Роджър Карас
Носителят на гръмотевици (1) (Биографията на един калифорнийски кондор)

1.

Лятото, подобно на хилядите преди него, беше сравнително сухо. Въпреки че само няколко километра разделяха морето от песъчливата равнина с разхвърляни тук-там малки дъбови горички, копривка и хвойна, тя имаше напълно континентален характер. Ниските планини обграждаха района от три страни и не бяха много внушителни. Те обаче се издигаха достатъчно високо, за да отправят ветровете, духащи от морето, вертикално нагоре. Поради това небето над котловината беше сравнително чисто през по-голямата част от времето. В дните на безветрие или когато вятърът беше слаб, от топлите морета се носеше натежал от влага въздух и влажността се покачваше. В общи линии обаче валежите бяха умерени и редки.

Въпреки обкръжението на ниските хълмове песъчливите равнини не бяха изолирани. Много прорези през хълмовете играеха ролята на проходи между отделните местности. Възходящите топли въздушни течения подпомагаха особено птиците с планиращ полет, които се носеха насам-натам, често пъти на голяма височина.

Беше късният плейстоцен и завършваше третото междуледниково време, доста кратко в сравнение с вече изминалото илинойско заледяване. Ледените пластове се оттеглиха на север към Арктика и температурата в средно континенталните райони на Америка се покачи рязко. Това от своя страна даде възможност на милиони животни, чиито прародители са били принудени преди хиляди години да се придвижат на юг, сега отново да мигрират на север. Предстоеше обаче нова промяна, тъй като за четвърти път ледниците започнаха да се образуват и да се спускат на юг. Започваше ледниковият период Уисконсин.

По-далеч на север, всред равнините на Централна Канада, горите вече бяха започнали да изчезват, превръщайки се на каша под смазващата тежест на дебелата повече от километър и половина ледена покривка. На огромен фронт ледът напредваше така неизменно, както движението на планетата. Студената въздушна маса, която се образуваше над този фронт, изсмукваше влагата от въздуха и я отлагаше на земята под формата на скреж. Бушуваха снежни бури, които увеличаваха дебелината на ледените пластове. На дълбочина 9 м снегът се уплътняваше и се превръщаше в лед. По повърхността на ледниците се разбиваха електрически бури и още веднъж континентът трепереше пред яростта на ледниковата епоха.

На юг и запад обаче положението не беше толкова тревожно. Там земята също се променяше, но по-постепенно и без подобни резки сътресения. И по-високите планини бяха покрити с ледници, но това бяха незначителни, така да се каже, лични работи. Снеговете падаха и понякога отделна долина изчезваше за няколко месеца просто защото беше запълнена със сняг и падащите лавини бяха следвани от свличане на скали, но всичко това имаше местен и сезонен характер. Планините се смаляваха всеки ден и час и речните наноси ставаха все по-широки и дебели. Дори и да имаше свидетели, тези явления едва ли биха могли да бъдат забелязани. Те се извършваха продължително време и в отделните дни не се случваше почти нищо, което да може да бъде наблюдавано.

Под повърхността на земята обаче в онези песъчливи местности, където хвойновите храсти достигаха до морето, действуваха други сили и ако тогава имаше хора, те биха могли да станат свидетели на явления, които понякога отнемаха живота на десетки хиляди отделни същества.

През един спокоен ден, когато ветровете от морето едва раздвижваха отложения прах и слънцето беше горещо и жълто, се дочу далечен тътен. Това бяха звуци, които сякаш изразяваха недоволство, оплакване, сякаш една могъща сила се дразнеше от препятствията, които срещаше по пътя си. Внезапно, без никакво друго предупреждение, гъсто обрасъл с хвойна участък като че се издигна нагоре във въздуха и след това се разпадна. Само за миг земята, която се издигна заедно с храстите и все още придържаше корените им, придоби формата на закръглен купол. Когато големият газов резервоар, който се бе образувал на 24 м под земята, се раздроби, куполът избухна нагоре. Дърветата се разпръснаха във всички посоки и там, където за секунди бе израснал хълм, сега зееше само една дупка. Звукът от експлозията бе приглушен. Не избухна пожар. Съскането утихна, газовете навлязоха в атмосферата и още веднъж вътрешни сили бяха променили пейзажа, въпреки че в този случай промяната бе малка и имаше само местно значение. Независимо от това дори и една празнина в земните недра е нещо, което постоянно се променя, и много различни сили участвуват в нейното образуване.

