Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (18)

XVIII

Противно на всички очаквания, петъкът започна с една обнадеждаваща вест.

Прие я Мартин Бек по телефона, а другите го чуха да казва:

— Какво? Така ли? Ама наистина?

Всички в стаята изоставиха работата и го погледнаха. Той остави слушалката и съобщи:

— Балистичната експертиза е готова.

— И какво?

— Открили са с какво оръжие е стреляно.

— Така ли? — подхвърли Колберг равнодушно.

— Сигурно автомат — рече Гунвалд Ларшон. — Военните имат хиляди такива — стоят си неохранявани в складовете. Викам направо да ги раздадат на престъпниците и ще си спестят слагането на нови катинари всяка седмица. Ей сега, за половин час, мога да обиколя града и да ви доставя цяла дузина.

— Не е точно така, както мислиш — прекъсна го Мартин Бек и посочи бележката, на която беше записвал. — Модел тридесет и седем, тип „Суоми“.

— Не може да бъде — измърмори Меландер.

— От ония старите, с дървен приклад — досети се Гунвалд Ларшон. — Такъв не съм виждал от четиридесетте години насам.

— Финландски ли е, или е правен тук по лиценз? — поиска да уточни Колберг.

— Финландски — отвърна Мартин Бек. — Момчето, което се обади, каза, че са почти сигурни в това. Патроните също са стари. Производство на фабриката за шевни машини в Тикакоски.

— „М тридесет и седем“ — замислено рече Колберг, — с пълнител за седемдесет патрона. Кой ли днес може да има такъв?

— Никой — отвърна Гунвалд Ларшон. — Автоматът вече лежи на морското дъно. На тридесет метра дълбочина.

— Сигурно — обади се Мартин Бек. — Но кой ли е имал такъв до преди четири дни?

— Някой шантав финландец — иронично му отвърна Гунвалд Ларшон. — Давай да изкараме кучетата и хайде в града, да прибираме всички луди финландци. Страшно весело ще бъде.

— На вестниците ще казваме ли? — попита сериозно Колберг.

— Не — отвърна Мартин Бек. — Нито дума.

Всички се умълчаха. Бяха се натъкнали на първата си следа. А колко ли време щеше да мине, докато открият следващата?

Вратата се отвори, в стаята влезе млад мъж и любопитно се огледа. В ръката си стискаше кафяв плик.

— Кого търсите? — попита го Колберг.

— Меландер — отговори младежът.

— Първи помощник-инспектор Меландер — поправи го Колберг. — Ето го, седи отсреща.

Младежът отиде и остави плика на бюрото. Тъкмо се канеше да излезе и Колберг рече:

— Не те чух да чукаш.

Младежът се спря с ръка на дръжката, но не отговори. Всички мълчаха. Колберг започна бавно и ясно, както се обяснява на дете:

— Преди да се влезе в една стая, се чука на вратата. Изчаква се отговор, после се отваря и се влиза. Разбрано?

— Да — глухо отвърна младежът, като гледаше в краката му.

— Добре — рече Колберг и му обърна гръб.

Младият мъж се измъкна бързо от стаята и безшумно затвори вратата след себе си.

— Кой беше тоя? — попита Гунвалд Ларшон.

Колберг вдигна рамене.

— Доста напомня на Стенстрьом — рече Гунвалд Ларшон.

Меландер остави лулата, разпечата плика и измъкна от него дебела тетрадка със зелени корици.

— Какво е това? — попита Мартин Бек.

Меландер прелисти няколко страници и отговори!

— Мнението на психолозите. Дадох да ми го подвържат.

— Аха! — възкликна Гунвалд Ларшон. — И какви са гениалните им теории? Че горкият ни убиец някога в пубертета е бил свален от автобус, тъй като е нямал пари за билет и това преживяване оставило тъй дълбоки следи в чувствителната му душа, че…

Мартин Бек го прекъсна рязко.

— Гунвалд, не си остроумен.

Колберг му отправи бърз, учуден поглед и се обърка към Меландер:

— Е, Фредрик, какво откри в тая тухла?

Меландер изчегърта лулата си върху един лист, сгъна го и го хвърли в кошчето.

— Знаете, че подобни случаи в Швеция нямаме. Освен ако не се върнем много назад във времето, да речем, до касапницата в Норлунд — на парахода „Принц Карл“. Ето защо психолозите са се опирали главно на американски изследвания от последните десетилетия.

