Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (21)

XXI

Колберг стоеше на площадката пред жилището на Оса Торел, на втория етаж в къщата на Шйерхувсгатан.

Вече беше осем часът вечерта. Въпреки всичките си приготовления се чувствуваше някак потиснат и несигурен. В дясната си ръка стискаше плика, който бяха намерили в бюрото на Вестберя.

Бялото картонче с името на Стенстрьом още висеше над месинговата табелка.

Звънецът, изглежда, не работеше, но верен на навиците си, той заудря с юмрук по вратата.

Оса Торел отвори веднага. Изгледа го и рече:

— Да, да, тук съм. За бога, не ми разбивай вратата.

— Извинявай — измърмори Колберг.

В жилището беше доста мрачно. Съблече палтото си и запали лампата в коридора. Старата полицейска фуражка беше все още върху закачалката, както я остави при последното си идване. Кабелът за звънеца висеше откъснат над вратата.

Оса Торел проследи погледа му и измърмори:

— Идваха цял куп идиоти. Журналисти, фотографи и още какви ли не. И все звънят.

Колберг влезе мълчаливо в хола и седна на един от фотьойлите.

— Не можеш ли да светнеш лампата, та поне да се виждаме?

— Аз виждам достатъчно. Но, разбира се, може, може, сега ще запаля.

Щракна копчето, но не седна, а нервно започна да се разхожда напред-назад из стаята, сякаш затворена в клетка, от която искаше да излезе.

Въздухът в жилището му се стори тежък и застоял. Пепелниците не бяха изхвърляни от дълго време. Въобще стаята изглеждаше мръсна и неразтребена. През отворената врата на спалнята се виждаше неоправеното легло. От коридора мерна и кухнята с натрупаните в умивалника неизмити купи и чинии.

Сетне погледна жената. С нервни стъпки тя отиваше до прозореца, там се завърташе обратно, връщаше се пак до прага на спалнята, постояваше няколко секунди загледана към леглото, пак се обръщаше и отиваше до прозореца. И всеки път същото.

През цялото време трябваше да върти главата си наляво и надясно, за да я следи с поглед. Сякаш наблюдаваше тенис мач.

Оса Торел се беше променила от последния път, когато я видя преди деветнадесет дни, но носеше все същите или поне подобни чорапи на краката си и същите черни панталони. Тъмната й коса бе подстригана късо, което заостряше чертите на лицето й.

По панталоните си имаше полепнала пепел от цигари, а косата й стоеше рошава и сплъстена. Кафявият й поглед блуждаеше. Под очите си имаше тъмни сенки и устните й бяха изпръхнали. Ръцете й с големи отровножълти петна от никотин по пръстите не се сдържаха на едно място. На масата лежаха пет отворени пакета. Пушеше датски цигари „Сесил“. Спомни си, че Оке Стенстрьом не пушеше.

— Какво искаш? — попита тя грубо.

Приближи се до масата, измъкна една цигара, запали я с треперещи ръце и пусна изгорялата клечка на пода. Сетне сама си отговори:

— Нищо, разбира се. Точно като оня идиот, Рьон, дето цели два часа седя тук и ми клати глава.

Колберг мълчеше.

— Ще накарам да ми изключат телефона — прекъсна мисълта си тя.

— Не си ли на работа?

— В отпуск по болест съм.

Колберг кимна.

— Може да ти звучи глупаво — добави тя, — но лекарят на фирмата ни е такъв. Препоръча ми да си почина един месец на село или най-добре да замина в чужбина, а сетне ме докара в къщи.

Смукна дълбоко от цигарата и изтърси пепелта. По-голямата част падна извън пепелника.

— Оттогава изминаха три седмици — продължи тя. — Щеше да бъде много по-добре, ако ми бяха разрешили да си работя както обикновено.

Обърна му гръб, отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, като същевременно докосна пердето с пръсти.

— Както обикновено — повтори тя на себе си.

Колберг мрачно се завъртя в стола си. Всичко излезе по-лошо, отколкото бе очаквал.

