Роджър Карас
Господарят на залива (8) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

8.

Началото на третата пролет на младия мечок не се различаваше много от двете предишни, с изключение на това, че сега бе съвсем сам. През зимата той се бе променил и външният му вид започваше да се различава от вида на малко мече. Това бяха последните месеци на неговото юношество. Слизайки надолу към края на залива, той пресече следите на няколко други мечки и сам бе изненадан от звуците, които издаваше. Гласът му имаше много повече сила и възможности, отколкото можеше да използува.

Когато стигна до водата, имаше отлив и той се отправи към плъзгавите скали, за да порови между натрупаните водорасли, които образуваха лъскав жълтозелен килим. При все че се движеше внимателно, той се подхлъзна няколко пъти и накрая падна, като се удари зле в една стърчаща скала. Спря за малко, за да изживее това унижение, и след няколко минути отново тръгна.

Описвайки дъга, той отново наближи брега. На двадесетина метра от линията, достигана от прилива, той откри труп на тюлен, полузаровен в кафяви водорасли. Трупът беше доста разложен и различни насекоми образуваха вълнообразна покривка върху него. Мечокът го подуши, побутна и накрая го преобърна с лапа. Тюленът беше младо животно и 20-те килограма, които бяха останали от него, не представляваха никакъв проблем за нарастващите сили на мечока. Отначало той не прояви интерес към трупа като храна, но миризмата на разложено месо бе привлекателна. Интересът му се превърна в желание и той вече започваше да яде, когато усети, че не е сам. Мечокът се наклони назад и се изправи на задните си крака. На не повече от 8 м от него, наполовината разстояние от края на гората, имаше друг млад мечок. Въпреки че пришълецът с медночервена козина беше негов връстник и разликата в килограмите бе незначителна, видът на непознатата мечка почти го парализира. Той все още реагираше рефлекторно, както майка му го беше учила. Слепият кураж, който беше унаследил, все още не се бе превърнал в автоматична реакция на всяко предизвикателство.

Макар и изплашен, мечокът не отстъпи. Пред своя връстник той имаше друго предимство, пред което дори големината отстъпваше — пръв бе открил трупа на тюлена. Другият трябваше да изостави прикритието си, за да го нападне. Колкото повече противникът се отдалечаваше от гората, толкова повече смелостта му намаляваше. Движенията му ставаха колебливи, издаваха нерешителността му и засилваха още повече дързостта на младия мечок, който вече притежаваше тюлена.

Когато разстоянието между тях стана около 3 м мечокът изостави съкровището си и нападна пришълеца. Той веднага обърна гръб и хукна към дърветата. Когато се доближи до прикритието си, той се извърна и застана срещу преследвача си, който на свой ред, бидейки далеч от тюлена и в близост до непозната обстановка, загуби част от решителността си. При първия признак за контраатака младият мечок се обърна и се втурна да бяга към дърветата на около 800 м през плитчината. Когато наближи познатия район, от който бе дошъл, смелостта му се възвърна, той се отдели от брега и премина в контранападение. Пришълецът сега се намери на открито място, далеч от познатото му прикритие, и отново се разколеба пред противника си. Това сериозно занимание с атака и отстъпление продължи почти половин час. Резултат не бе постигнат, тъй като нито една от младите мечки не желаеше евентуалната схватка, но за тях бе важна проявата на воля. Те се разделиха, след като бяха напълно изтощени, а морето си взе обратно трупа на тюлена, от който никой не успя да хапне.

През летните месеци младият мечок отново преброди много от пътеките, по които бе минал като малко мече, следвайки майка си. Той не почувствува носталгия и не разпозна местата и предметите, но всяка особеност в околността се запечатваше в него, докато започна да познава района по съвсем инстинктивен начин. Той се движеше леко и сигурно и проявяваше колебание само когато долавяше следа от друг мъжки. Един-два пъти бе стреснат от шума на самолети в небето, а друг път, след като излезе на открит бряг, покрит със ситни камъчета и скалисти отломки, попадна срещу хидроплан, който кацаше до брега с ужасяващия рев на двигателите си. Тогава той пробяга с дива бързина около 3 км през гъстите храсти. Безумното му отстъпление бе наблюдавано от опитни очи от кабината на хидроплана, които отбелязаха големината му и пресметнаха годините, които трябва да изминат, докато кожата му възбуди интереса на някой ловец.

Неколкократно той бе наблюдаван с бинокъл от лодките, които се движеха покрай брега. Мечокът беше прекалено млад, за да привлече вниманието на търсачите на ловни трофеи, но водачите, които развеждаха любителите ловци ежегодно в този район, не пропуснаха да забележат потъмняващата му козина и мислено да го включат в списъка си на бъдещи обекти. Професионалните ловци, чиято работа се състоеше в това всяка година да водят добре въоръжените си клиенти в подходящи за лов места, можеха да си позволят да изчакат. Всяка година има реколта за прибиране, но все пак добре е да се знае какво може да се очаква за в бъдеще.

