Роджър Карас
Господарят на залива (2) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

2.

Придвижването на мечката в югозападна посока нямаше определен план. Тя се бе спуснала от височините, където прекара зимата; в равнината беше срещнала мъжкия и сега продължаваше да скита, без да преследва съзнателно някаква цел. Тя изчакваше да настъпи времето на движението на сьомгата, за да отиде до близките реки. Пролетта се преливаше в лятото, белотата вече се изместваше от зеленината. Снегът се оттегляше по най-високите възвишения на изток и север. Вълчият боб, горската съсънка, спорежът, различни видове орхидеи, теменугите, синята перуника, цветя с формата на камбанки и на звезди, със сладникав сок и някои с отровни корени растяха в диво изобилие. Цветовете отново покриваха земята, а в небето птиците летяха като полудели.

Без да се интересува от опустошенията, които предизвикваше, мечката скиташе от едно място на друго. Птиците я нападаха, когато прегазваше някое гнездо или се отриваше в предпочитано от тях дърво. Постоянните обитатели — свраки, черноглави синигери, тихоокеански дроздове и кръсточовки — протягаха шии и се чудеха на ръста й. Летните посетители — северни зеленоглави лястовици, аляскови дроздове-отшелници, борови черешарки, брезови скатии и десетки други птици, — тласкани към това рисковано пътешествие до острова от непонятна сила и стремеж, обсъждаха всяко нейно движение. Докато се движеше през деня или спеше през нощта, многогласен хор с остри писъци сипеше върху нея обиди и проклятия. Няколко пъти мечката беше налитана от ята лястовици, които се спускаха върху нея в неспирен поток. Объркана и разколебана от тактиката им на пикиращи бомбардировачи, тя се оттегляше с мрачно достойнство.

Мечката достигна брега източно от залива Дедмен. Влезе в спор с няколко прегракнали чайки и си присвои трупа на един ушат тюлен. Стар боец с дългогодишен опит, мъжкият тюлен се беше разболял в океана и стигнал твърде далеч на изток. Заразен с паразитни червеи (анкилостоми) и обречен на смърт, той бе пропълзял на брега и се бе отпуснал полумъртъв на приливите и отливите, които отначало го заливаха, а след това го оставиха заклещен между разбитите от морето скали. Чайките започнаха да го кълват преди още да беше умрял. Най-напред изядоха очите му. Той нямаше нито волята, нито възможността да се съпротивлява и все пак жизнената сила в него беше твърде голяма, за да му позволи лесна капитулация. Естественият ход на нещата тласкаше тази още жива комбинация от химични елементи обратно в първичната реторта.

Мечката разгони чайките и след като с един удар на грамадната си лапа прекрати страданията на тюлена, започна да се храни. Тя прекара нощта всред група дървета в края на скалистия залив и на сутринта отново завладя трупа. Стотина чайки летяха по околните скали или се въртяха във въздуха, като продължаваха да надават крясъците си. Изглежда, че нейното безразличие ги дразнеше още повече. Отвъд приливните езерца, върху утихналите за момент води, плуваха подобни на сини, сиви и бели коркови тапи още много възбудени и шумни чайки. На съседно дърво подобно на часови стояха два белоглави морски орела. Въпреки своята възвишена и може би благородна осанка те жадуваха за мърша не по-малко от останалите птици.

С наближаването на лятото видовете и броят на морските птици по крайбрежието нарастваха. Летните посетители — обикновената бекасина-кръшкач, алеутският пясъчен дъждосвирец, късоклюната чайка-буревестница, тихоокеанската трипръста чайка и полярната рибарка — прибавяха своето непрестанно движение и шум към тези на постоянните крайбрежни обитатели — сините и сребристите чайки. Великолепният скален орел, който пристига само през лятото, се появяваше и участвуваше във въздушна акробатика като партньор на белоглавия морски орел, който е целогодишният господар. Морски гмурци, албатроси, буревестници, водолюбки, корморани, гъски, патици, пойни лебеди, обикновени жерави, морски папагали, кадифени патици, стридояди, постоянни или временни обитатели, други, дошли нарочно или случайно, пристигаха с хиляди и превръщаха големия остров в огромен птичарник. Късоопашати невестулки и червени лисици преминаваха по скални корнизи и през храсталаци, за да ограбват гнездещите по земята птици, като унищожаваха хиляди яйца и малки пиленца. Островът пируваше за сметка на собственото си изобилие. Милиарди пъти милиарди хранителни вериги се създаваха в микроскопични размери в почвата и океана. На сушата огромната мечка беше най-голямото животно, а в океана — китът, но в крайна сметка всеки от тях зависеше от животински организми, невидими за обикновеното око, които осигуряваха химичните елементи, лежащи в основата на цялата сложна система на живота.

На километри в океана милиони сьомги хвърляха хайвера си и по някакъв загадъчен и древен закон се завръщаха в мрежата от реки и потоци, от които първоначално бяха дошли.

