Роджър Карас
Господарят на залива (1) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

1.

Остров Коудиак със своите 8971 квадратни километра се е свил в северния край на големия Аляски залив. Очертанията му наподобяват огромна амеба, която се готви да обгърне по-малките островчета на архипелага, носещ неговото име. Благодарение на полуостров Аляска, който го отделя от Северния ледовит океан, Коудиак се намира не в суровата прегръдка на земята на ескимосите и белите мечки, а попада по-скоро под сравнително мекото влияние на Югоизточна Аляска.

Дълъг 166 км, широк 92 км, напояван от проливни дъждове през по-голямата част от годината, островът е разположен между 56°40’ и 58° северна ширина и 152 и 155° западна дължина. Източната му част, висока над 1200 м, е покрита с гори от американски тополи и смърч, докато западната му половина представлява тундра с нейната еднообразна покривка от торфена трева. Монотонният пейзаж се нарушава само от отделни групи елшови дървета.

Това е дива земя. Макар че отдавна е заселена, тя никога не е била опитомена. Град Коудиак, скупчен в североизточната част на острова, е шестото по големина селище в Аляска. Основан е през 1794 г. и някога е бил столица на руските владения в Северна Америка. При все това само на няколко километра от него дори опитен дървар може да изчезне безследно в лабиринта от земя, която се издига и се спуска като бурно море.

Тази сивосинкава повърхност, огласявана от хоровете на милиони чайки, има брегова ивица, дълга над 1600 км, напомняща твърде често назъбените от фиорди брегове на Норвегия. На север коварният пролив Шеликов отделя острова от намиращата се на около 50 км континентална Аляска. Истинско гробище за непредпазливи моряци, тези води, както и другите, които мият останалите брегове на острова, навлизат навътре в него на високи, бързи приливи, поглъщащи скалистите брегове и изпълнените с водорасли плитчини на жадни глътки. Засега гранитите, шистите и дори пясъчниците на острова устояват на морските набези. Формата и високият, назъбен силует на възвишенията му са резултат на разяждащата мощ на ледниковата покривка от предисторически времена.

Сега трудно може да се опише как се е оформил островът, тъй като това е история, продължила милиони години с участието на океана и земетресенията, вятъра и ледовете. Може би някога това са били два острова, защото най-големият фиорд Уайак, или Уинди бей (Ветровития залив), започва от северозападната част на острова и навлиза повече от 64 км навътре в него, като на юг почти се свързва с Дедмен бей (Мъртвешкия залив).

По острова може да се открият много белези, но само най-незначителните от тях са от човешка ръка. Издълбаните в хълмовете кариери, пътищата по склоновете и дребните „козметични“ разкрасявания на заливите остават почти незабелязани. Земята е моделирана под действието на много по-могъщи фактори. От 6-и до 8-и юни 1912 г. вулканът Маунт Новарупта в северната част на полуостров Аляска изсипа милиони тонове гореща вулканична пепел върху остров Коудиак, достигаща на много места над 30 см дебелина. Всички промени, причинени от хората, които са стъпвали някога на този остров, са нищо в сравнение с въздействието на бушувалата в течение на няколко часа природна стихия.

Когато духат бурни ветрове, каквито често има, и когато морето е разярено, дъждът не пада по обикновен начин върху остров Коудиак: подобно на шрапнел той се разбива върху този пришълец в океана. Мъглите сякаш оживяват и поглъщат острова. Той прилича на кораб в морето, който често плава срещу нестихващите пориви на вятъра. Има дни обаче, когато земята се освобождава от мъглите и се носи над спокойни, озарени от слънцето води. Тогава хората знаят защо са дошли на това място.

Земя като тази, ледена в един момент и пламтяща в следващия, представлява градина, в която растат гиганти.

Женската мечка бавно се измъква на горската поляна в южната част на хълма. Тя беше 7-годишна и бе достигнала пълния си ръст. Тялото й заедно с главата беше по-дълго от 2 м и когато мечката стоеше, стъпила на яките си като колони крака, височината й при предните крайници надминаваше 130 см. Тежеше около 350 кг. Беше още средата на май и златистобронзовата й козина лъщеше. Много малко от мечките на острова (може би 5-6%) имат козина с подобен цвят. След 6 седмици тя щеше да има проскубан вид поради смяната на козината и чесането, продължаващи до края на август. Засега обаче, все още поради зимната почивка, козината й беше с дълги и гъсти косми.