— Какво искаш? — попита тя, без да се обръща. — Отговори ми, за бога! Кажи нещо!

Трябваше да я изкара от това състояние. Но как?

Стана и отиде до голямата библиотека. Огледа кориците на томовете и измъкна един. Беше доста стара книга. „Наръчник по оглед на местопрестъплението“ от Ото Вендел и Арне Свенсон, 1949 г. Прелисти заглавните страници и прочете:

„Настоящата книга е издадена в номериран тираж, като тази е номер 2080 и се води на служителя от криминалната полиция Ленарт Колберг. Целта на книгата е да служи като наръчник на полицаите при тяхната често пъти тежка и отговорна работа на местопрестъплението. Съдържанието й е от поверителен характер. Ето защо авторите отправят молба към всички да не допуснат книгата да попада в чужди ръце.“

Името „Ленарт Колберг“ бе написал сам преди много години. Беше хубава книга и добре му служеше по онова време, когато все още имаше полза от нея.

— Моята стара книга — рече той.

— Че вземи си я де! — отвърна тя.

— Не. Дадох я на Оке преди няколко години.

— Така ли? Значи, все пак не я е откраднал.

Той продължи да прелиства страниците, като усилено мислеше какво да каже или да стори. Тук-таме беше подчертавал. На две места видя бележки, написани с химикал. И двата пъти под една и съща глава „Садистични убийства“.

„Убиецът (садистът) често пъти е импотентен и деянието му се явява нечовешко средство за постигане на сексуално задоволяване.“

Някой, вероятно Стенстрьом, беше подчертал това изречение. Отстрани беше сложил две удивителни и написал думите „или обратно“.

Малко по-долу, на същата страница, в пасажа, който започваше с изречението „При случай на садистично убийство жертвата може да е била убита“, беше подчертал две от точките: „4) след акта, за да не обади на полицията“ и „5) в резултат на шок“.

В полето стоеше написан следният коментар: 6) за да премахне жертвата, но това садистично убийство ли е?

— Оса — обърна се Колберг към нея.

— Да, какво има?

— Знаеш ли кога Оке е написал това?

Тя се приближи, хвърли бърз поглед върху книгата и отвърна:

— Нямам понятие.

— Оса — повтори той настоятелно.

Тя натисна недопушената цигара в препълнения пепелник и спря до масата със скръстени ръце.

— Да? Какво, по дяволите, има?

Колберг я огледа внимателно. Изглеждаше наистина дребна и хилава. Днес си беше сложила синя риза с къс ръкав, извадена върху панталона вместо познатата му вече плетена блуза. Кожата по ръцете и беше настръхнала и макар ризата да висеше свободно нагъната върху слабото тяло, зърната на гърдите й все пак ясно се очертаваха под плата като изпъкнали връхчета.

— Седни — рече той.

Тя вдигна рамене, взе си нова цигара и се упъти към вратата на спалнята, като въртеше запалката в ръцете си.

— Седни! — изрева Колберг.

Тя се сепна и го погледна. Големите й кафяви очи блеснаха насреща му едва ли не с омраза. Но все пак отиде и седна на креслото срещу него. С изпънат гръб и ръце върху бедрата. В дясната си ръка стискаше запалката, а в лявата — още незапалената цигара.

— Хайде да сложим картите на масата — предложи Колберг и погледна неловко към кафявия плик до себе си, като мислено се разкая за глупавата фраза, която изтърси.

— Чудесно — съгласи се тя с кристалночист глас. — Само дето нямам карти за слагане.

— Аз обаче имам.

— Така ли?

— Миналия път, когато дойдохме, ние не бяхме напълно искрени с теб.

Тя смръщи гъстите си тъмни вежди.

— По какъв начин?

— По много начини. Но първо искам да те попитам нещо: знаеш ли какво е правел Оке в този автобус?

— Не, не, не и още веднъж не. Нямам понятие.

— Защото и ние нямаме понятие — обясни Колберг.

Направи кратка пауза. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Оке те е лъгал.

