Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (13)

XIII

В сряда сутринта, преди да излезе от къщи, Мартин Бек се обади на Колберг по телефона. Разговорът беше кратък.

— Колберг?

— Здравей. Мартин е. Тръгвам.

— О’кей.

Когато метрото навлизаше в станцията на Шермарбринк, Колберг вече чакаше на перона. По навик се качваха винаги в последния вагон и често се случваше да пътуват заедно до града, дори и когато не се бяха уговорили предварително.

Слязоха на площад Медборярплатстен и се изкачиха на Фолкунгагатан. Часът беше девет и двадесет и тук-таме бледите слънчеви лъчи се прокрадваха през облаците. Вдигнаха яки, за да се предпазят от ледения вятър и поеха на изток по Фолкунгагатан.

Когато свърнаха по Йостьотагатан, Колберг попита?

— Да знаеш нещо за онова момче в болницата? Шверин?

— Да, обадих се сутринта. Операциите за сега са сполучливи, в смисъл, че още е жив. Но продължава да е в безсъзнание и лекарите не могат да кажат нищо със сигурност, преди да дойде в съзнание.

— А ще дойде ли?

Мартин Бек сви рамене.

— Не се знае. Но да се надяваме.

— Питам се, кога вестниците ще го надушат и него?

— От болницата обещаха да мълчат — успокои го Мартин Бек.

— Не се съмнявам — рече Колберг. — Но нали ги знаеш журналистите, къде ли не се пъхат.

Продължиха по Шйерхувсгатан, докато стигнаха до номер осемнадесет.

На табелката във входа бе изписано ТОРЕЛ, но на втория етаж имаше и картичка с името ОКЕ СТЕНСТРЬОМ, написано с черен туш.

Момичето, което им отвори, беше дребно на ръст. Мартин Бек по навик определи височината. Сто и шестдесет сантиметра.

— Влезте и се съблечете — покани ги тя и затвори вратата подире им.

Гласът й беше плътен и малко дрезгав.

Оса Торел беше облечена в тесни черни панталони и плетен поло-пуловер с цвят на метличина. На краката си носеше дебели, сиви вълнени чорапи, сигурно на Стенстрьом, защото й бяха твърде големи. Имаше кафяви очи и тъмна, много късо подстригана коса. Лицето и бе ъгловато и не можеше да се нарече нито мило, мито красиво, а по-скоро интересно и привлекателно. Беше стройна, с тесни рамене и бедра и малки гърди.

Мълчаливо изчака, докато Мартин Бек и Колберг свалиха шапките си до старата шапка на Стенстрьом и окачиха палтата си на закачалката. После ги въведе в апартамента.

Стаята, чиито два прозореца гледаха към улицата, бе наредена уютно и с вкус. До едната стена стоеше огромна библиотека, явно ръчна изработка. Освен нея и високия кожен фотьойл мебелировката изглеждаше твърде нова. Дебел, яркочервен тъкан килим почти изцяло покриваше пода. Съвсем същия червен нюанс имаха и леките вълнени пердета.

Стените на стаята бяха начупени, а тесният проход в дъното водеше към кухнята. През една; отворена врата в коридора се виждаше другата стая на апартамента. Кухнята и спалнята гледаха към двора.

Оса Торел седна в коженото кресло, като подгъна крака под себе си. Посочи им двете леки кресла и Мартин Бек и Колберг също седнаха. Пепелникът върху ниската масичка между тях и жената бе препълнен с фасове.

— Много ни е неприятно, че ви безпокоим — започна Мартин Бек. — Но разбирате ли, важно беше да разговаряме с вас колкото се може по-скоро.

Оса Торел не отговори веднага. Взе от ръба на пепелника цигарата, която още димеше, и смукна дълбоко. Ръката й леко потрепваше, а под очите й имаше тъмни сенки.

— Да, разбирам ви — отвърна тя. — Добре е, че дойдохте. Не съм мърдала оттук, откакто… да, откакто научих… седя и се мъча да проумея… мъча се да осъзная, че е истина…

— Госпожице Торел — прекъсна я Колберг. — Нямате ли някой, който да дойде при вас?

Тя поклати глава.

— Не. Пък и не искам никого.

— Родителите ви?

Тя отново поклати глава.

— Мама умря миналата година, а татко от двадесет години е мъртъв.

Мартин Бек се наведе напред и я погледна изпитателно.

— Успяхте ли поне да поспите?