Както бе застанала, извитата линия на плешките й се очертаваше ясно. Мечката имаше къс, мускулест врат. Малките, доближени едно до друго очи не й помагаха много, но с острия си слух и чувствителното обоняние тя долавяше почти всичко, каквото трябваше да знае. Неумолимите изисквания на борбата за оцеляване бяха отбрали всичко това в течение на стотици хиляди години еволюция.

Малките й, закръглени и щръкнали уши, разположени от двете страни на широкия й череп, се раздвижиха, когато един кълвач зачука на близко дърво. Мечката оголи зъбите си и дрезгаво изсумтя. Изпъкналите й напред челюсти, чиито свободни стави улесняваха дъвченето на растителност, а също и някои други (ръж, тръстика, коприва и крайбрежна ангелика) бяха примамили мечката да се спусне от планината за първата част на пролетното си пиршество.

Тя често спираше да яде и се ослушваше, защото търсеше нещо повече от храната. Миналото лято с нея все още бяха малките й от предишния брачен период и тяхното бозаене бе попречило на овулацията й. Сега, когато беше свободна и отново сама, периодът й на разгонване беше започнал. Зрелите й яйцеклетки бяха готови за оплождане и поведението на мечката се определяше от силния инстинкт за размножаване. Природата се е погрижила за възпроизводството на своите чудеса.

Внезапно женската спря да пасе, вдигна глава, подуши, тихо изсумтя и после изръмжа. Призивът й завърши със скимтене, примесено със силно тракане на челюстите. Въпреки че не можеше да го различи, тя знаеше, че между дърветата се крие мъжки, който се опитваше да научи тайната й. Брачната игра беше започнала и нямаше да завърши, преди природата да си осигури ново поколение от малки кафяви мечета. Тези двама гиганти бяха преживели много опасности и трудности и цената на оцеляването им бе създаването на нови представители от техния вид.

Мечката стоеше в средата на поляната, дрезгаво сумтеше и от време на време стенеше. Мъжкият предпазливо се доближаваше. Той я беше следвал часове наред. Обонянието му подсказваше, че тя е разгонена и готова да наруши самотата си. И все пак инстинктивно той знаеше, че ако греши и ако това е майка с малки, приближаването му можеше да предизвика от нейна страна бурна реакция. Мъжките често проявяват канибализъм както към своите, така и към чуждите мечета и затова женските бързо и свирепо бранят поколението си.

Едрият, тъмношоколадов мечок с по-типичен за кафявите мечки цвят, отколкото бронзовата женска, непрекъснато душеше вятъра, докато приближаваше с приглушени стъпки към вероятната си партньорка. Ако тя беше тази женска, която бе оставила примамващата диря, продължителното й стоене всред поляната бе добър признак. Ако обаче това бе друго животно, имаше опасност, защото поведението й означаваше, че е решила да се бие. Малко женски могат да се преборят с мъжки, но онези от тях, които се осмелят, имат предимството на много по-свирепа решителност от апетита на мъжкия за крехко младо месо.

След като разграничи миризмата от миризмата на другите мечки, преминали през поляната преди нея, и се убеди, че това е следената от него мечка, мъжкият ускори стъпките си.

Животните се доближиха, засумтяха и отъркаха носовете си учудващо нежно за такива страшни животни. Само след няколко минути те се хранеха едно до друго в най-приятелска атмосфера. В действителност само при подобен случай някоя от тях търси или дори търпи край себе си друга възрастна мечка. Във времето извън брачните периоди те водят самотно и недружелюбно съществуване.

През този и през следващия ден животните не се съешиха, а прекараха времето в съвместно търсене на храна. В края на втория следобед мъжкият започна да проявява по-определен интерес към женската и тя бе принудена няколко пъти да се отпуска тежко на задницата си, за да спре грубото пъхане на неговия нос. Той ставаше все по-настойчив. Тя не бързаше да отговори, но сериозното събитие, което им предстоеше, бе омекотило техния нрав и нямаше свади. Те щяха да дойдат по-късно.

