Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (16)

XVI

Колата на Гунвалд Ларшон бе паркирана пред входа на Теньергатан четиридесет. Мартин Бек погледна часовника си и бутна портата.

Беше три и двадесет, което означаваше, че Гунвалд Ларшон, който обичаше да е точен, вече двадесетина минути седи и разговаря с госпожа Асаршон и сигурно вече е научил всичко за живота на директора Асаршон, като се започне още от ранните му ученически години.

Защото в разпитите Гунвалд Ларшон следваше правилото да започва винаги от самото начало и да ги води подробно. Един метод, който наистина можеше да е ефективен, но често се оказваше само мъчителен и бавен.

Вратата на апартамента отвори мъж на средна възраст в тъмен костюм и сребристобяла вратовръзка. Мартин Бек се представи и показа служебната си карта. Мъжът протегна ръка.

— Тюре Асаршон — представи се той. — Аз съм брат на… на починалия. Влезте. Вашият колега е вече тук.

Той изчака Мартин Бек да се съблече и го въведе през един висок двоен портал.

— Мила Мерта, това е инспектор Бек — представи го той.

Холът беше голям и доста тъмен. На нисък, златистожълт диван, дълъг най-малко три метра, седеше слаба жена в черна жарсена рокля и държеше в ръката си чаша. Тя я остави върху ниската, черна мраморна масичка пред себе си и протегна на Мартин Бек грациозно отпусната китка, сякаш очакваше той да й целуне ръка. Мартин Бек нескопосано пое увисналите й във въздуха пръсти и измънка нещо като:

— Моите съболезнования, госпожо Асаршон.

От другата страна на масичката стояха наредени три червени фотьойла и в един от тях, със странен вид, седеше Гунвалд Ларшон. Едва когато Мартин Бек последва снизходителния жест на госпожа Асаршон и седна в едно от креслата, той разбра какъв бе проблемът на Гунвалд Ларшон.

В тези фотьойли можеше само да се опънеш в хоризонтална поза, а един излегнал се следовател би представлявал доста необичайна гледка. Ето защо Гунвалд Ларшон се бе прегънал на две, което, по всичко личеше, бе доста уморително. Лицето му изглеждаше кървясало и Мартин Бек долови ядния поглед, който му отправи между коленете си, стърчащи като два алпийски върха отпреде му.

Мартин Бек се изви наляво, после надясно, после се опита да кръстоса краката си един връз друг и да ги пъхне отдолу под креслото, но то пак се оказа твърде ниско за тази цел. Накрая и той се примири и седна като Гунвалд Ларшон.

Междувременно вдовицата бе изпразнила своята чаша и я протегна към девера си, за да й налее още. Той я погледна изпитателно, след това стана и взе от съседната масичка едно шише и чиста чаша.

— Нали няма да откажете чаша шери, инспекторе — предложи той и преди Мартин Бек да успее да възрази, на масата пред него вече стоеше пълна чаша.

— Тъкмо попитах госпожа Асаршон дали знае защо в понеделник вечерта мъжът й е бил в автобуса — въведе го в разговора Гунвалд Ларшон.

— И аз ви отговорих същото, което казах и на онази особа, дето има безочието да ме разпитва за мъжа ми секунди, след като бях уведомена за смъртта му. А именно, че не зная.

Тя вдигна чаша към Мартин Бек и я изпразни на един дъх. Мартин Бек направи опит да вземе своята, но не я достигна и се смъкна обратно в креслото.

— Знаете ли къде е бил мъжът ви вечерта? — попита той.

Тя остави чашата си и извади от зелената стъклена кутия на масата оранжева цигара със златист филтър. Повъртя я в пръсти и няколко пъти чукна с нея по капака на кутията, преди деверът да й поднесе огънче. Мартин Бек забеляза, че тя не е съвсем трезва.

— Да, зная — отвърна тя. — Беше на заседание. Вечеряхме в шест, после той се облече и към седем излезе.

Гунвалд Ларшон бръкна в джобчето на сакото си и извади листче и химикалка.

— Заседание? Къде и с кого? — попита той, като се почеса с химикалката в ухото.

Асаршон погледна снаха си и тъй като тя мълчеше, отговори вместо нея:

— Става дума за едно дружество — нарича се „Камилите“. Има девет члена, все приятели, съученици от военноморското училище. Обикновено се срещат в дома на директора Шьобер, на Нарвавеген.

— Камилите? — в гласа на Гунвалд Ларшон прозвуча съмнение.

— Да — потвърди Асаршон. Някога вместо поздрав си викаха „Как си дърта камило“ и така си остана, та сетне се нарекоха „Камилите“.

Вдовицата го погледна недоволно.

— Това дружество има идеали. То извършва голяма благотворителна дейност.

— Така ли? — възкликна Гунвалд Ларшон. — И какво например?

— Това винаги е било тайна — отговори госпожа Асаршон. — Дори и ние, съпругите, не биваше да знаем. Някои дружества така правят, действуват скрито.

Мартин Бек почувствува погледа на Гунвалд Ларшон върху себе си и продължи:

— Госпожо Асаршон, знаете ли кога мъжът ви е напуснал Нарвавеген?

— Да, онази нощ не можах да заспя и станах да си пийна една чашка за успокоение. Беше някъде към два часа. Като видях, че Йоста още го няма, се обадих на Шьобер и той ми каза, че Йоста си е тръгнал към десет и половина.

Тя замълча и смачка цигарата в пепелника.

— А как мислите, къде може да е отивал мъжът ви с този автобус? — попита Мартин Бек.

Асаршон го погледна боязливо.

— Сигурно е отивал при някой познат от бранша. Мъжът ми беше много енергичен и здравата работеше за фирмата си — е, да, и Тюре има дял в нея де, — та доста често му се случваше да прави сделки и през нощта. Примерно когато от провинцията дойдеше някой само за една нощ или…

Тя сякаш загуби мисълта си, вдигна празната чаша и я завъртя с пръсти.

Гунвалд Ларшон пишеше нещо на листа. Мартин Бек протегна крак и разтри коляното си.

— Имате ли деца, госпожо Асаршон? — попита той.

Тя сложи чашата пред девера си, явно за да я напълни, но той веднага я премести на страничната масичка, без да погледне снаха си. Тя му отправи огорчен поглед, изправи се с мъка от дивана и изтръска полепналата пепел от полата си.

— Не, инспектор Пек, нямам. Мъжът ми за жалост не можа да ме дари с деца.

За момент тя се вторачи с влажен поглед в някаква точка встрани от лявото ухо на Мартин Бек. Сега той видя, че тя бе порядъчно пияна. След като примига бавно няколко пъти, тя го погледна.

— Вашите родители американци ли са, инспектор Пек? — попита тя.

— Не — отвърна той.

Гунвалд Ларшон продължаваше да пише. Мартин Бек протегна глава и погледна листчето. Цялото се оказа надраскано с камили.

— Извинете ме, но трябва да се оттегля — изрече госпожа Асаршон и пристъпи с несигурни крачки към вратата. — Е, довиждане, много ми беше приятно — добави тя забавено и затвори вратата след себе си.

Гунвалд Ларшон напъха листа и химикалката в джоба си и с мъка се надигна от креслото.

— Коя му беше любовница? — попита той.

Асаршон хвърли поглед към затворената врата и отговори:

— Ейвор Улсон. Едно момиче от кантората.