Реакцията не закъсня. Очите й блеснаха. Тя сви ръцете в юмрук и смачка цигарата между пръстите си. Тютюнът се пръсна по дрехите й.

— Как смееш да ми говориш така — рече тя.

— Казвам го, защото е истина. Оке не беше на работа нито в понеделник, когато го убиха, нито предната събота. През целия октомври и първите две седмици на ноември той е бил изключително свободен.

Тя го зяпна, без да отговори.

— И това е факт — продължи Колберг. — Другото, което искам да зная, е следното: винаги ли носеше пистолета със себе си извън работа?

Мина известно време, докато му отговори.

— Върви по дяволите и не ме мъчи с вашите методи на разпит! Защо не дойде да ме разпитва самият Мартин Бек? Големият следовател?

Колберг захапа долната си устна.

— Много ли плака? — попита той.

— Не. Не съм такава.

— Е, отговори, по дяволите! Трябва да си помогнем един на друг.

— В какво?

— В залавянето на онзи, които уби него и другите.

— Защо?

Тя помълча за миг. Сетне рече тихо, тъй тихо, че едва я чу:

— Отмъщение. Точно така. Ще отмъстя.

— Носеше ли обикновено пистолета със себе си?

— Да, често.

— Защо?

— Защо не? Оказа се, както виждаш, че е имал нужда от него, нали?

Колберг не отговори.

— Макар че не му помогна — добави тя.

Колберг продължаваше да мълчи.

— Аз го обичах.

Гласът й прозвуча ясно и трезво. Очите й фиксираха някаква точка зад Колберг.

— Оса?

— Да.

— Казваш, че често отсъствувал от къщи. Нито ти, нито ние знаем с какво се е занимавал. Не допускаш ли, че може да е имал друга? Искам да кажа, любовница?

— Не.

— Не допускаш, така ли?

— Не само че не допускам, ами знам.

— Откъде знаеш?

— Това засяга само мен. И аз го знам.

Изведнъж тя го погледна в очите и попита учудено:

— Така ли предполагате? Че е имал любовница?

— Да. И все още мислим, че не е изключено.

— Откажете се от тази мисъл, защото е напълно изключено.

— Защо?

— Нали ти казах, че не ви засяга.

Колберг забарабани с пръсти по масата.

— Но си сигурна?

— Да, сигурна съм.

Колберг отново пое дълбоко въздух, сякаш искаше да се подготви за следващата крачка.

— Оке интересуваше ли се от фотография?

— Да. Тя беше единственото му хоби, откакто престана да рита футбол. Имаше три фотокамери. А в клозета, тоест в тоалетната, има един такъв увеличител. Там му беше лабораторията. — Тя го погледна учудено: — Защо питаш?

Колберг побутна плика към нея. Оса остави настрана запалката и с треперещи ръце извади снимките. Погледна най-горната и веднага се изчерви.

— Откъде… откъде ги имаш?

— Бяха в бюрото му, във Вестберя.

— Какво? В бюрото му?

Премигна няколко пъти и неочаквано попита:

— Колко хора са ги видели? Цялата полиция ли?

— Само трима.

— Кои?

— Мартин, аз и жена ми.

— Гун?

— Да.

— Защо си й ги показвал?

— Защото щях да идвам при теб. Исках да знае как изглеждаш.

— Как изглеждам? И как изглеждаме? Оке и…

— Оке е мъртъв — рече Колберг тихо.

Страните й все още горяха. Червенината се бе простряла и по врата и раменете й. Високо на челото й избиха ситни капчици пот.

— Снимките са правени тук — реши той.

Тя кимна.

— Кога?

Оса Торел нервно захапа устни.

— Преди около три месеца — отговори тя.

— Предполагам, че той ги е правил?

— Разбира се. Той има… имаше всякакви фотографски принадлежности. Самоснимачка, статив и какво ли не още.

— Защо му бяха тези снимки?

Все още изчервена и потна, но вече с малко по-уверен глас, тя отговори:

— Беше ни забавно.

— А защо ги е държал в бюрото си?

Колберг направи кратка пауза.

