Роджър Карас
Господарят на залива (21) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

21.

Ниските шистови скали и криволичещата брегова ивица на залива Дедмен станаха главната крепост на Монарха. Вероятно привличаше го фактът, че познава района, а може би и нещо друго, свързано с него. По-голямата част от първите му години бяха преминали всред тези сурови, влажни брегове, а по обраслите с острица низини, които обхващаха няколко километра от района на залива, той бе получил някои от най-суровите си уроци. Славно бе пирувал всред кристални извори, чиито води се спускаха от хълмовете в залива, защото тук бяха богатите на сьомга рекички с наноси от дребнозърнести камъчета. В този район той бе отраснал от малкото мече, на което по-голямата мечка отне уловената сьомга, до гиганта, какъвто бе станал сега.

За Монарха би било добре да напусне този район, защото той бе един от най-посещаваните от ловци в целия остров. Белите хълмове отвъд залива бяха и са добре известни на всички ловци, които проучват възможностите на острова като евентуален ловен терен за мечки. Това обаче бе родното място на Монарха и въпреки че понякога скиташе надалеч, той винаги се завръщаше. Сякаш бе завързан за дълга каишка и макар да описваше широк полукръг, накрая пак се завръщаше в центъра при ко̀ла.

За всяка мечка особено важни са познатите и сигурни места за хранене. Всичко, което би могло да улесни живота й, я привлича. Монарха знаеше кои хълмове първи ще се покажат под снега и къде точно ще се появят изпод листата и хумуса първите подобни на аспержи стръкчета кукуряк. Той знаеше къде да търси пролетните стръкове коприва и класник, както и емпетрума с неговите червени плодове под лъчите на лятното слънце. Той познаваше потоците със сьомга и високите ливади, където можеше да намери дръзки лалугери. Освен удобството, което чувствуваше поради познатата заобикаляща го среда, може би този сигурен източник на храна повече от всичко друго го караше да се връща към известните му пътеки. Това не е приятна местност, защото слънцето я огрява само през половината година, но именно дъждовете и постоянната влага осигуряват огромните хранителни запаси, необходими на мечките.

Монарха тежко премина през група тополи, прекоси една добре позната горска полянка и навлезе всред вечнозелени растения. Той не бързаше; изглеждаше, че се движи така, както го насочват очертанията на терена. Районът беше спокоен, защото пролетният ловен сезон бе завършил и според закона неговата кожа не можеше да бъде обект на лов преди октомври. Мечокът обаче беше нащрек, защото човешката миризма често се усещаше, беше винаги наблизо. Той не можеше да разбере, че през лятото идваха само безвредни туристи — броят им нарастваше всяка година, — които искаха само да гледат и да фотографират.

Близо до един кедър той попадна на доста ожулено дърво. Земята около него беше добре изтъпкана, а кората му — силно повредена. Някаква голяма мечка бе оставила там отвесни следи от зъби. Сякаш да отговори на предизвикателството, Монарха се надигна и захапа кората още по-високо от оставената от другата мечка следа. Сладостта на дървесния сок му бе приятна и той изръмжа от удоволствие. Като допря корема си в дървото, той започна да се търка в него нагоре-надолу. Отметна глава назад, за момент се ослуша, за да бъде сигурен, и след това започна да се люлее напред-назад, триейки корем така, че малки снопчета козина оставаха по грапавата кора на дървото. Доволен, той седна на земята и започна да чеше всяко място по тялото си, което предните и задните му лапи можеха да достигнат. Издаваше гърлени звуци и само от време на време спираше, за да се ослуша набързо. Най-после се изправи, допря гръб до дървото и започна ритмично да се люлее. Това бе най-невероятната гледка. Цели десет минути мечокът продължи да търка огромната си задница в дървото. Усилията му бяха толкова енергични, че преди да спре, бе оголил някои места по кожата си. Като изпитваше чисто физическо удоволствие, той въртеше очи, издаваше цяла гама от звуци на задоволство, а от устата му течаха слюнки, които образуваха по земята мокри петна. Горещината предизвикваше сърбежи и склонността му към удоволствия диктуваше действията му. Мечката може да не е клоунът, за какъвто хората я смятат, но понякога може да играе тази роля.