Няколко минути след експлозията на земната повърхност започнаха да бликат полутечни вещества. Натискът на претъпканата с газове кухина беше разкъсал няколко прослойки от богати на нефт пясъци и бе разпукал няколко подземни кухини, пълни с асфалт. Гъста черна течност започна да се просмуква през стените на новоизкопаната дупка и на дъното се образуваха езерца. Вятърът се засили и дъното се покри с тънък пясъчен пласт, който бързо потъна и бе покрит от нова течност, когато стичането се засили. Подобно на осмотична мембрана стените на дупката пропускаха течностите от околните пластове. Кварцитови камъчета и вулканични камъни се срутваха в нарастващите езера, а на места всред едрия пясък ставаха свличания. Езерата се пълнеха час след час, ден след ден. Докато жилите се изпразваха и отворените им краища се запълваха от все по-дълбокия асфалт, по каналите се събираха газове, които се издигаха към повърхността. Пробивайки си път нагоре, газовете излизаха на повърхността, образувайки малки асфалтови вулкани. Излитащите във въздуха газове сваляха ниско летящи насекоми, които след кратка борба оставаха всред лепкавото асфалтово езеро. Дребни гризачи, които проучваха краищата на дупката, стъпваха по несигурна почва и всеки ден някой се озоваваше на свличащите се брегове и политаше надолу в езерото. Борбата и усилията им не бяха по-резултатни от тези на водните кончета и комарите. Така се сложи началото на съкровищницата от вкаменелости при Ла Бреа.

Не минаха много месеци и дупката се изпълни и след това започна да прелива. Стичащата се течност намираше отворени дупки, пролуки около корените на дърветата, животински убежища, отвори на излитащи газове и ги запълваше. Районът бе осеян с черни петна, но земята все още бе предимно песъчлива. Често пъти силните ветрове разнасяха пясъци над равнината и откритите асфалтови повърхнини се покриваха, временно ставаха невидими под многобройните песъчинки. В края на краищата обаче пясъчните зрънца пробиваха повърхността на асфалта със собствената си тежест и потъваха бавно надолу, за да се смесят с нарастващия брой кости, натрупани близо до дъното. Дни наред, а понякога и седмици асфалтовите повърхности оставаха блестящо черни и само тук-там се пукаше някой нов газов мехур, докато нови силни ветрове и донесени от тях отломки замърсяваха целия район.

Женската камила достигаше 210 см височина там, където гърбът й се извиваше над гръдния кош. Върхът на главата й се намираше на близо 2,5 м от земята и тя вървеше с протегната напред шия. Колкото камила, толкова и лама, тя нямаше ясно очертаните гърбици на своите азиатски братовчеди, но външният й вид безспорно приличаше на техния. Малкото й не се отдалечаваше много от нея, защото за да може да оцелее видът, представителите му имаха вродено чувство за опасност, една естествена предпазливост. Движенията на плячката доказват съществуването на хищника.

Когато излязоха на открито, те минаха през растящи нарядко дъбови дървета и през няколко храста мечо грозде. Далеч от тях вдясно стадо огромни бизони, които не отстъпваха по височина на камилите, пасяха спокойно, в късния следобед. Още по-надалече два величествени мамута, високи близо 4 м, се движеха тежко на огромните си като колони крака, а главите им сякаш бяха приведени от тежестта на грамадните им извити бивни.