Меландер духна за проба в лулата си и като започна да я тъпче с тютюн, продължи:

— За разлика от нас, на американските психолози не им липсва материал за работа. Тук, в сборника, между другото пише и за Спек, бостънския удушвач, убил в Чикаго осем медицински сестри, за Уитман, който от една кула убил шестнадесет души и ранил много други, за Ърну, който за дванадесет минути застрелял в Ню Джърси тринадесет човека на улицата и за още някои, за които сигурно сте чели.

Той прелисти тетрадката.

— Масовите убийства, изглежда, са американски специалитет — отбеляза Гунвалд Ларшон.

— Да — потвърди Меландер. — Тук в сборника се посочват някои доста правдоподобни теории като обяснение на този факт.

— Възхвалата на насилието — започна да ги изрежда Колберг. — Кариеристичното общество. Продажбата на огнестрелно оръжие чрез пощата. Жестоката война във Виетнам.

Меландер запали лулата си и кимна.

— Да, това са една част — потвърди той.

— Някъде четох, че на хиляда американци един или двама са потенциални масови убийци — продължи Колберг. — Питам се само как са успели да го установят.

— Чрез проучване на общественото мнение — обясни Гунвалд Ларшон. — Това е друг американски специалитет. Обикалят къщите и питат хората дали биха извършили масово убийство. Двама на хиляда отговарят: разбира се, би било много забавно.

Мартин Бек се изсекна и ядосано погледна Гунвалд Ларшон със зачервените си очи.

Меландер се облегна назад и протегна крака.

— Какво казват твоите психолози за природата на масовия убиец? — попита Колберг.

Меландер прелисти една страница и зачете:

— Най-често той е под тридесет години, нерядко стеснителен и затворен, но прави впечатление на любезен и прилежен. Възможно е да пие, но по-често е въздържател. Вероятно е дребен на ръст или пък белязан с някакъв недъг или друг физически дефект, който го отличава от обикновените хора. В обществото заема незначителен пост и е израснал в недоимък. В много случаи е дете на разведени или пък няма родители и е прекарал мрачно детство. Обикновено преди това не е извършвал сериозно престъпление.

Той вдигна очи и добави:

— Основават се на съпоставителните данни, получени при изследване на живота и психиката на американски масови убийци.

— Че такъв убиец трябва да е абсолютно луд — възкликна Гунвалд Ларшон. — Нима не му личи, преди да се втурне на улицата и да избие сума ти народ?

— Психопатът може да изглежда съвсем нормален, докато не се случи нещо, което да отприщи лудостта му. Психопатията означава, че една или повече черти в нечий характер са патологично развити, а инак човекът си е напълно нормален, работоспособен, надарен и прочие. Ето защо и близките на повечето хора, извършили масово убийство съвсем неочаквано и на пръв поглед без никакъв мотив, ги описват като скромни, мили и възпитани хора, от които никога не са очаквали подобно нещо. В много от американските случаи се посочва, че дълго време те съзнават болестта си и се мъчат да потискат патологичното начало, но накрая му се поддават. Масовият убиец може да страда от мания за преследване или за величие, или пък да има патологичен комплекс за вина. Нерядко обяснява действията си с желанието да стане известен и вестниците да пишат за него с големи заглавия. В основата на акта почти винаги лежи стремеж за изява или отмъщение. Той се чувствува подценен, неразбран и пренебрегнат. В повечето случаи има сериозни сексуални проблеми.

След лекцията, която Меландер изнесе, в стаята настъпи мълчание. Мартин Бек гледаше през прозореца. Беше блед, с хлътнали очи и по-прегърбен от друг път.

Колберг седеше на бюрото на Гунвалд Ларшон и нанизваше кламерите му в дълга верига. Гунвалд Ларшон ядосано му дръпна кутията. В стаята влезе Монсон с вечната си клечка за зъби в уста.

— Боже мой! За какво говорите? — възкликна той.

— Автобусът може би е някакъв сексуален символ — замислено рече Гунвалд Ларшон. — Само че хоризонтален.

Монсон го зяпна учуден.

Мартин Бек стана, приближи се до Меландер и взе зелената тетрадка.

— Искам да прочета всичко това на спокойствие — обясни той. — Без духовити коментари.

Тръгна към вратата, но бе спрян от Монсон, който извади клечката от устата си и попита:

— Какво да правя сега?

— Не знам. Питай Колберг — отвърна Мартин Бек кратко и напусна стаята.