С настъпването на ранните следобедни часове Монарха започна да търси удобно място, за да почине няколко часа. Докато се настаняваше на влажната земя под едно повалено от вятъра дърво, той дочу звуците, издавани от разтревожено мече, които не могат да бъдат сбъркани с други. Плачът и скимтенето идваха от съседна долчинка. Той не можа да им устои и пленен от любопитството си, както когато сам бе малко мече, той се отправи в посоката, откъдето идваха призивите за помощ. Когато прекоси ниския хребет, в гърлото му се спря мощен рев, неволен отклик на звуците на мечето. Отдолу се носеха човешки гласове. Четирима мъже се бяха събрали около дълга близо три метра тръба, поставена между няколко дървета до един поток. Падаща врата от 5-милиметрова стомана затваряше 120-сантиметровия отвор на тръбата, в която ревеше, без да спира, едногодишно мече. То престана да се оплаква, когато една пластмасова спринцовка бе вкарана в слабината му. След като спря да се движи, упоеното мече бе извадено от тръбата, подложено на различни прегледи и маркирано със специален знак.

В това време Монарха се разхождаше нагоре-надолу в гъсталака под самия хребет и си мърмореше нещо. Той не изпитваше симпатия към мечето и вероятно щеше да го убие и изяде, ако имаше такава възможност, но хората както винаги го ядосваха.

На другия край на малката долчинка майката на малкото се криеше зад едни дървета, като все повече се разгневяваше, но без да смее да нападне. При първите призиви за помощ тя се бе показала, но хвърлените срещу нея фишеци я накараха да се отдръпне. Под носа й бе избухнал експлозивен куршум, изстрелян с 12-калибрена ловна пушка.

След като поръмжа достатъчно, за да изрази недоволството си, и тъй като не искаше да се показва пред хората, освен ако бъдеше принуден да си премери силите, Монарха се оттегли. Той изръмжа още веднъж, когато пресече познатата диря на медночервения мечок, който беше негов противник още от времето на срещата им при плитчините край морския бряг преди близо две десетилетия. По-светлия на цвят и незначително по-дребен мечок бе оцелял независимо от сакатата си предна дясна лапа и липсата на дясно ухо и ляво око, все спомени от срещата с Монарха. Той винаги успяваше да избегне стария си неприятел, въпреки че често се намираха на една и съща територия, в едно и също време и по еднаква работа. За трети път през последните две седмици Монарха срещаше противната му диря. Тя винаги предизвикваше същата гневна реакция, но той никога не я проследи и не направи опит за окончателно разчистване на сметките.

През тази година Монарха отново си избра партньорка — една 7-годишна женска мечка, по-дребна от средния ръст. Тяхната идилия продължи три седмици и няколко дни и бе прекратена без церемонии или чувства, също както и всички останали. Много преди да настъпят първите хладни есенни дни, мечокът отново беше сам. Пристигна при рекичката със сьомга, без да бърза, защото нямаше нужда да си завоюва територия или да се бори за по-добро място. Той щеше да вземе, което пожелае, когато и да дойде.

След няколко дни, отегчен от бъркотията и шума край рекичката, Монарха се отправи към спокойствието и самотата, които, изглежда, ценеше повече от всичко друго. Останалите животни, дори другите мечки, с които лесно можеше да се справи, го дразнеха.

На другия ден, след като напусна рекичката, той се озова на крайбрежието. През първия ден остана скрит в гъстите храсти, обезпокояван от две малки лодки, които кръстосваха из залива. На следващия ден той свикна с техния шум и излезе на плитчината от плъзгави водорасли, когато настъпи отлив. Мечокът бе забелязан от разстояние близо 800 м и веднага апарат с 1000-милиметров обектив бе прикрепен към камерата с триножник, така че неговият образ бе първо запечатан в цветове, а след това — в черно-бяло. От такова разстояние не можеше да се определи коя именно е тази мечка освен това, че има изключителни размери. Съпружеската двойка, учители от Минесота, бяха така въодушевени от своята „плячка“, че мигновено забравиха за сумата, която дадоха за пътуването си.