Младият мечок не бе имал много срещи с човека. Докато се намираше под грижите на майка си, той бе научен да отбягва специфичната човешка миризма. Заедно с увеличаването на теглото му — сега той тежеше близо 250 кг — опасността от страна на другите мечки намаляваше. Когато станеше на 8 години, той щеше да бъде повече от желан трофей, а с навършването на 10 години — първостепенен обект на лов, подложен на голяма опасност всяка пролет и есен. През някои години на остров Коудиак се избиват по 200 мечки и мерникът на всяка пушка е насочен към най-едрите мъжки, защото те представляват трофеи, отбелязвани с рекорден брой точки в списъците.

Младият мечок обаче нямаше да бъде закачан от ловците на трофеи още 6 години. Независимо от това продължителното престояване по бреговете също бе опасно, защото много рибари държаха пушките до себе си на палубата и стреляха срещу всяка мечка, намираща се на разстояние до 300 м. За оправдание на това безсмислено избиване им служеше обстоятелството, че мечките ядат риба.

С наближаването на третата си зима младият мечок беше станал шоколадовокафяв. Козината му имаше равномерен цвят. През следващите години той щеше да се забелязва твърде лесно. Неговия вдлъбнат профил, тежки крайници и мощни размери бяха, както при другите мечки, но равният шоколадов цвят на кожуха му го отличаваше от тях. Хората ще го забелязват по няколко пъти всяка година и пряко ще свързват присъствието му с неговия район.

Тази година, както понякога става, миграцията на сьомгата закъсня. Мечките бяха раздразнителни, тъй като се принуждаваха да се хранят с растенията край речните брегове, докато изчакваха ежегодната рибена дажба. Там имаше непрекъснати стълкновения и няколко мечки бяха осакатени завинаги в схватки, прерастващи в истински битки. Шоколадовият мечок бе имал щастието да избегне по-сериозно нараняване, защото на два пъти срещна по-светлия си противник от схватката, водена за трупа на тюлена на брега при водораслите. При тези две срещи те се бяха сблъсквали по невнимание, без да имат време за истинско предизвикателство. В гъстата растителност близо до посока те се бяха срещнали лице с лице и за няколко секунди буквално хвърчеше козина. Би могло да не помисли, че тези схватки са по-скоро игра, отколкото израз на нещо сериозно. Нищо подобно. Това беше началото на смъртна вражда. И двата млади мечока се движеха в район от приблизително 26 км², в който на няколко места техните редовни пътища се пресичаха, а местата за хранене се застъпваха. Те бяха еднакви по размери и възраст. През следващите години ще си съперничат в търсенето на храна и партньорки. При тези начални стълкновения всеки от тях предупреждаваше другия за опасностите, които произтичат от пряк контакт или дори от близост помежду им. Тези предупреждения подпомагаха оцеляването им, тъй като никой от тях не се нуждаеше от решаващо премерване на силите.

Късно през есента младият мечок попадна на група хора, лагеруващи близо до място, където той често претърсваше брега. Измамно променящите се крайбрежни ветрове не го предупредиха своевременно за присъствието на хора и той почти влезе в лагера им. Консервни кутии и бутилки трещяха по скалите около него и обезумял от ужас той търсеше път за измъкване. Тази изненада го направи за дълго време раздразнителен и той почти бе стъпкан от една побесняла майка, когато грубо нападна малките й. Грешката, която допусна, можеше да бъде фатална за него, защото той нападна мечетата, без да проучи къде е майка им. Целият инцидент засили неговия страх от хората. Това бе ужас, доведен до крайна степен. При едно сблъскване между мечка и човек мечката не печели нищо, колкото и време да измине.

Въпреки че неговото умение да ловува, да пасе и да открива мърша все още не бе напълно развито, младият мечок успя да прекара без особени проблеми третата година от живота си. Той все още твърде безгрижно се излагаше на погледите на хората, но бе разбрал, че трябва да избягва срещи с по-едрите мечки. Въпреки че често оставаше гладен поради недостатъчното си умение, той си набавяше достатъчно храна, така че ръстът му беше нормален. Когато започна своя трети зимен сън, той беше надхвърлил значително четвърт тон. Под дебелия кожух и пластовете тлъстина се криеха твърди и еластични мускули. Зъбите му бяха вече напълно развити, а мощните лапи бяха едновременно оръжие и оръдия на труда. Натискът на челюстите му, когато ги затваряше, беше достатъчен, за да строши дългите кости и на най-едрото животно, което можеше да срещне на острова, с изключение на някоя друга по-едра мечка. Той можеше да смачка черепа на всяко животно с удар на предната си лапа и скоростта, с която се движеше, достигаше 50 километра в час, но за кратко време. При по-умерен темп той можеше да се движи по най-труден терен дни наред. Зрението му се бе развило до крайните си възможности, слухът му беше остър, а обонянието — още по-тънко. Казано с две думи, малкото бе станало мечок. През тези три години той бе преминал първата трета от растежа си. През решаващата трета година неговите шансове да оцелее се бяха увеличили стократно и без някакъв необичаен инцидент той едва ли можеше да стане случайна жертва, преди да настъпи годината, когато щеше да стане от зимния си сън като животно, което вече е достойно да се превърне в ловен трофей.