— Питам те, защото в кабинета му нямаше никакви лични вещи — обясни той. — Само тези снимки.

Продължително мълчание. Най-после тя бавно поклати глава и отговори:

— Не. Не зная.

Време е да сменя темата, помисли си Колберг и попита:

— Винаги ли носеше пистолет със себе си?

— Почти.

— Защо?

— Харесваше му. Поне напоследък. Обичаше да се занимава с оръжие.

Тя млъкна, сякаш обмисляше нещо. Изведнъж стана и с бързи крачки излезе от стаята. Видя я как прекоси коридора и отиде до леглото в спалнята. В горния му край лежаха две смачкани възглавници. Тя пъхна ръка под едната и колебливо се обади:

— Имам тук една играчка… един пистолет…

Относителната пълнота на Колберг, както и флегматичният му вид създаваха представа, която можеше да заблуди много хора по един или друг начин. Всъщност притежаваше отлична физика и учудващо бърза реакция.

И докато Оса Торел все още стоеше леко надвесена над леглото, той вече измъкна оръжието от ръцете й.

— Това не е пистолет — обясни той, — а американски револвер. Колт четиридесет и пет с дълга цев. Казва се „Peacemaker“^[1] колкото и странно да ти звучи. Освен това е зареден. И без предпазител.

— Като че ли не знаех — измърмори тя.

Той дръпна барабана и измъкна патроните.

— Пък и с дум-дум патрони отгоре на всичко — забеляза той. — Това дори и в Америка е забранено. Най-опасното нещо, което може да се купи. С него прекрасно можеш да убиеш и слон. Ако от пет метра разстояние стреляш по човек, куршумът ще отвори рана колкото супена чиния и ще отхвърли тялото на десет метра. Откъде, по дяволите, го имаш?

Тя вдигна объркано рамене.

— На Оке е. Винаги го е имал.

— Къде? В леглото?

Оса поклати глава и отвърна тихо:

— Не, не. Аз го… сега…

Колберг пъхна патроните в джоба си, насочи цевта към пода и натисна спусъка. Щракането отекна в тишината на стаята.

— Спусъкът му освен това е изпилен — допълни той. — За да стане по-чувствителен и бърз. Крайно опасно нещо. По-лошо от заредена граната. Трябвало ти е само да се завъртиш в съня и…

Той млъкна.

— Напоследък не съм спала много — отвърна тя.

— Хм — рече Колберг на себе си. — Трябва да го е укрил при някоя акция. Просто го е задигнал.

Огледа големия тежък револвер и го премери в ръката си. Сетне обърна очи към дясната й китка. Беше нежна като на дете.

— Да, разбирам го — говореше той на себе си. — Щом човек е запален по оръжие… — Изведнъж повиши глас и закрещя: — Но аз не съм! Аз мразя такива работи! Разбираш ли? Мразя! Това е гадост, която не би трябвало да съществува. Не бива да има оръжия. А че все още се произвеждат и всякакви хора ги държат по гардеробите и чекмеджетата си или пък ходят с тях по улиците, показва само, че цялата система е грешна и извратена. Разбираш ли? Някой гад печели пари от производството и продажбата им, тъй както други печелят от фабрики за наркотици и опасни хапчета. Разбираш ли?

Тя го гледаше вече със съвсем друг поглед, трезв и ясен.

— Отивай оттатък — заповяда той кратко. — Трябва да поговорим. Сериозно е.

Оса Торел мълчаливо се върна в хола и седна в креслото.

Колберг отиде в антрето и постави пистолета върху закачалката. Свали сакото и връзката си, разкопча ризата и нави ръкавите си. Сетне отиде в кухнята, изплакна една тенджера и се върна в хола с две чаши чай, които постави на масичката. Изпразни пепелниците, открехна прозореца и седна.

— Така — започна той, — първо искам да знам, какво имаш пред вид, като казваш, че напоследък обичал да ходи въоръжен? Какво значи това „напоследък“?

— Тихо — прекъсна го Оса.

И след десетина секунди добави:

— Почакай.

Тя подви крака върху креслото, обви коленете си с ръце и замря.