В гората Монарха отново попадна на дирята на медночервения мечок и отново изрази гласно своето крайно неудоволствие. Като подуши няколко минути въздуха, той навлезе в гъстата зеленина, където спа около час. Докато слънцето беше още високо, той отново тръгна и навлезе в падина, пресичана от поток, на няколко километра от брега. Внезапно усети нещо, изправи се на задните си крака и започна да души въздуха, за да открие следа. Наблизо имаше хора, съвсем наблизо. Гневът му избухна.

Въздушните течения в малката долина бяха несигурни и той не можеше да определи откъде идва тревогата. Не искаше да тръгне, преди да определи грижливо посоката. Спусна се на земята и се скри зад едно повалено от буря дърво. Миризмата все още се усещаше, но нямаше никакви звуци. Монарха чакаше да чуе шум от хора, но не долавяше нищо. Напрежението му нарастваше, а заедно с него и яростта му. Миризмата беше толкова силна, че той не можа да остане неподвижен и излезе между две дървета. Почувствува слабата болка почти едновременно с първия шум, който различи като непознат. Обърна се да посрещне врага, но беше късно. Задните му крака не се подчиниха, а скоро и предните отмаляха. За първи път, откакто бе навлязъл в зряла възраст, Монарха на залива Дедмен беше безпомощен. Стреличката излетя от въздушната пушка и попадна точно в бута. При влизането си в тялото автоматичната спринцовка бе вкарала над 100 см³ упойка в организма. Дозата не беше достатъчно голяма, за да го парализира изцяло, но той беше безпомощен. Задните му крака трепереха, плешките му се свиха и след това се отпуснаха. Очите му останаха отворени той чуваше говора на хората, които от разстояние изчакваха пълното въздействие на упойката. Той не можеше да оцени техните изпълнени с възхищение забележки.

Най-после, след като се увериха, че сукцинилхолинът им осигуряваше достатъчна безопасност, хората се доближиха. При първото докосване Монарха се изви и направи всичко възможно да се изправи на крака, но едва успя да вдигне главата си от земята. Той бе принуден да изтърпи тяхното опипване и почти не почувствува втората игла, която навлезе в интраперитонеалната кухина. За кратко време той бе напълно упоен и биолозите започнаха бързо серия проби.

Докато един от тях вкара термометър в ануса на упоената мечка, друг сне отпечатък от зъбите му. Трети взе кръвна проба и започна бегло да проверява общото му състояние. Провериха и козината за външни паразити, раната на гърдите му бе нанесена на регистрационния картон. Прегледаха го за други рани или признаци от схватки, като едната от двете рани от куршум бе открита и регистрирана. След това провериха дали няма паразити в очите, ноздрите и ушите и взеха проби от тях. Един от биолозите отново отбеляза огромните му размери и изрази предположението си дали това не е прочутият убиец на хора, за който се говореше толкова много в града. Фотографираха мечока, докато лежеше, и след това седнаха да починат. Студентът, който за пръв път правеше наблюдение на едър дивеч, седна върху задницата на Монарха, докато палеше цигара. Друг студент го фотографира в тази поза и шеговито предложи да му продаде снимки джобен формат при намалена цена за дузина или повече. Един от по-възрастните членове на групата заяви, че е време да потеглят към лагера, и студентите започнаха да стягат съоръженията си и да поставят взетите проби в кутии.

Когато всичко беше готово, ръководителят на групата с 15-сантиметрова игла вкара в Монарха противоупойка. Иглата се счупи и трябваше да я вадят с малки клещи. Поставиха нова игла и вкараха течността.

Противоупойката започна да действува, когато биолозите вече бяха на известно разстояние. Преди няколко години водачът на групата бе почти стъпкан от мечка, защото беше останал прекалено дълго след вкарването на противоупойката. Тъй като в неговите мисли първо място заемаше безопасността на хората в групата, той имаше навика да се оттегля преди мечките, които изследват, да са дошли напълно в съзнание, най-често твърде ядосани.