— Не зная. Тези, които бяха тук… вчера ми дадоха няколко хапчета и сигурно съм спала малко. Не е толкова важно. Все ще се оправя някак.

Тя натисна цигарата в пепелника и промълви със сведен поглед:

— Само трябва да се помъча да свикна с мисълта, че той е мъртъв. Може би ще ми трябва време.

Нито Мартин Бек, нито Колберг знаеха какво да кажат в този момент. Мартин Бек изведнъж почувствува спарения и душен въздух. В стаята настъпи тягостно мълчание.

Най-после Колберг се прокашля и с гробовен глас попита:

— Госпожице Торел, ще имате ли нещо против, ако ви зададем няколко въпроса за Стен… за Оке?

Оса Торел бавно вдигна клепачи. В миг очите й просветнаха и тя се усмихна.

— Да не би да искате да се обръщам към вас официално? Би трябвало да ми викате Оса, защото смятам да ви говоря на ти. Мога да кажа, че ви познавам доста добре.

Погледна ги с насмешка и добави:

— Покрай Оке. Ние с него се виждахме отдавна. Живеем тук от доста години.

„Сякаш сме от някое погребално бюро, помисли си Мартин Бек. Я да се стегнем, момичето е о’кей.“

— И ние сме чували за теб — рече Колберг със значително облекчение.

Оса стана и отвори прозореца. После взе пепелника и го занесе в кухнята. Усмивката бе изчезнала от лицето й и то отново придоби сериозен израз. Върна се с друг пепелник и пак седна.

— Разкажете ми как стана всичко — помоли тя. — И какво всъщност стана. Вчера не ми казаха много, а не искам да чета вестниците.

Мартин Бек запали една „Флорида“.

— Окей — съгласи се той и започна.

През цялото време докато говореше, Оса го гледаше с притаен дъх. Той изпусна някои неща, но, общо взето, й разказа всичко, което знаеше. Когато свърши, Оса попита:

— Къде е отивал Оке? И защо въобще е пътувал в този автобус?

Колберг погледна безпомощно към Мартин Бек и отвърна:

— Точно това се надявахме да чуем от теб.

Оса Торел поклати глава.

— Нямам понятие.

— Да знаеш какво е правил същия ден? — попита Мартин Бек.

Тя го погледна учудено.

— Че вие не знаете ли? Нали цял ден беше на работа. Би трябвало вие да знаете какво е правил.

Мартин Бек се подвоуми, преди да й отговори.

— За последен път жив го видях в петък сутринта. Беше дошъл за малко при мен.

Тя стана и направи няколко крачки из стаята. После спря и се обърна.

— Но той беше на работа и в събота, и в понеделник. В понеделник сутринта излязохме заедно от къщи. Ами ти в понеделник не си ли го виждал? — попита тя и впери очи в Колберг, но той поклати глава, като се мъчеше да си спомни.

— Каза ли, че ще ходи във Вестберя? — попита той. — Или на Кунгсхолмсгатан?

Оса се позамисли.

— Не, не каза такова нещо — отвърна тя. — Сега като че ли разбирам. Имал е някаква работа в града.

— Казваш, че е работил и в събота? — попита Мартин Бек.

Тя кимна.

— Да, но не през целия ден. Сутринта излязохме заедно. Работното ми време свърши в един и веднага се прибрах. Малко след мен си дойде и Оке. Беше напазарувал. В неделя бе свободен и прекарахме целия ден заедно.

Тя седна отново в креслото, притегли коленете си и ги обхвана с ръце, като нервно захапа долната си устна.

— Не ти ли е казвал с какво се занимава? — продължи Колберг.

Оса поклати глава.

— Нямаше ли навик да ти говори за работата си? — попита Мартин Бек.

— О, да. Ние си разказвахме всичко. Но в последно време той се промени. Не приказваше за последната си работа. Виждаше ми се странно, защото обикновено разговаряхме за отделните случаи особено когато бяха сложни и заплетени. Но може би не е трябвало да…

Тя се спря и повиши глас.

— Впрочем защо питате мен? Нали вие му бяхте началници. Ако се опитвате да узнаете дали не ми е издавал разни полицейски тайни, мога направо да ви кажа, че не е. Абсолютно нищо не ми е казвал за работата си през последните три седмици.

— То е, защото не е имал нищо интересно да разказва — успокоително рече Колберг. — Последните три седмици не се случиха никакви особени събития и ние наистина нямахме много работа.

Оса Торел го изгледа учудено.

— Как така? Та Оке беше страшно зает. В последно време дори работеше денонощно.