На фона на цялата тази панорама мечката бавно и неотклонно следваше своя път. Страхувайки се единствено от миризмата и звука, идващи от човека, безстрашна пред всяко друго живо същество, неспособна да се страхува от мъртвата природа, тя се движеше като грамадна космата маса. Нищо не я възпираше, нищо не можеше да й се противи. Тя ядеше, без да спира, растения, животни и случайни трупове. Нейното хранене имаше същия дълбок смисъл, както и брачното й поведение. В края на есента тя щеше да си потърси бърлога и да заспи рано, защото беше бременна. Така щеше да преживее до пролетната и лятната реколта. Нещо повече, щеше да създаде две нови живи същества, които трябваше да изхранва през зимата. Тя нямаше да се храни от края на октомври до средата на май през следващата година. Огромните й размери налагаха през тази пролет и лято да се храни почти непрекъснато. Всичко това беше част от същата сложна система. За природата сега тя представляваше не един, а три живота.

Животът и проблемите на другите същества, чиито пътища мечката пресичаше многократно, по своята същност не отстъпваха на нейните. В техния начин на живот обаче се долавяше осезаем страх, какъвто нямаше при нея. Тя действуваше по-целенасочено. Тъй като не можеше да стане плячка на други животни, защото имаше огромен ръст и беше всеядна, тя само ходеше, ядеше, почиваше и отново ядеше. Единственият признак, с който показваше, че не е пълен господар на острова, бе редовното подушване на въздушните течения, които идваха и се въртяха между крайбрежните скали и дървета. На няколко пъти мечката долавяше обезпокояващи миризми и изчезваше всред околната гъста растителност. Единствено тази тревога от присъствието на човека издаваше нейната уязвимост.

Въпреки че на остров Коудиак има безброй места, откъдето нито се вижда, нито се чува океанът, това е морска земя. Атмосферните условия на острова, а следователно и неговият животински и растителен свят са изцяло продукт на Тихия океан. Нито земята, нито съществата, които я обитават, не могат да се освободят от това влияние, дори и за миг от първия до последния ден на своя живот. Всичко полезно на острова е дар от морето, въпреки че в далечното бъдеще, когато остров Коудиак потъне под вълните и престане да съществува, този дълг ще бъде изплатен.

Най-голямата плячка на мечката през този сезон дойде като дар от океана. През март 6000 сиви кита напуснаха залива Модлин в Долна Калифорния и се отправиха на далечно пътешествие към летните си места за хранене край бреговете на Сибир, намиращи се на повече от 11 000 км. След тримесечно пътуване тези огромни животни бяха прекарали 2 месеца в плитките води, където се размножават, и сега се отправяха за нови 3 месеца в открито море, за да достигнат богатите с храна сибирски крайбрежни води. Тук те щяха да прекарат около 4 месеца. Това пътешествие, дълго 22 500 км, те извършваха всяка година. Всред тях имаше една женска с огромни размери — дълга 15 м и тежка около 34 т. Големият й опашен плавник, широк 4 м, я тласкаше на север заедно със стадото. През април китовете се събраха в западната част на Олимпийския полуостров от щата Вашингтон и се отправиха на запад. За няколко часа цялото стадо успя да се промъкне през тесния трикилометров пролив между остров Селъндър и нос Кук на северозападния край на остров Ванкувър. След това те изчезнаха от погледа и се отправиха през Тихия океан, за да се съберат отново близо до Сибир. Храната им, състояща се от еуфаузиа — малка океанска скарида — и от дребни дънни ракообразни, изглежда съвсем недостатъчна за поддържането на такива огромни същества, но тези миниатюрни организми се срещат в такива астрономически количества, че китовете могат спокойно да се изхранват с тях, ако няма човешка намеса.

В средата на май големият сив женски кит премина на около 48 км южно от остров Коудиак. Въпреки че прекарваше 85% от времето си под водата, той трябваше да се издига и да поема въздух. Обикновено китът се гмуркаше на дълбочина около 140 м и за 8 минути преминаваше около 700 м, преди да изплува, за да вдиша чист въздух. При по-буйно настроение китът преминаваше 350 м за 4 минути на дълбочина само от около 33 м, преди да се появи на повърхността 2 или 3 пъти на кратки промеждутъци. Женският кит променяше своя ритъм съобразно с настроението си и така се отдалечаваше все повече от американския континент.

С женския кит беше и нейното малко, тежко около тон и половина. То се бе родило през февруари и както всички млади китове беше изключително развито. Малкото започна да плува незабавно след раждането си и без чужда помощ успя да се издигне до повърхността и да поеме въздух. Сега то се придържаше съвсем близо до майка си, докато плуваха на запад.