Отначало Монарха усети слаб бръмчащ звук и след това в мрака, който го беше обзел след упойката, проникна светлина. Той все още не можеше да се движи, все още не усещаше тялото си, но вече външният свят придоби частично значение за него. Той чу, че храстите се раздвижват, но не можа да реагира. Не беше нито разгневен, нито изплашен. Лежеше временно увиснал между реалния свят и този, който бе изкуствено създаден в далечни лаборатории и химически заводи. Чувството му за мирис се възвръщаше, обаче той все още беше твърде объркан от случилото се, за да може да прави някакви разграничения. Слюнките му течаха обилно и той издаваше слаби звуци. Опита се да извърти глава, но не можа да намери сили за това. Краката му потрепваха и мърдаха, но той все още не можеше да съгласува движенията си. Необходими му бяха само още няколко минути, за да се изправи. Дозата от натриев пентобарбитал беше твърде голяма; едрите му размери бяха накарали биолога да вземе прекомерни предпазни мерки.

Медночервеният мечок бе чул шума от отдалечаващите се биолози, когато те пресякоха пътеката му на около 20 м пред него. Той сви в храстите и направи полукръг зад тях. Стигна до Монарха, когато гигантът все още се опитваше да се съсредоточи върху околния свят. Отначало инстинктите на медночервения мечок го подтикваха да се отдалечи. Той веднага позна своя враг и естествената му реакция беше да се оттегли. Този път обаче нещо бе променено.

Той бавно се приближи до своя омразен съперник, грамадния шоколадовокафяв мечок, който го бе обрекъл да води живота на сакато, второкачествено животно, въпреки че собственият му ръст бе значителен.

Монарха позна своя главен неприятел, въпреки че съзнанието му бе все още замъглено. Гърлото му се изпълни с нещо между рев и стенещ вой, когато успя да изпъне предните си лапи. Той повдигна нагоре предната част на тялото си и се заклати несигурно, като се опитваше да съгласува усилието със задната половина. Тракайки челюсти и отделяйки слюнка, той отхвърли напред глава и с дълбоко грухтене успя да постави задната си част в полулегнало положение. Олюля се за миг, само за миг, преди медночервеният мечок да нанесе удар. Монарха се претъркули, първо настрана и после на гръб. За момент и четирите му крака стърчаха нагоре. Ударът на неговия 550-килограмов противник го замая напълно и главата му се въртеше, когато се опитваше да овладее едновременно сетивата и краката си. Той отново седна настрана със стон, но вече беше много късно.

Медночервеният мечок беше задминал Монарха при първата си атака. Инерцията му го бе отнесла на три метра отвъд противника, където той се изправи и обърна. Неговите челюсти също тракаха яростно. За момент той спря. Не можеше да разбере бедата на Монарха. Очакваше контраатаката, която никога нямаше да дойде. Вземайки още веднъж инициативата, той отново нанесе удар, този път решаващ. Въпреки масивната си конструкция Монарха не можа да издържи удара по врата освен ако бе успял да се мобилизира. Страхотният удар попадна зад ухото му, а зъбите на медночервения мечок се забиха в плешката му. Едрото животно започна да разкъсва Монарха с нокти и зъби, като вдигаше неимоверен шум. Всичко това беше излишно. Монарха бе умрял секунди след удара във врата. Последните му тръпки обаче, тези последни конвулсивни потрепвания раздразниха още повече медночервения мечок. Когато той най-сетне се отдръпна с ниско наведена глава, като продължаваше да реве яростно, Монарха представляваше почти неузнаваема кървава маса. С последен жест на презрение медночервеният мечок доближи отново и започна да яде. Няколко гарвана и половин дузина свраки чакаха по близките дървета. Започнаха да пристигат и други.

Медночервеният мечок не си даде труда да скрие онова, което остана от Монарха. Той напусна долината и вече никога не се появи.

Що се отнася до Монарха, той бе изплатил последния си дълг. С екскрементите от птиците и мечките, между щипците на бръмбарите и крачката на мравките неговите химични съставки се разпадаха и постепенно се връщаха в земята. Тези химикали обогатяваха почвата и помагаха на растежа на растенията, които бяха изхранвали бронзовата мечка, когато носеше в себе си Монарха и неговото сестриче преди много години. Ловците, които години след това идваха да го търсят, чувствуваха неговото отсъствие, но не и неизменните цикли на остров Коудиак. Сега Монарха се намираше пак в кръговрата, към който в крайна сметка принадлежеше.