Колберг чакаше.

По-точно седя и чака цели петнадесет минути. През което време тя нито веднъж не го погледна. Мълчаха и двамата. Най-после тя впери поглед в очите му и рече:

— Е?

— Как се чувствуваш?

— Както преди, но малко по-различно. А сега питай. Обещавам да ти отговарям. Можеш да питаш за всичко, което искаш. Но първо ми отговори на един въпрос.

— Да?

— Всичко ли си ми казал?

— Не — отвърна Колберг, — но сега ще го сторя. Дошъл съм при теб, защото не вярвам на официалната версия, а именно, че Стенстрьом случайно е станал жертва на ненормален масов убиец. Дори да оставим настрана твоите уверения за неговата вярност към теб, или наречи го както искаш, аз съм убеден, че той не се е качил в автобуса за удоволствие.

— А защо?

— Мисля, че ти още от самото начало беше права, като казваше, че работел. Че се занимавал с някакъв служебен въпрос, но по една или друга причина го криел и от теб, и от нас. Възможно е например продължително време да е следял някого и същият този в отчаянието си да го е убил. Но лично аз не поддържам тази версия.

Колберг направи кратка пауза.

— Оке умееше добре да следи. Това го забавляваше.

— Зная — отвърна тя.

— Може да се следи по два начина — продължи Колберг. — Единият е да вървиш след някого колкото се може по-незабележимо, за да узнаеш какво прави, другият е да го следваш открито, та да го доведеш до отчаяние, да го накараш да стори нещо необмислено или пък да се издаде по някакъв друг начин. Стенстрьом владееше и двата метода по-добре от когото и да било.

— Друг някой поддържа ли тази версия? — попита Оса Торел.

— Да. Поне Бек и Меландер. — Почеса се по тила и добави: — В нея има и доста слаби места, но сега няма защо да се спираме на тях.

Тя кимна.

— Какво искаш да знаеш?

— И аз самият не мога да кажа точно. Просто трябва да се опитаме да налучкаме нещо. Не съм сигурен дали правилно съм разбрал всичко, което ми каза. Какво например имаше пред вид с това, че напоследък носел пистолета със себе си, защото му било забавно? Това „напоследък“.

— Преди повече от четири години, когато го срещнах, той все още си беше хлапе — започна тя спокойно.

— В какъв смисъл?

— Ами такъв един срамежлив и държането му детско. Когато преди три седмици го убиха, вече беше станал мъж. Но това развитие той претърпя не толкова в службата, при теб и Бек, а тук в къщи. Първия път, когато бяхме заедно, оттатък в онази стая с леглото, последното, което сне от себе си, беше пистолетът.

Колберг вдигна леко учудено вежди.

— Без да си свали ризата — обясни тя. — А пистолета остави върху нощното шкафче. Останах като гръмната. Честно казано, още не знаех, че е полицай, и наистина се питах що за луд съм приела в леглото си.

Тя го погледна сериозно.

— Не мога да кажа, че се влюбихме един в друг още тогава, но после да. А сетне разбрах. Оке беше само на двадесет и пет, а аз едва бях навършила двадесет. Но ако някой от нас трябваше да се нарече възрастен или поне по-разумен, то това бях аз. Той постоянно ходеше с пистолет, защото си мислеше, че така е по-мъжествен. Както вече казах, беше още дете и страшно го забавляваше да ме гледа как лежа гола и му се чудя, като обикаля по риза и кобур под мишницата. Той скоро надмогна това, но то вече се беше превърнало в навик. Пък и се интересуваше от оръжия…

Тя прекъсна мисълта си и рече:

— Смел ли си — физически, искам да кажа?

— Не особено.

— Оке беше физически страхлив, въпреки че правеше всичко, за да го превъзмогне. Пистолетът му даваше чувство на сигурност.

Колберг възрази:

— Ти каза, че възмъжал. Той беше полицай, а от служебна гледна точка не е особено мъжествено да се оставиш да те застрелят в гръб. Още одеве ти казах, че ми е трудно да го повярвам.