— Можеш да отидеш да поговориш с хазяйката на оня арабин — обади се Колберг и му написа името и адреса на един лист.

— Какво става с Мартин? — загрижено попита Гунвалд Ларшон. — Защо е толкова кисел?

Колберг вдигна рамене.

— Сигурно си има причини — отвърна той.

Монсон се лута из стокхолмското движение цял половин час, докато открие Нора Сташунсгатан. Когато най-после паркира колата срещу спирката на четиридесет и седма линия, часът минаваше четири и вече бе тъмно.

В къщата живееха двама наематели на име Карлсон, но за него не бе трудно да познае кой от тях е истинският.

На вратата имаше закачени осем картички с имена, две от които печатни, а останалите изписани с различни почерци. Всички имена бяха чуждестранни. Името Мохамед Боуси липсваше в колекцията.

Монсон позвъни. Отвори му мургав мъж в омачкан панталон и бял потник.

— Тук ли е госпожа Карлсон? — попита Монсон.

Мъжът се усмихна широко с белите си зъби и разпери ръце.

— Госпожа Карлсон не в къщи — отвърна той на развален шведски. — Дойде скоро.

— Тогава ще я почакам — реши Монсон и влезе в антрето.

Разкопча палтото си и погледна усмихнатия мъж.

— Познавахте ли Мохамед Боуси, който живя тук? — попита той.

Усмивката върху лицето на мъжа моментално се стопи.

— Да — отвърна той. — Страшно нещо. Ужасно. Той, Мохамед, бил мой приятел.

— И вие ли сте арабин? — попита Монсон.

— Не. Турчин. Вие също чужденец?

— Не — отвърна Монсон. — Швед.

— О, стори ми се, че чува малко акцент — оправда се турчинът.

Монсон го изгледа строго.

— Аз съм полицай — обясни той. — Искам да поогледам тук, ако може. Има ли още някой в къщи?

— Не. Само аз. В болнични съм.

Монсон се огледа. Мрачното антре беше дълго и тясно, мебелирано с дървен стол, масичка и метална поставка за чадъри. Върху масичката лежаха вестници и няколко писма с чуждестранни марки. Освен входната врата, в коридора имаше пет други врати, от които една двойна и две по-малки, вероятно на тоалетната и на дрешника.

Монсон пристъпи към двойната врата и бутна едното крило.

— Не. Стаята на госпожа Карлсон — рече ужасен мъжът в потника. — Забранено да се влиза.

Монсон надникна вътре. Беше натъпкана с мебели и явно служеше едновременно за спалня и за хол. Следващата врата водеше към голяма и модерна кухня.

— Забранено да се влиза в кухнята — обади се пак турчинът зад него.

— Колко стаи има апартаментът? — попита Монсон.

— Тази на госпожа Карлсон, кухнята и нашата — Отговори мъжът. — И тоалетната и дрешника.

Монсон сбърчи замислено вежди.

— Значи, две стаи и кухня — рече на себе си той.

— Вие разгледа нашата стая? — предложи турчинът и отвори вратата.

Стаята беше приблизително седем на пет. Двата й прозореца с провиснали избелели пердета гледаха към улицата. Покрая бяха разположени легла, а между прозорците едно тясно канапе опираше с възглавниците си стената.

Монсон преброи шест легла. Три от тях стояха неоправени. Навсякъде се търкаляха разхвърляни обувки, дрехи, книги и вестници. Мястото в средата на стаята се заемаше от кръгла, боядисана в бяло маса, обградена с пет различни стола. Останалата мебелировка се състоеше от висок тъмен скрин до един от прозорците.

Стаята имаше още две врати. Пред едната стоеше легло — явно водеше към стаята на госпожа Карлсон и беше заключена. Другата се закриваше от малък гардероб, пълен с дрехи и куфари.

— Шестима ли живеете тук? — попита Монсон.

— Не, осем — отвърна турчинът.

Отиде до леглото пред вратата и изтегли под него друго. Сетне посочи още едно от леглата и обясни:

— Тук има две такива. Мохамед спеше на онова.

— Кои са другите седем? — продължи Монсон. — Също ли са турци?

— Не, ние сме трима турци, двама… един арабин, двама испанци, един финландец и този новия, той е грък.

— И тук ли се храните?

Турчинът бързо прекоси стаята и дръпна възглавницата на едно от леглата. Но Монсон успя да мерне разтвореното порнографско списание под нея.

