около половин милион.

Мартин Бек се изсекна.

— Колко време е познавал момичето, преди да се оженят?

— Изглежда, са се срещнали през март петдесет и първа в Оре. Форшберг бил запален скиор. Впрочем и сега си е такъв. Жена му също. Нещо като любов от пръв поглед. До сватбата се срещали най-редовно и той ходел често на гости в семейството й. Тогава е бил на тридесет и две, а Елза на двадесет и пет години.

Меландер взе друг лист.

— Бракът изглежда щастлив. Имат три деца, две момчета на дванадесет и на тринадесет години и едно момиче на седем. Малко след сватбата продал своя „Форд Бедете“ и си купил „Линколн“. А оттогава е сменил най-различни коли.

Меландер млъкна и запали лулата си.

— Това ли е всичко?

— Не, още нещо има. Мисля, че е важно. Бьорн Форшберг е участвувал като доброволец във Финландската война през хиляда деветстотин и четиридесета. Тогава е бил на двадесет и една години и е заминал за фронта веднага след отбиването на военната си служба тук. Баща му бил вахтмистър в артилерийските части на Венд и Кришанстад. Бил е от заможно семейство и е имал добри перспективи, но веднага след войната работите му тръгват зле.

— О’кей, изглежда, е той.

— Да, така изглежда — съгласи се Меландер.

— Кои са още тук?

— Гунвалд, Рьон, Нурдин и Ек. Ще погледнем ли алибито му?

— Да — рече Мартин Бек.

 

 

Едва в осем часа Колберг успя да се добере до Стокхолм. Първо отиде до лабораторията, за да предаде книгата от сервиза.

— Знаеш, че имаме твърдо работно време посрещна го кисело Йелм. — До пет сме.

— Тогава е страшно мило от твоя страна, че…

— Добре, добре. Ще ти се обадя след малко. Само номера на колата ли ти трябва?

— Да. Търси ме на Кунгсхолмсгатан.

Колберг и Мартин Бек не бяха успели да си кажат много, когато телефонът иззвъня.

— А шест-седем-нула-осем — рече Йелм лаконично.

— Отлично.

— Дребна работа. Могъл си и сам да го видиш.

Колберг затвори и Мартин Бек го погледна въпросително.

— Да. Колата, с която Йорансон е ходил до Екшьо, е била на Форшберг. В това вече няма съмнение. Как е алибито на Форшберг?

— Слаба работа. През юни петдесет и първа е имал бекярско жилище на Холендергатан, в сградата на същата подозрителна фирма. На разпита казал, че вечерта на десети е бил в Нортелье, което сигурно е истина, защото имал там някаква среща в седем часа. После, пак по негови данни, взел последния влак и в единадесет и половина през нощта пристигнал в Стокхолм. Казал също, че заел колата си на един от своите продавачи, което последният наистина потвърдил.

— Но всячески е прикривал, че са разменили колите си с Йорансон.

— Да — съгласи се Мартин Бек. — Взел е „Мориса“ на Йорансон и по такъв начин работата става съвсем друга. С колата е можел преспокойно да стигне до Стокхолм за час и половина. Обикновено са държали колите си в двора на Холендергатан. Нямало е външни погледи. Но е имало хладилен склад, предназначен уж за кожени облекла, оставяни за съхранение през лятото, а всъщност най-вероятно крадени. Как мислиш, защо ли са си разменили колите?

— Причината изглежда съвсем проста — отвърна Колберг. — Йорансон е тръгнал да пласира стока и е карал голямо количество дрехи и пр. А във „Ведетата“ на Форшберг е могъл да вземе три пъти повече, отколкото в собствения си „Морис“.

Той млъкна и след около половин минута продължи:

— Йорансон сигурно е усетил работата, но чак по-късно. Когато се е върнал, разбрал, че колата му може да стане опасна за него и затова веднага след разпита я бракувал.

— Какво е казал Форшберг за връзките си с Тереза? — попита Мартин Бек.