— Прав си — съгласи се Оса Торел. — Аз също не го вярвам. Тук нещо не е в ред.

Колберг се замисли над думите й и продължи:

— Какво остава тогава? Че се е занимавал с нещо, без никой да знае какво. Нито аз, нито ти. Така ли излиза?

— Да.

— Беше ли се променил някак? Преди да се случи това с автобуса.

Тя не отговори веднага. Вдигна ръка и прокара пръсти през късата си тъмна коса.

— Да — обади се накрая тя.

— Как?

— Трудно е да се каже.

— Тези снимки имат ли връзка с промяната?

— Да — потвърди тя, — и то в голяма степен.

Протегна ръка, обърна снимките и се вгледа в тях.

— За да говоря с някого по този въпрос, е нужно голямо доверие, което не знам дали изпитвам към теб — продължи тя. — Но все пак ще опитам.

Дланите на Колберг се овлажниха и той ги избърса в панталоните си. Ролите се смениха. Тя беше спокойната, а той нервният.

— Обичах Оке — започна тя. — Още от самото начало го обичах, въпреки че не си подхождахме много добре. Бяхме различни по отношение на активност и темперамент. И изискванията ни един към друг се разминаваха.

Оса Торел го погледна изпитателно.

— Но човек все пак може да бъде щастлив. Научава се. Известно ли ти е?

— Не.

— Ние го доказахме. Научихме се един друг. Мисля, че разбираш какво искам да кажа.

Колберг кимна.

— Бек на твое място нямаше да го разбере — продължи тя. — Нито пък Рьон или някой от другите, които познавам.

Тя вдигна рамене.

— Както и да е, научихме се. Приспособихме се един към друг и ни беше хубаво.

За момент Колберг отклони вниманието си. Ето възможност, за която досега не беше помислял.

— Трудно ми е — продължи тя, — но трябва да ти обясня. Ако не го направя, няма да разбереш промяната, която стана с Оке. Пък дори и да ти разкажа всички тези подробности, които се отнасят единствено до моя личен живот, пак не е сигурно дали ще разбереш. Но се надявам.

Изкашля се и отбеляза трезво:

— Пуших прекалено много тези няколко седмици.

Колберг усети, че атмосферата започна да се променя. И изведнъж се усмихна. Оса Торел също се усмихна, макар и малко мрачно.

— Е — реши тя, — нека свършим докрай и колкото по-бързо, толкова по-добре. Може би е странно, но за съжаление съм доста срамежлива.

— Това не е никак чудно — обади се той. — Аз самият съм страшно срамежлив. Срамежливостта и чувствителността вървят ръка за ръка.

— Преди да срещна Оке почти си мислех, че съм нимфоманка или луда — рече тя бързо. — Сетне се влюбихме и се научихме да си подхождаме. Аз самата вложих много усилия. Впрочем Оке също. И успяхме. Заживяхме хубаво, дори по-хубаво отколкото бях мечтала. Забравих, че съм по-активна от него. В началото поговорихме няколко пъти за това, но после вече никога не обсъждахме въпроса. Нямаше нужда. Лягахме заедно, щом той пожелаеше, което се случваше един, два или най-много три пъти в седмицата. Правехме го много добре и никога нямахме нужда от нещо друго. Следователно не сме се лъгали, както ти духовито се изрази. Но…

— … изведнъж това лято — допълни мисълта й Колберг, при което тя му хвърли бърз и признателен поглед.

— Точно така. Впрочем откакто станах част от полицията, аз престанах да ходя и на театър. Както и да е, през лятото бяхме на почивка в Майорка. През това време вие сте имали някакъв много тежък и неприятен случай тук в града.

— Да. Убийствата в парка.

— Точно така. Когато се върнахме, вече бяхте свършили. Оке страшно го доядя.

Тя млъкна, но след секунди отново продължи, все така бързо и плавно.

