Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (3)

III

Кристиансон и Квант бяха от радиопатрула в Солна.

През своята доста еднообразна служба бяха прибирали хиляди пияници и много крадци, а веднъж спасиха някакво шестгодишно момиченце, може би и от смърт, залавяйки един прословут сексуален убиец тъкмо преди да го нападне. Това се случи преди по-малко от пет месеца и то съвсем случайно, но не им попречи да сметнат намесата си за геройство, което още дълго щеше да ги топли.

През въпросната вечер двамата нямаха с какво да се похвалят с изключение на по една бира, което може би не бе в съгласие с устава и следователно не трябваше да им се брои.

Малко преди десет и половина ги повикаха по радиотелефона да се явят на един адрес на Капелгатан в квартал Хювюдста, където някой бил открил безжизнено тяло пред входа си. Стигнаха само за три минути.

И наистина, напреки пред входа лежеше човешко същество в оръфани черни панталони, протрити обувки и извехтяло сиво меланжирано палто. В осветения коридор на стълбището бе застанала възрастна жена по пантофи и пеньоар. Явно тя се беше обадила и като ги видя, започна да ръкомаха зад стъклото. Сетне открехна входната врата, мушна ръка през пролуката и настоятелно посочи неподвижното тяло.

— Какво става тук? — попита Кристиансон.

Квант се наведе и подуши около мъжа.

— Мъртвопиян — заключи той с дълбоко отвращение. — Ела му помогни, Кале!

— Чакай малко — отвърна Кристиансон.

— Защо?

— Познавате ли този мъж? — подчертано вежливо се обърна Кристиансон към жената.

— Разбира се.

— Къде живее?

Жената посочи една врата навътре в коридора.

— Там — отвърна тя. — Заспа, както се опитваше да отключи.

— Наистина, ключовете са в ръката му — увери се Кристиансон и се почеса по главата. — А сам ли живее?

— Че кой би могъл да живее с такъв пропаднал тип? — възкликна жената.

— Какво смяташ да правиш? — попита Квант подозрително.

Кристиансон не отговори. Наведе се и измъкна ключовете от ръката на спящия. Сетне с хватка, издаваща дългогодишния му опит, изправи пияния на крака, бутна вратата с коляно и затътри мъжа по коридора. Жената се отдръпна и му стори път, а Квант остана на стълбите пред входа. И двамата наблюдаваха сцената със стаено недоволство.

Кристиансон отключи, запали лампата и смъкна мокрото палто от мъжа. Пияният се залюля напред, свлече се на леглото и измърмори:

— Благодаря, мила госпожице.

Сетне се обърна настрана и заспа. Кристиансон постави връзката ключове на стола до леглото, щракна лампата, хлопна вратата след себе си и се върна при колата.

— Лека нощ, госпожо — сбогува се той на излизане с жената, която го гледаше със стиснати устни, а сетне вирна глава и се прибра.

Кристиансон постъпи така не от любов към ближния, а от мързел.

Квант го знаеше по-добре от всеки друг. Още по времето, когато патрулираха пеш из Малмьо, често бе виждал Кристиансон да превежда пияни през улици, та дори и през мостове, само и само да ги вкара в района на друг патрул.

Квант седеше зад кормилото. Запали мотора и рече кисело:

— Сив винаги казва, че съм мързелив, но само да можеше да те види.

Сив беше съпругата на Квант, неговата любима и често пъти единствена тема на разговор.

— Защо да се мърляме излишно? — заключи Кристиансон философски.

Кристиансон и Квант си приличаха по телосложение и външен вид. И двамата бяха високи метър и осемдесет и шест, руси, широкоплещести и синеоки. Но по темперамент се различаваха коренно, а и мнението им по редица въпроси не съвпадаше. Както и сега.

Квант беше безкомпромисен. Нямаше мира, когато забележеше нещо, но пък, от друга страна, майсторски владееше изкуството да вижда колкото се може по-малко.

