Роджър Карас
Господарят на залива (3) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

3.

Мечката се изкачи на най-високото място, което можа да намери, проби си път между обрасли с храсталаци отломки, които препречваха входа на скален тунел, навлизащ около 4 м навътре в хълма. Естествената пещера имаше благоприятно южно изложение. Мечката започна да застила най-вътрешната й част. Успя да натрупа значително количество клони от елша и мъхове и като ги разстилаше с изненадващо сръчните си лапи, тя покри входа на пещерата с килим, дебел около 30 см. Някои мечки изобщо не се грижат за създаването на подобни допълнителни удобства. Сякаш за да изпробва резултата от своя труд, през първите дни мечката влезе няколко пъти в пещерата, като оставаше да поспи по два-три часа. След тези кратки дремки тя излизаше и започваше да се храни с каквото й попадне.

Пещерата се намираше на възвишение на около 950 м над морското равнище до залива Алпин на североизточния край на залива Дедмен, който пък е продължение на залива Ейлитък. В по-високите части на склона растителността беше бедна и затова мечката слизаше надолу, за да търси храна. От време на време тя душеше в дупките по откритите поляни, като излапваше малките гризачи, които успяваше да открие.

След това, като че ли за да почисти околността, тя изяде всичко каквото намери — суха трева, червени боровинки, няколко отдавна изхвърлени от потока сьомги, малкото сини боровинки, останали в това късно лято. Тя намери загубено или изоставено ловно яке и няколко минути го дърпа със зъби. Накрая изяде няколко парчета от него. Харесваше й, че якето издаваше човешка миризма и все пак не беше живо. Докато мяташе якето и се хвърляше върху него, тя правеше движения и заемаше пози, напомнящи тези на малко кученце, които поради огромния й ръст изглеждаха комични. Това малко неочаквано поведение е спечелило на мечките съвсем неподходящата репутация на клоуни всред животните.

Преди 26 години, през 1924 г., хората бяха пренесли на острова малко стадо черноопашати елени, за да ги използуват като ловен дивеч. По-голямата част от потомците на тези пришълци сега обитаваха североизточните райони, но отделни животни бяха попаднали на запад. Един от тях, мъжки елен в разцвета на силите си, бе ранен от любител ловец и се бе укрил в малка горичка, където след дълга агония умря. Мечката откри разлагащия се труп, който беше точно по вкуса й. Ако самата тя бе убила животното, едва ли би изяла много нещо от него, преди да го зарови и да изчака да се разложи. С кътните и предкътните си зъби тя се справяше по-добре с престояло месо.

Шансът, който бе помогнал на мечката да открие първо ушатия тюлен, след това сивия кит и накрая елена в добавка на нейната нормална дажба от сьомга и дребен дивеч, й бе осигурил повече животинска храна за една година, отколкото тя бе изяла през предходните три години, взети заедно.

Последната храна, която мечката изяде, бяха няколко замръзнали боровинки и след това през един много дъждовен и студен следобед тя изчезна в бърлогата си, където щеше да прекара близо половин година в сън.

Мина доста време, докато се настани, а след това лежа будна и се ослушва в течение на много часове. Вероятността да бъде обезпокоена бе нищожна, но въпреки това тя продължаваше да слухти, като нервите й бяха необичайно обтегната. Не зависимо от обстоятелството, че беше установила правото си върху пещерата, това беше жилището на нейните деца. Без да разбира положението, тя чувствуваше, че трябва да защищава това място. Промените, извършващи се в тялото й, щяха да определят поведението й през идващите месеци, без да осъзнава това.

За човека териториалността при мечките е загадка. Поведението на тези животни в най-добрия случай може да бъде наречено противоречиво. Изглежда, като че ли те се интересуват повече от конкретните особености на живота, отколкото от такива отвлечени понятия, като територия. Ако женската има малки, тя проявява стремеж да ги защищава; ако мъжкият има партньорка, той е готов да пропъжда другите мъжки. По същия начин, ако някъде има скрита храна или предпочитано място за риболов до някой поток, тогава най-едрото и силно животно се налага при всяко спречкване. Наличието на индивидуална територия при мечките не е доказано, а според някои данни дори е съмнително. Не е известно дали т.нар. „мечо дърво“, здравата одрано от ноктите и често посочвано като знак, определящ границата на територията, няма съвсем друго значение.

Пещерата до залива Дедмен обаче беше нещо конкретно и мечката нямаше да позволи на друго животно да й я оспорва. Нейният нрав, който никога не беше особено дружелюбен, по време на зимния сън ставаше съвсем непоносим. Може би несъзнателно тя беше оставила достатъчно знаци, за да предупреди всеки нашественик. Само безразсъден глупак би ги пренебрегнал.