— Зле звучи, но много от това, което вече казах или ще кажа, звучи зле. Тогава наистина го доядя, защото беше изпуснал разследването. Беше амбициозен, почти честолюбив. Знам например, че винаги мечтаеше да открие нещо важно, което другите са пропуснали. Освен това беше доста по-млад от всички ви и поне в началото в службата много се заяждаха с него. Знам също, че според него именно ти си бил един от тези, които най-много са го заяждали.

— Имал е право за съжаление.

— Не те обичаше много. Повече харесваше Бек и Меландер. Впрочем това сега няма значение. Някъде в края на юли или началото на август той се промени, както казах — внезапно, и то по начин, който преобърна изцяло съвместния ни живот. Тогава направи и снимките. Много повече, между другото доста ленти изщрака. Ние, както вече казах, бяхме установили определен ритъм на живот, и то не лош. Изведнъж той се наруши, и то от него, а не от мен. Ние… ние бяхме заедно…

— Лягахме заедно — помогна й Колберг.

— О’кей, лягахме заедно толкова пъти на ден, колкото по-рано за цял месец. Много често дори не ме оставяше да отида на работа. Няма защо да отричам, че бях приятно изненадана. И много учудена. Все пак живеехме заедно повече от четири години. Но…

— Продължавай — подкани я Колберг.

Тя пое дълбоко въздух.

— На мен, разбира се, ми беше приятно — каза тя. — Да ме буди в четири часа през нощта, да не ми дава да спя и да стоя облечена, да не ме пуска на работа. Да не ме оставя на мира в кухнята и да го правим навсякъде. Но той самият не се беше променил и след известно време ми се стори, че ме подлага на някакъв експеримент. Попитах го, но той само се засмя.

— Засмя ли?

— Да, през цялото това време беше в много добро настроение. Чак докато… да, чак докато го убиха.

— Защо?

— Нали точно това се питам и аз. Но едно все пак разбрах, когато първият шок отмина.

— Какво?

— Че ме е използувал като някакъв експериментален обект. Той знаеше всичко за мен. Знаеше, че се възбуждам при много малко усилие от негова страна. Аз пък знаех всичко за него. Като например това, че не беше особено активен, освен от време на време.

— И колко продължи това?

— До средата на септември, когато изведнъж стана много зает и започна да отсъствува от къщи.

— Което въобще не е вярно — подхвърли Колберг.

Изгледа я продължително и добави:

— Благодаря. Ти си добро момиче. Харесваш ми.

Тя го погледна изненадано и малко недоверчиво.

— И не ти каза с какво се занимава?

Тя поклати глава.

— Дори не загатна?

Ново поклащане на главата.

— И ти не забеляза нищо особено?

— Често беше навън. Искам да кажа на улицата. А това се усеща. Връщаше се мокър и премръзнал.

Колберг кимна.

— Много често се будех, когато се връщаше страшно късно и лягаше до мен, леден като висулка. Но последния случай, за който ми е говорил, беше от първата половина на септември. За някакъв мъж, който убил жена си. Мисля, че се казваше Биргерсон.

— Да, спомням си — рече Колберг. — Семейна трагедия. Много проста и обикновена история. Не разбирам защо въобще ни намесиха тогава. Беше като взета от някой учебник. Нещастен брак, неврози, скандали, малко пари. Накрая мъжът повече или по-малко неволно ударил жена си и тя умряла. Искал да се самоубие, но не посмял и отишъл в полицията. Но си права. Случаят беше поверен на Стенстрьом. Той се зае с разпитите.

— Чакай малко, по време на разпитите се случи нещо.

— Какво?

— Не зная, но една вечер Оке си дойде много весел.

— Какво толкова весело може да е имало? Тъжна история. Типично престъпление от стремеж към благополучие. Един самотен човек с жена вещоманка, която непрекъснато му натяквала, че не печелел достатъчно пари. Че не могат да си купят яхта, вила и кола като на съседите.

— Но по време на разпитите мъжът е казал нещо на Оке.

— Какво?

— Не зная. Но е било нещо много важно за Оке. Аз, разбира се, попитах, както и ти, но той само се засмя и каза, че скоро ще видя.

— Точно така ли каза?

— Скоро ще видиш, мила Оса. Точно това каза. Изглеждаше много уверен.