През втората нощ мечките останаха да нощуват заедно, а не поотделно, както бяха спали предишната нощ. Близостта им нарастваше и докато лежаха в тъмнината на склона на един хълм, те се хапеха по устните и понякога се удряха с масивните си лапи. Тъмнокафявите им нокти, извити, здрави и винаги готови, бяха станали много дълги през зимната почивка и още не бяха се изтъркали. Те обаче не участвуваха в играта и ударите биваха добродушно нанасяни с цяла лапа. Тези лапи, които с един удар можеха да прекършат малко дърво, сега се използуваха за галене и така премина нощта.

Изглежда, че по време на игрите през втората нощ бе постигнато разбирателството. Сутринта на третия ден женската се покори с готовност, когато огромният мъжки я покри. Околните гори отекнаха от чудните звуци на гласовете им. След няколко минути те се разделиха и почти веднага започнаха да се хранят с нежните пролетни треви. По-късно през същия следобед, когато мечокът я покри за втори път с огромното си туловище, те останаха свързани близо цял час.

През следващите дни те се съешаваха още няколко пъти. Когато женската проявяваше признаци, че иска да се отдели, мъжкият поставяше лапи пред хълбоците й и слагаше главата си на шията й. Тя извиваше тялото си, но без резултат и едва когато започваше да мята глава напред-назад, да трака яростно с челюсти, той долавяше нарастващия й гняв и я освобождаваше. Към края на първата седмица тя вече проявяваше много по-малка търпимост към настойчивото му желание.

В началото на втората седмица женската наблюдаваше с явно безразличие как мъжкият, опитен борец от 11 брачни сезона, прогони един по-дребен мъжки, след като му нанесе жесток побой. От края на първата седмица мечките се хранеха поотделно по няколко часа дневно и младият мъжки се бе доближил до бронзовата женска, когато пасеше сама на един полегат склон. Внезапната поява на възрастния мечок на билото на хълма изплаши неопитния мъжки и той скоро претърпя поражение. Ловецът, който една година по-късно щеше да убие младия мечок, нямаше да може да разбере защо му липсва едното ухо.

Едрият мъжки се върна при женската, но не получи никакво признание за подвига си. Дали за да я порицае, или защото битката го бе разярила, но той я захапа доста жестоко, а тя избяга и се настани между близко растящите дървета, за да покаже, че се сърди. Изминаха два дни, преди той да я срещне отново. При тази среща тя му позволи за последен път да се качи върху нея. През следващите десет дни те често се срещаха, часове наред се хранеха заедно и дори няколко пъти спаха заедно, обаче половото им влечение беше изчезнало. Сега вече всеки момент вродената им нужда от самота можеше да надделее и те щяха да се разделят завинаги.

Към средата на четвъртата седмица те се срещнаха и се хранеха заедно около един час, но стремежът им към самота беше вече надделял над половия нагон и те безцеремонно разтуриха своя брак.

Следващата сутрин, женската се движеше в западна посока. В нея се намираха две оплодени яйца, но трябваше да изтече един латентен период, преди да се развият. Сега беше юни, а чак през декември зародишите на тези огромни животни, достигащи до 750 кг, щяха на нараснат до 2 см дължина. Тъй като природата е предопределила всички малки мечета в целия свят да се раждат през последната седмица на януари или първата седмица на февруари, забавянето на развитието на зародишите имаше важно значение за спазването на този срок.

Сега вече сама и враждебно настроена към всички мечки — малки и големи, — женската се оттегли и започна усилено да се храни. Годината беше 1950, но тя можеше да бъде всяка една от четирите и половина милиона години, които бяха изминали от плейстоцена, когато се появил този животински вид. Неговият произход може да бъде проследен 20 милиона години назад, когато хемикионът — полукуче-полумечка — е дебнел по-дребните животни на миоцена. По-прекият прародител на вида бе уасавусът, европейска мечка с ръста на вълк, живяла преди 15 милиона години. Няколко милиона години по-късно, през плиоцена, се появява видът Урсус арктос, европейската кафява мечка, от която произлизат всички кафяви мечки и гризли, разпространени в Северното полукълбо. Когато човекът е бил още една несигурна възможност в лоното на маймуна, основните черти на брачния ритуал на мечките вече е съществувал в продължение на милиони години. Неговото съвършенство се дължи на древността му. Въпреки че мечката е интелигентно животно, което лесно се приспособява, при този жизнено важен момент от живота й нито едно от тези две качества не е необходимо. Природата не оставя такова важно нещо на свободния избор. При брачните си отношения мечката се ръководи от своя инстинкт — нейното поведение е строго определено.