Роджър Карас
Господарят на залива (10) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

10

На шест години шоколадовият мечок можеше да създаде поколение. Ако сестра му бе оцеляла, тя вече щеше да се грижи за своите малки. При мъжките животни половата зрелост настъпва по-късно. Причината за това не ни е известна, но тя не е случайна. Природата не допуска излишни рискове, защото всичко, свързано със създаването на потомство, е жизнено важно и е в самата същност на нещата.

След годините на самота мечокът не разбираше какво трябва да прави, но инстинктивно усещаше, че в живота му настъпва рязка промяна. Един вътрешен часовник бе работил през цялото време и сега започваше да бие часът.

Няколко пъти мечокът бе пресичал пътеките на женски мечки и бе проследил някои от тях. В тези постъпки имаше някаква неясна възбуда. Той обаче се оттегляше, щом долавяше, че възбуждащата диря, която следва, се примесва с дирята на друг мъжки. Все още не бе достатъчно уверен в себе си, за да предизвика един зрял мъжки заради такова непознато нещо като една женска. Разбира се, друго би било положението, ако се отнасяше до скривалище с храна.

В един топъл слънчев ден в началото на юни мечокът навлезе в малка горска поляна и веднага усети близостта на мечка. Въпреки че издаде автоматично своето предупредително сумтене и се изправи на задните си лапи, за да долови потвърждаващата присъствието миризма, той не усети тази тревога, която положението би трябвало да предизвика. Отпусна се на земята и направи няколко стъпки по края на поляната, като през цялото време се придържаше близо до прикритието. След това спря, изсумтя отново и зачака. Това бе смущаващ момент в един несигурен период от живота му.

Поради някаква неясна причина той се почувствува дълбоко заинтригуван от тази мечка и не усещаше нито предизвикателство, нито страх. Особената й привлекателна сила будеше в него още не изпитвани усещания. Неговите вътрешни чудодейни химични процеси го насочваха и като надделяваха над всички други нагони и навици, го водеха по свой собствен път.

На противоположния край на поляната една 5-годишна мечка следеше действията му по звуците, които издаваше, и миризмата, която се носеше от него. Тя позна, че това е мъжки, и го изчакваше да направи първата стъпка. И двамата несигурни, млади и неопитни, те се гледаха през тревистото пространство и ръмжаха. Мечокът остана на мястото си няколко минути, като се люлееше от крак на крак. Когато най-после се реши, той не пресече поляната, а започна да заобикаля, като се придържаше до гората, докато се доближи на няколко метра от нея. След като се успокои с това, че положението не изисква нито битка, нито отстъпление, той започна да пасе с известно безразличие, за да уталожи напрежението си. Мечокът беше обърнат с главата си към женската, но не направи опит да я доближи. Терзаеха го две противоположни заповеди: отбягвай всички мечки и ела по-близо до тази по-особена мечка. От нейна гледна точка приближаването му и последващото привидно пасене беше първата стъпка и женската възприе съответствуващото на това поведение. Скоро тя се озова до него и започна да скубе трева. Муцуната й беше само на няколко сантиметра от неговата. Това просто действие означаваше взаимно съгласие. То отразяваше дълбоката грижа на природата за тези две отделни същества. Заедно те щяха да възстановят една стотна част от кафявите мечки, които щяха да бъдат избити през тази година от ловците, фермерите и рибарите на остров Коудиак.

През първото денонощие животните нямаха някакъв физически контакт, въпреки че козината им се допираше, когато пасяха на поляната, и след това заедно навлязоха в гората. През втория ден те проявиха по-голям интерес един към друг, като бяха склонни да го изразят чрез конкретни физически действия. Те седяха един срещу друг, като леко се блъскаха. Тяхното хапане и пляскане бе добродушно, без гневни изблици. В края на деня несръчният млад мечок се правеше на глупак И при една възможност се хвърли на гърба й, като краката му се влачеха по земята от двете й страни, докато тя, без да бъде затруднена от тежестта му, се дотътри до гъсталака. Неговата привидна глупост не беше безцелна и на четвъртата сутрин те вече се познаваха така добре, че не се смущаваха и от най-близкия физически контакт. Същата сутрин те направиха един пробен, но безрезултатен опит за съешаване. Късно следобед опитаха отново и този път успяха.

Младите мечки останаха заедно близо 5 седмици. Те се съешаваха многократно през този период и дори започнаха да проявяват известна взаимна зависимост. Подобна връзка обаче не може да бъде постоянна и към края на съвместния им период започнаха да усещат промяна в отношенията си. Едва излезли от детската възраст, сега те се бяха събрали за кратко време, през което проявяваха взаимна търпимост с единствената цел да създадат поколение. Природата нямаше други причини, за да поддържа по-продължително връзката им. Дори ако мечокът не застрашава живота на малките си, той не може да им бъде полезен с нищо. Той не притежава инстинкт, който да го насочва към тяхното отглеждане или обучение, и нищо в поведението му не показва бащинско отношение. Женската, следвана от малките си, е изпълнена с безумна тревога за тях и не би могла да има никакъв интерес към брачния си партньор от предишната година. Не им оставаше нищо друго, освен да се разделят.