— Странно.

Поседяха известно време мълчаливо. Пръв се опомни Колберг. Вдигна разтворената книга от масата и попита:

— Разбираш ли какво е искал да каже с тези бележки?

Оса Торел стана, обиколи масата, опря ръка на рамото му и надникна в книгата.

— Вендел и Свенсон пишат, че сексуалният убиец често е импотентен и достига неестествено задоволяване като извършва убийство. А отстрани Оке е написал „или обратно“.

Колберг вдигна рамене и рече:

— Да, разбира се. Иска да каже, че убиецът може и да е свръхсексуален.

При което тя веднага сне ръката си. Той вдигна очи към нея и за свое учудване забеляза, че отново се е изчервила.

— Не. Не това иска да каже.

— А какво тогава?

— Точно обратното. Че жената, тоест жертвата, може да заплати с живота си именно защото тя е свръхсексуална.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото веднъж разговаряхме по този въпрос. Във връзка с онова американско момиче, дето беше убито в Йота-канал.

— Роузана — досети се Колберг.

И като се позамисли, добави:

— Но тогава още не му бях дал книгата. Спомням си, че я видях веднъж, когато се местехме от Кристинеберг и разчиствах чекмеджетата си. Дадох му я по-късно.

— И това, другото, дето го е написал, също изглежда логично — отбеляза тя.

— Да. Няма ли някои бележник или тефтерче, в което си е записвал разни работи?

— В джобовете му не открихте ли бележник?

— Да, и го разгледахме. Но в него нямаше нищо интересно.

— Претърсила съм къщата — рече тя.

— И какво откри?

— Общо взето, нищо. Той нямаше навик да крие нещата си. Освен това беше и много прибран. Но си имаше, разбира се, още един бележник. Оттатък на бюрото е.

Колберг стана и донесе бележника. Беше подобен на онзи, който намериха в джоба му.

— В този не пише почти нищо — обади се Оса Торел.

Свали чорапа от десния си крак и се почеса по стъпалото.

Кракът й беше тънък и слаб, с нежно извито стъпало и прави пръсти. Колберг го погледна миг-два, сетне обърна очи към бележника. Права беше. В него нямаше почти нищо интересно. Цялата първа страница бе запълнена с данни за нещастния Биргерсон, убил жена си.

Горе на втората страница имаше само една-единствена дума. Едно име. Морис.

Оса Торел погледна бележника и вдигна рамене.

— Марка лека кола — реши тя.

— Или някой литературен посредник в Ню Йорк — добави саркастично Колберг.

Тя застана до него и се вгледа в снимките. Сетне изведнъж удари с ръка по масата и рече с необикновено висок глас:

— Поне да бях бременна!

А сетне продължи, но вече по-тихо:

— Все казваше, че имало време. Искаше първо да го повишат.

Колберг се отправи колебливо към антрето.

— Имало време — мърмореше тя на себе си. Сетне: — Какво ще стане сега с мен?

Той се обърна и рече:

— Остави това, Оса. Ела.

Тя погледна светкавично към него и в гласа й прозвуча омраза:

— Ела? Къде? В леглото? Да, разбира се.

Колберг замълча, но продължи да я гледа.

Деветстотин деветдесет и девет мъже на хиляда биха видели в нея бледо, хилаво момиче с лоша стойка й мършаво тяло, тънки, пожълтели от никотин пръсти и занемарено лице. Невчесано и облечено в раздърпани дрехи, с чорапи, от които единият с няколко номера по-голям.

Но Ленарт Колберг виждаше пред себе си една от физическа и психическа гледна точка комплицирана млада жена с огнен взор и многообещаващи форми на тялото, примамлива, интересна и заслужаваща да се опознае.

Дали и Стенстрьом я беше видял такава, или и той спадаше към деветстотин деветдесет и деветте и просто е имал невероятен късмет?

Късмет.

— Не исках да кажа това — отрони Колберг. — Ела с мен у дома. Имаме достатъчно място. Стига си стояла сама.

Тя заплака още в колата.