С мрачен поглед той подкара колата от Хювюдста и бавно пое край полицейската школа, прекоси квартал с множество градинки, сетне мина покрай железопътния музей, лабораторията на Държавния бактериологичен институт, дома на слепите и най-после в зигзаг през целия обширен район на висшите учебни заведения и различните им институти, за да може накрая, покрай административните сгради на железопътните линии, да излезе на Томтебудавеген.

Маршрутът беше избран майсторски, защото обещаваше да минат през съвсем безлюдни места. И наистина, не срещнаха никаква кола по пътя си и само две живи същества — първо една котка, а после още една.

Щом стигнаха края на Томтебудавеген, Квант спря колата на метър от границите на Стокхолм и остави мотора да работи, докато той самият размисли накъде да продължи.

Питам се дали ти стиска да се върнеш по същия път, мислено си каза Кристиансон, а високо рече:

— Можеш ли да ми заемеш една десетачка?

Квант кимна, извади портфейла от вътрешния си джоб и му подаде банкнотата, без дори да го погледне. И в същия миг реши. Ако навлезеше в града и минеше на североизток петстотин метра по Нора Сташунсгатан, щяха да останат само две минути в Стокхолм. После можеше да свие по Еугениявеген, да прекоси района на болницата и да продължи през парка Хага, покрай северните гробища, за да се озове накрая пред полицейското управление. Дотогава дежурството им щеше да е изтекло, а вероятността да се натъкнат на нещо по пътя би била минимална.

Колата навлезе в Стокхолм и зави наляво по Нора Сташунсгатан.

Кристиансон прибра парите и се прозя. Сетне хвърли разсеян поглед в дъжда и рече:

— Отсреща към нас някакъв дядка тича.

Кристиансон и Квант бяха от Сконе^[1] и от усета им за словоред имаше още какво да се желае.

— И куче има — продължи Кристиансон. — Нещо ни маха.

— Не ни засяга. Не е наш район — отсече Квант.

Мъжът с кучето, или по-точно казано, с едно смешно дребно кутре, което той по-скоро теглеше след себе си през локвите, изскочи на улицата и се изпречи точно пред тях.

— По дяволите! — изруга Квант и закова колата.

Свали страничното стъкло и изрева:

— Ей, вие, какво означава това?!

— Там… там има един автобус… — останал без дъх, сочеше мъжът по посока на улицата.

— Е, и? — прекъсна го Квант грубо. — А вие как може да се отнасяте така с кучето? Горкото животно!

— Там… там е станало нещастие.

— Добре де, сега ще видим — нетърпеливо отвърна Квант. — Отместете се! — И подкара колата.

— И друг път не правете така! — извика му той през рамо.

Кристиансон се вгледа навън.

— Да, наистина — рече той разочарован. — Един автобус е излязъл от пътя. От онези двуетажните.

— А и лампите му светят — допълни Квант. — И предната му врата е отворена. Излез и виж какво има, Кале.

Спря колата зад автобуса. Кристиансон отвори вратата, оправи по стар навик колана и измърмори под носа си:

— Е, какво става тук?

Също както и Квант той носеше ботуши и кожено яке с лъскави копчета, а на колана — палка и пистолет.

Останал в колата, Квант наблюдаваше действията на Кристиансон, който лениво се приближаваше към отворената предна врата на автобуса.

Видя го да се хваща за дръжката й и мудно да се повдига на стъпалото, за да погледне вътре. После изведнъж трепна, сви се и ръката му се намери на кобура.

Квант реагира бързо. Само за секунди включи червените светлини, прожектора и оранжевия буркан на колата.

Кристиансон все още клечеше до автобуса, когато Квант блъсна вратата и изхвръкна под дъжда. При това беше вече успял да извади своя 7,65 милиметров „Валтер“, да дръпне предпазителя и дори да погледне часовника.

Показваше точно двадесет и три и тринадесет.