Могъщият саблезъб тигър, който по размери може да бъде сравнен с днешния африкански лъв, почиваше всред една горичка от диви череши по време на следобедната горещина. Див, безразсъден и нападателен, той се движеше сам почти през целия си живот. Нападаше всички, които попаднеха на пътя му, и при много от тези стълкновения нанасяше или получаваше тежки наранявания.

При последните слънчеви лъчи тигърът забеляза камилата и малкото. Извърна се настрана, после по корем и започна да дебне с глава, прилепена до земята. В далечината се намираше и стадо вилороги антилопи. Водачът на стадото бе висок едва 70 см. Козите обаче бяха много бързи и денят все още много топъл. Тигърът разбираше инстинктивно, че дори ако се покаже, камилата няма да избяга заради малкото си. Неговият избор бе прост и ясен.

Напредвайки бавно на слабите си задни крака и със сгънати под него мощни предни крака, тигърът се доближи до края на горичката. След това се изправи и след секунда премина в открито нападение. Той можеше да достигне поне малкото. Камилата го забеляза веднага и като издаде сигнала за тревога, се спусна, галопирайки, през равнината, следвана от малкото, което жалостиво блееше, докато се опитваше да не изостава. За момент изглеждаше, че ще успеят да се измъкнат от преследвача, обаче внезапно предните крака на камилата се огънаха, тя политна напред и след това се преметна неловко презглава. Предните й крака бяха затънали и се счупиха, когато тялото й продължи движението си напред. Поради по-малкото си тегло малкото успя да направи две крачки всред асфалта и после затъна. С много усилия майката успя да извади глава, но тя беше обречена и не можеше да се изправи.

Тигърът беше само на няколко крачки зад тях и с последен скок се намери върху падналата камила. Неговата по-слаба долна челюст се откри и няколко пъти той заби и завъртя невероятно удължените си горни кучешки зъби в корема и гърдите на камилата. Ударите му бяха толкова силни, че можеха да разчупват кости, и ребрата на жертвата не издържаха. Ноздрите на тигъра се намираха твърде назад от муцуната, за да не пречат, така че той можеше да напъха муцуната си дълбоко в зеещите рани, направени от зъбите, без това да затруднява дишането му. Изобилната кръв се стичаше през гънките на горните венци и тигърът смучеше и гълташе. След това започна да яде бавно.

Малкото умря, няколко минути след като тигърът уби майка му. Неговото блеене беше събрало доста зрители около езерото. През краткото време на трескава дейност, след като камилата попадна в лепкавата маса, една дребна мишка се добра до външния ръб на езерото и стана жертва на гърмяща змия. След като погълна жертвата си, змията се плъзна над привидно здравия пясък и потъна в смолата. Един 60-сантиметров пуяк попадна в същото време в друго близко асфалтово езеро и ускори загъването си с неистовите си усилия да се измъкне. Когато над асфалта остана да се подава само главата му, един гарван кацна наблизо върху пясъка и започна да кълве очите на пуяка. Когато се опита да се издигне, той също разбра, че е затънал, и скоро се скри под повърхността.

Докато тигърът ядеше, стъпил върху трупа на жертвата си, той бе извън асфалта. Когато се нахрани обаче и се обърна, за да се отдалечи, усети, че задните му крака са попаднали в страшния капан. С яростни усилия, без да може да проумее какво всъщност става, накрая успя да се освободи. После стъпи така, сякаш нищо не се е случило. Предните му крака затъваха в асфалта чак до рамената и добре нахраненият саблезъб тигър бе обречен на същата смърт, която бе постигнала хиляди други всред ненаситните асфалтови езера на Ла Бреа.