Западно от остров Коудиак майката направи едно от своите дълбоки и продължителни гмурвания и по непонятни причини не успя да забележи един кораб, който се насочваше на север към пролива Шеликов. Секунди след като женският кит изплува, стана сблъскването с кораба, който се разтресе и спря. Раненият кит веднага потъна и след това бавно се издигна. Корабните витла бяха оставили дълбоки разрези на гърба и едната му страна, от които струеше кръв. Нараненият и объркан кит плуваше безцелно, като изхвърляше вода през интервали от минута. Той не можеше да поеме въздух в дробовете си и трябваше да се придържа до повърхността на водата.

Заедно със своето ужасено и объркано малко женският кит се понесе бавно на изток и достигна южните брегове на остров Коудиак. Няколко пъти той се опита да се насочи към обичайния си маршрут, но беше твърде тежко ранен, за да може да действува правилно.

Кръвта, която продължаваше да се стича във водата, привличаше други животни. На втория ден от агонията на кита 14 двуметрови плавника прорязаха мазните вълни на около 1000 м от брега и група косатки го нападнаха. Малкото свърши бързо, срязано наполовина при две захапвания, а скоро и женският кит бе мъртъв. Неговият труп, от който липсваха може би 20 т месо, бе изхвърлен на брега в каменист залив, недалеч от мястото, където бе умрял тюленът. Бронзовата мечка го откри няколко часа по-късно.

Спорът с чайките започна отново. Когато към оргията се присъединиха свраки и гарвани, заливът се изпълни с врява и оживление. Лисиците се прокрадваха с прекалена предпазливост към прикритите места, а мечката пируваше. Един млад мъжки, чийто нос лесно бе доловил засилващата се с всеки час воня, мина по самия бряг и стигна на около 30 м от женската, която ядеше парче откъснато месо. Тя се надигна предпазливо и направи две несръчни стъпки само на задните си лапи. Като сумтеше и душеше, тя скоро откри мъжкия, спусна се на четирите си крака, изтрака с челюсти, изрева и се втурна в атака. Младият мъжки, който беше още твърде дребен, за да посрещне подобно предизвикателство, изчезна в гъстите шубраци, от чието прикритие той никога не се отдалечаваше. Мечката се изправи и застана неподвижно, леко извита по посока на вятъра. Слабо въздушно течение отнесе миризмата му и тя прекрати преследването. Когато се върна при храната си, тя завари месото плътно покрито с птици, а две лисици ожесточено теглеха парчето, което бе откъснала за себе си. Ревейки яростно, отново мина в нападение и птиците и лисиците се втурнаха да търсят убежища. Няколко чайки, които бяха преяли, правеха усилия да се издигнат във въздуха. Мечката уби една от тях с небрежно движение на лапата си. Когато мечката започна да се храни, една лисица, лишена от плячката си, грабна вместо нея убитата чайка и я отвлече в храсталака.

Тук, където границата между земята и морето се губеше, природата беше оставила дарове за всеки. Големи и малки парчета китово месо се полюляваха от вълните и на повърхността се появиха лакоми месоядни риби. Приливите постоянно изхвърляха парчета месо и сухоземните мършояди също пируваха. Мечката забеляза рибите само при един пристъп на гняв. Когато вълна заля краката й, тя започна да се мята и да нанася удари върху плуващите наоколо риби. Тя бързо заобиколи кита, като удряше сьомгите, известни също така като пъстърва-тлъстак. Тази едра и бърза риба е най-големият хищник от сьомгите. Невежи хора са я нарекли Доли Вардън — на името на веселата и очарователна героиня от романа на Дикенс „Барнаби Ръдж“. Сега, докато стадо сьомги обикаляше около кита, мечката изпадна в ярост. Тя уби една грамадна десеткилограмова риба, стисна я с челюсти и я захвърли. Вълните изтласкаха рибата на брега, където две лисици чакаха да я докопат преди чайките, които вече бяха станали хиляди. Отново два морски орела стояха на пост на едно дърво близо до мястото на събитието, твърде горди, а може би и твърде плахи, за да се присъединят към врявата. Те щяха да изчакат по-спокойно време, за да поискат своя пай.

Когато приливът се издигна твърде високо, мечката трябваше да изостави плячката си на рибите за няколко часа. Нейното настроение беше така накиснато, както козината й, когато тя излезе на сушата, и младият мъжки би могъл да се смята щастлив, че не я срещна в такова състояние.

Появата на трупа задържа придвижването на мечката на запад. Седмица след като китът бе изхвърлен на брега, тук се появи огромен мъжки, който прогони женската, но тя вече почти се бе установила в района. През оставащите летни дни мечката обхождаше растящите по високите места боровинки и внимателно следеше движението на сьомгата в реките. Когато октомври се спусна по хълмовете, тя вече си беше намерила зимна бърлога в околността. Именно тук, близо до залива Дедмен, щяха да се родят нейните мечета. Месторождението им до известна степен бе определено от сблъскването, станало в океана между един кит, идващ от водите на Мексико на път за сибирските брегове, и един товарен кораб, регистриран в Япония.