— Извинете — продължи турчинът, — тук е малко… не така добре разтребено. Дали се храним тук? Не, готвенето е забранено. Забранено отиването в кухнята. Малка печка в стаята — забранено. Не бива да се готви и да се вари кафе.

— Колко ви е наемът?

— Плащаме триста и петдесет крони на човек — отвърна турчинът.

— На месец?

— Да. Всички месеци по триста и петдесет крони.

Той кимна и почеса силно окосмените си гърди.

— Аз печеля много добре — обясни той. — Сто и седемдесет крони на седмица. Карам, електрокар. По-рано аз работил в ресторант и не печелил така добре.

— Знаете ли дали Мохамед Боуси имаше роднини? — попита Монсон. — Родители или братя и сестри?

Турчинът поклати глава.

— Не, не зная. Ние с него били много приятели, но Мохамед малко говори. Много беше уплашен.

Монсон стоеше до прозореца и наблюдаваше групата измръзнали хора, които чакаха автобуса на крайната спирка.

Обърна се.

— Уплашен?

— Не уплашен. Как се казваше? А, да, срам.

— Срамежлив? Аха — досети се Монсон. — А знаете ли откога живееше тук?

Турчинът седна на канапето между прозорците и поклати глава.

— Не, не зная. Аз дошъл миналия месец и Мохамед вече живял тук.

Монсон се потеше в дебелото си палто, въздухът в стаята, сякаш изпълнен с изпаренията на осемте си обитатели, му тежеше.

Как само копнееше за Малмьо и своето хубаво подредено жилище на Регементсгатан.

Изрови от джоба си последната клечка за зъби и попита:

— Кога ще се прибере госпожа Карлсон?

Турчинът вдигна рамене.

— Не зная — отвърна той. — Скоро.

Монсон пъхна в уста клечката, седна на един от столовете край масата и зачака.

След половин час хвърли сдъвканите остатъци от клечката в пепелника. Бяха се прибрали още двама от квартирантите на госпожа Карлсон, но самата хазяйка още я нямаше.

Новодошлите бяха двамата испанци и тъй като техният шведски бе доста беден, а неговият испански хич го нямаше, той скоро се отказа да ги разпитва. Единственото, което установи, бе, че се казват Рамон и Хуан и че се прехранват, като прибират мръсните чинии в едно ресторантче.

Турчинът се беше излегнал на канапето и вяло прелистваше някакво немско списание. Испанците водеха оживен разговор, обличайки се за излизане. Вечерните им развлечения явно бяха свързани с някакво момиче на име Шерщин, което бе и тема на разговора.

Монсон поглеждаше непрекъснато часовника. Решил бе да не чака нито минута след пет и половина.

В пет и двадесет и осем госпожа Карлсон си дойде.

Настани го в най-хубавото си кресло, поднесе му десертно вино и се впусна в жалби за мъките си като хазяйка.

— Повярвайте ми, никак не е приятно да живееш сама в къща, пълна с мъже — говореше тя, — и при това чужденци. Но какво друго да стори една нещастна бедна вдовица като мен?

Монсон направи една бърза сметка. Тази бедна вдовица слагаше в джоба си почти три хиляди на месец от наемите.

— Този Мохамед — продължи тя. — Дължеше ми наем за цял месец. Бихте ли могли да уредите да го получа? Той имаше пари в банката.

На въпроса на Монсон какво й е впечатлението от Мохамед, тя отговори:

— За арабин беше наистина доста мил. Обикновено са такива мръсни и непочтени. Но той беше приятен, тих и изглеждаше порядъчен. Не пиеше, а мисля, че нямаше и приятелка. Но, както вече казах, не си е платил наема за последния месец.

Оказа се, че тя е доста добре запозната с личния живот на наемателите си. Действително Рамон дружал с някаква повлекана на име Шерщин, но за Мохамед не можа да разкаже много.

Имал омъжена сестра в Париж. Често му пращала писма, но нямало как да се четат, тъй като тя пишела на арабски.

Госпожа Карлсон донесе връзка писма и ги подаде на Монсон. Името и адресът на сестрата бяха написани на пликовете.

Всички земни принадлежности на Мохамед Боуси стояха натъпкани в един брезентов куфар, Монсон взе и него със себе си.

Преди да затвори външната врата, госпожа Карлсон още веднъж му напомни за неплатения наем.

— Ужасна жена — измърмори Монсон под нос и заслиза надолу към колата.