Към средата на юли мечокът отново бе сам и се настани до един познат поток със сьомга. Той предизвика и надхитри една особено едра женска, но тя отстъпи не от страх пред него, а защото имаше малки и не се решаваше да рискува живота им, като бъде въвлечена в стълкновение, което не бе неизбежно. Мечокът остана близо до една пясъчна ивица в долния край на потока. Малко по-нагоре по течението имаше много по-удобно място под един водопад. Тук се намираше дълбок вир, прикрит от завеса, образувана от зеленина. Леденостудената вода се разбиваше на воден прах в скалите, стърчащи от дъното. Отгоре висеше буйна растителност. Когато слънчевите лъчи проникваха в този райски кът, чудна дъга се извиваше в основата на водопада. Един скалист издатък, вечно мокър и покрит с дебел пласт мъх, проникваше напред във вира и събираше по краищата си купища различни отломки, които образуваха изкуствена, но постоянно поддържана плитчина. Тук бе по-студено с десетина градуса, отколкото само няколко метра по-надолу по течението. Най-много риба имаше винаги на дъното на водопада и само една крачка отделяше мъхестата скала от плитчината, където рибата се ловеше без особени усилия. Наистина това бе идеално място за риболов и тук бяха фотографирани някои от най-красивите кафяви мечки от хора, достатъчно смели и издръжливи, за да си пробият път нагоре по течението покрай брегове, гъмжащи от мечки, които ловяха риба или дремеха.

Шоколадовият мечок познаваше добре издадената скала, но избра едно по-скромно място надолу по течението. Всеки опит да лови риба горе във вира можеше да му струва живота, защото мястото принадлежеше на най-едрия мечок в околността. Собственикът беше един светлокафяв мечок, тежащ 750 кг, който с един удар можеше да строши гръбнака на всяко животно на острова. Този гигант можеше да захапе крава и да върви с нея, както веднъж той наистина направи това. Един ловец, който засега седеше зад писалището си в Сан Франциско, щеше да попадне на този гигант в края на сезона и царственото животно нямаше да доживее до началото на зимата. За момента обаче мечокът беше жив и вдъхваше страхопочитание, като нито една мечка не се осмеляваше да се доближи до скалите при водопада. На следващата пролет други двама гиганти, съвсем малко по-дребни от него, щяха да воюват за трона, но не и шоколадовият мечок. Той все още не беше в тяхната категория.

Тази година риболовът беше добър. Сьомгите напускаха океанските води. Рекичките гъмжаха от еднометрови гиганти, на чиито тела неотдавна се бяха появили ярките червени петна, характерни за сьомгата, на която предстои да хвърли хайвера си и да умре. Срещаше се и едрата кралска сьомга, която достига в редки случаи до 50 кг, а обикновено тежи около 10 кг. Перките на рибите бяха изпокъсани, а телата омекнали от усилията, които изцеждаха последните им сили при придвижването нагоре по течението. Появиха се преждевременно и известен брой сребристи сьомги, или кохо. Мъжките риби бяха много агресивни, тъй като се подготвяха за бурно брачно ухажване. Пристигаха красивите нерки, които имат най-червеното месо между сьомгите, прикрито под красиви металносини гърбове. Те бяха навлезли в речните води по-рано през сезона, за да започнат 3-месечното си гладуване. В средата на лятото първите от тях се отправяха нагоре срещу течението. Движението им към местата, където хвърлят хайвера си, постепенно се засилваше през лятото, но достигаше максимум през есента и зимата. Когато времето за хвърляне на хайвера наближаваше, цветът им се променяше и те получаваха различни нюанси на червено с мътни, мръсно бели петна върху чистата сребристобяла коремна страна. Горната челюст се извиваше подобно на заострена кука, като заедно с долната челюст силно се възпаляваше.

В рекичките имаше и сребриста дъгова пъстърва. Всъщност тя не беше нищо друго освен обикновена дъгова пъстърва, която в морето нарастваше дотолкова, че започваше да прилича на сьомга. В морето обаче тези риби изгубваха лилаворозовата ивица, от която идваше и наименованието им. След като се завърнеха в сладки води, тяхната дъгообразна ивица отново се появяваше.

През пролетта, лятото и есента милиони риби навлязоха във водите на Коудиак и мечките ядоха като ненаситни лакомци. Ежедневно всяка мечка изяждаше по 30 или повече риби. Самотните мечки се хранеха от ранно утро докъм 10 часа сутринта и продължаваха от 4 часа следобед, като пиршеството понякога продължаваше до полунощ. Майките с малки мечета не се приближаваха до рекичките през тези оживени часове, тъй като се страхуваха за своите малки. През най-горещите часове на деня — от обяд докъм 3 часа, — докато мъжките почиваха след яденето и не проявяваха желание към мечо месо, женските мечки пристигаха, като малките им бяха винаги близо до тях.

Дълго време след края на миграцията на сьомгата и след като всички риби, които си бяха пробили път нагоре по течението, бяха умрели, мечките продължаваха да се хранят с тази живописна реколта. Мъртви сьомги продължаваха да се носят покрай бреговете на потоците и вировете, докато и последната мечка се прибра в дупката си за зимния сън.

Сега шоколадовият мечок беше част от всичко това. Той бе преживял благодарение на ума си, създал бе поколение и неговите малки щяха да играят по бреговете на тази рекичка през следващия май или юни. За разлика от повечето мечки на острова той се бе срещнал с човек и го бе победил. Той беше един от гигантите на Земята, който можеше да бъде победен само от друг гигант или от нищожен човек с пушка. Пушката в ръката на човека е като жилото в опашката на скорпиона.