На около 300 м над тях кръжаха единадесет невероятни тераторниси, разперили своите 4-метрови криле. Несъмнено те бяха най-големите летящи птици, съществували на този свят. Тези 20-килограмови лешояди изчакваха търпеливо да спре всяко движение. Когато и последните конвулсивни движения на тигъра преминаха през задните му крака (главата му бе под повърхността и той се задуши), тераторнисите започнаха да се спускат. Те описваха спирала, докато един след друг кацнаха върху камилата, малкото й и тигъра. Преди да отлетят, три от птиците щяха да попаднат в примката на асфалта и до следващата сутрин от тях нямаше да има и следа. Сякаш нито едно от животните в този район не можеше да проумее опасността, която криеха черните езера, и един след друг различните видове оставяха своя принос от трупове към колекцията от кости в ямите.

Малко по-ниско по йерархичната стълбица на любителите на мърша стоеше друга голяма летяща птица — калифорнийският кондор. Представители и от този вид бяха наблюдавали бягството на камилата и малкото й, попадането им в асфалта и нападението на тигъра. Докато кръжаха високо над земята, те видяха как тераторнисите кацнаха, ядоха и отлетяха, оставяйки три от своя вид, затънали в асфалта. Когато останалите осем гиганта се отдалечиха, кондорите започнаха своето бавно кръгообразно спускане. Един, след това друг, после още два кондора кацнаха предпазливо върху останките от труповете. И четирите птици се нахраниха добре с богатите останки. Една от тях довърши един тераторнис преди още той да е съвсем мъртъв. Три от кондорите успяха да се издигнат във въздуха. Само един попадна в капана на езерото. От трите, които успяха да се измъкнат, един се отклони и се отправи на север. Срещайки силно възходящо течение, той увеличи височината си и пое на североизток. След около час се носеше над дълбоко прорязана долина с високи, недостъпни за хищници скалисти стени. Птицата започна да се спуска. Тя кацна на един оголен дъб, който растеше върху широка около 30 м затревена тераса, издигаща се на около 300 м от дъното на каньона. Тя остана върху оголения клон около десет минути, през които наблюдаваше небето и каньона. Доволна от своята усамотеност, сигурна в безопасността си, тя разпери криле и се понесе. Птицата обиколи каньона два пъти и кацна върху друга скалиста тераса, която се намираше на няколкостотин метра под ръба на каньона. От вътрешността на скалистата пещера се появи малка пухкава топка, която издаваше съскане и пляскаше с късите си криле. След миг главите на двете птици се прилепиха плътно и възрастната повърна парче от месото на тигъра. Малкото кондорче изтегли главата си от клюна на баща си и започна да се храни. Със своята особена провлачена походка птицата излезе от пещерата, застана на корниза, надвиснал над каньона, и се загледа в пространството. Нейните ярко червени очи изразяваха някаква безкрайност, те принадлежаха толкова на миналото и бъдещето, колкото и на настоящия момент.

Докато кондорът наблюдаваше, една друга фигура се появи в края на долината. Птицата направи няколко кръга, докато улови удобно въздушно течение, и се спусна право към пещерата. Когато се приближи на около стотина метра, мъжката птица се вдигна от корниза, за миг загуби височина и след това беше понесена от възходящо течение. Двете птици се издигнаха заедно над ръба на каньона и продължиха нагоре, докато се намериха на 3600 м над своята долина. Те избраха въздушен път, известен от хиляди години на кондорите и техните прародители, и се отправиха на юг. Някакво раздвижване във въздуха им подсказа, че пред тях се извива буряти те се изкачиха на 5000 м височина, за да я избягнат. Но тук срещнаха плътна облачност. Те не можеха да се издигнат над нея или да се спуснат по-долу, понеже щяха да попаднат в силната буря, бушуваща над района. Птиците завиха на изток, пресичайки въздушния фронт и неговите криещи опасности ветрове. На около 64 км на изток те намериха спокоен район и спряха да починат. След около 30 часа времето щеше да се проясни и те щяха да се завърнат, носейки храна на своето единствено малко.