— Че се е запознал с нея през есента на хиляда деветстотин и петдесета година на една забава и после спал с нея няколко пъти. Не си спомнял колко. Същата зима срещнал бъдещата си съпруга и престанал да се интересува от нимфоманки.

— Така ли е казал?

— Да, дословно. Как мислиш, защо я е убил? За да премахне жертвата ли, както е записал Стенстрьом в полето на книгата на Вендел.

— Вероятно. Нали всички казвали, че била страшна лепка. Във всеки случай убийството не е сексуално.

— Не. Но така е искал да го представи. Сетне пък имал невероятния късмет — свидетелите да объркат колите. Как ли се е радвал. Вече е могъл да се чувствува почти сигурен. Тревожел го е само Йорансон.

— Той и Форшберг са били приятели — посочи Мартин Бек.

— Да. Пък и нищо не е станало, докато един хубав ден Стенстрьом не разровил случая „Тереза“ и Биргерсон не му подхвърлил идеята с колата. Той открил, че единствен Йорансон от всички замесени е имал „Морис Минор“. И при това в същия цвят. Разпитал на своя глава сума народ и тръгнал след Йорансон. Разбира се, скоро забелязал, че Йорансон получава от някого пари, и предположил, че идват от убиеца на Тереза Камарао. Йорансон взел да става все по-нервен и по-нервен… знаем ли впрочем къде е бил между осми октомври и тринадесети ноември?

— Да, в една лодка на езерото Клара. Тази сутрин Нурдин го уточни.

Колберг кимна.

— Стенстрьом е разчитал, че Йорансон рано или късно ще го отведе при убиеца и затова продължавал да го следи, ден след ден, и предполагам съвсем открито. Всъщност бил е прав. Макар че лично за него резултатът излезе лош. Ех, да беше избързал с пътуването си до Екшьо…

Колберг млъкна. Мартин Бек замислено се почеса по носа.

— Да, тъй трябва да е било. И психологически е точно. Оставали са още девет години и случаят „Тереза“ щял да отпадне по давност. А едно убийство е единственото престъпление, заради което всеки що-годе нормален човек би се решил на подобна крайност, само и само да не го разкрият. Пък и Форшберг наистина е щял да изгуби много.

— Знаем ли какво е правил вечерта на тринадесети ноември?

— Да. Избивал е хората в автобуса, включително Стенстрьом и Йорансон, станали при това положение крайно опасни за него. Но единственото, което знаем със сигурност, е, че е имал възможността да извърши убийството.

— Откъде го знаем?

— Гунвалд успя да отвлече прислужницата на семейство Форшберг — немкиня. В понеделник вечер тя винаги е свободна. И според календарчето в чантата й е прекарала нощта на тринадесети срещу четиринадесети при своя така наречен приятел. Пак от същия източник знаем, че вечерта госпожа Форшберг е била на вечеря с приятелки. Предполага се следователно, че Форшберг е останал сам в къщата, защото по принцип никога не оставяли децата без надзор.

— А къде е тя сега? Имам пред вид прислужницата.

— Тук. И смятаме да я задържим през нощта.

— Как мислиш, какво ли е психологическото му състояние? — попита Колберг.

— Вероятно много лошо. На границата на припадъка.

— Въпросът е имаме ли достатъчно улики, за да го арестуваме — рече Колберг.

— За автобуса нямаме — отвърна Мартин Бек. — Би било произвол. Но можем да го задържим като заподозрян в убийството на Тереза Камарао. Имаме един главен свидетел, решил да сътрудничи. Плюс ред нови доказателства.

— Кога?

— Утре преди обяд.

— Къде?

— В кантората му. Още в момента, в който се появи. Няма защо да въвличаме жена му и децата особено ако реши да се съпротивлява.

— Как?

— Колкото се може по-кротко. Без стрелба и разбити врати.

Колберг помисли малко и зададе последния си въпрос:

— Кой?

— Аз и Меландер.