Докато мечката постепенно се унасяше в сън, природните сили преобразяваха острова. Непрекъснато понижаващата се температура предизвикваше промени, отначало незабележими, но сигурни и неизбежни, както всемирните закони, които ги обуславяха. Водата, която така леко тече през пролетта, лятото и ранната есен, започна да се променя. Когато температурата спадна до 0°С, молекулите й започнаха да се групират в колоидни частици, невидими с просто око. След това те прерастваха в по-едри кристалчета лед. В по-спокойните води на острова ледът беше пухест и лек. В по-буйните води малки ледени иглички показваха промяната. На четвъртия ден само най-бързите потоци течаха свободно, но вече и по тяхното дъно започна да се образува лед. Тихите езерца вече бяха покрити с рохкав лед, който бързо се втвърдяваше. Мъглата, идваща от по-топлата океанска повърхност, замръзваше и скоро всяко стръкче суха трева, всяко клонче беше покрито със скреж. Дъждът се превръщаше в суграшица. Температурата продължаваше да се понижава. Небето беше пепелявосиво и на този фон слънцето беше само един бледожълт диск.

Невестулките и лисиците, зимуващите птици и всички други живи организми на острова, на които природата бе наредила да посрещнат зимните опасности, без да заспиват, се скриха във всички възможни убежища. През последните седмици техните зимни облекла бяха станали по-дебели, но все пак им бяха необходими дни, преди да свикнат с внезапната промяна. Междувременно водните пари се сгъстяваха и падаха във вид на милиарди шестоъгълни кристали. Въпреки че всеки един от тях представлява скулптурен шедьовър с несравнима красота, никой не оценяваше този факт. Очите както на хората, така и на животните бяха насочени към по-очебийни явления. Земята отново бе побеляла и зимата завладя остров Коудиак.

Студени въздушни маси постоянно преминаваха над по-топлите води на врязаните в сушата пристанища и заливи. Странни ледени пушеци се носеха над полуостровите и превръщаха предишните зелени и жизнени брегове в загадъчни гравюри. Скали и дървета се показваха и изчезваха в ледената мъгла подобно на кораби-призраци. Между деня и нощта почти не се забелязваше разлика. От север духаха ветрове, които сбиваха снега. В края на първата седмица по-дребните животни можеха да се движат по снега, без да пропадат. Под непрекъснатия натиск на вятъра снегът продължаваше да се сбива и все по-едри животни можеха свободно да се движат. Този натрупан сняг обаче означаваше, че намирането на храна става по-трудно. През тези първи седмици на зимата се извършваше отбор. Много от зимуващите животни, които бяха стари или преминали разцвета на силите си, измираха. Някои от младите, родени през пролетта и лятото, и тези, които не бяха достатъчно приспособени да живеят и да се размножават, също трябваше да умрат. Броят на жертвите нарастваше и любителите на мърша се радваха на новата плячка. Тяхното щастие обаче не продължи дълго и много от тях също се превърнаха в жертви. Природата, която бе създавала сляпо прекалено много, слагаше край на цикъла с фазата на отбора.

Вътре в своята пещера мечката бе забравила промените, които ставаха навън и носеха смърт на стотици животни. Нейното грамадно тяло, прекрасно завито в зимната си козина и изолирано чрез тлъстините, ритмично се полюляваше в съня. Тя не се намираше в състояние на летаргичен сън, защото не притежаваше тази странна способност, характерна за лалугерите. Те прекарват истински летаргичен сън и дишането, температурата и пулсът им спадат почти до безжизненост. Жизнените процеси на мечката запазваха нормалния си ритъм. Ако бъдеше обезпокоена, тя би могла да се събуди, след няколко минути би се съвзела напълно, за да може достатъчно бързо да посрещне всяка истинска или въображаема заплаха. Гризачите, които спят в по-дълбоки дупки, не са в състояние да направят това. Летаргичният и обикновеният сън са съвсем различни.

На два пъти през дългите зимни месеци мечката се събуждаше и излизаше от пещерата в състояние, напомнящо алкохолно вцепеняване. Без да намери нещо за храна и не разбирайки какво прави навън в този студ, мечката се прибираше обратно в дупката си. Ледената кора не можеше да издържи тежестта й и тя оставяше дълбоки следи, които обаче скоро биваха запълвани от падналия нов сняг и навяваните от вятъра невероятно фини снежинки, наподобяващи диамантен прах. Топлината, излъчван от огромното й тяло, повишаваше температурата в бърлогата до необходимото удобство, а хъркането й гарантираше сигурност. Наистина, добре е да си най-голямото животно.

Вятърът и студът навън продължаваха, а заедно с тях и преобразованието на света. Пухкавите снежинки започнаха да променят формата си, да се превръщат във фирн. Снегът, както всичко друго, остарява и фирнът замества пресния сняг. Зимата беше в разгара си. Само най-издръжливите организми, както и онези, които можеха да спят, щяха да оцелеят. Студът беше нещо повече от измерение на термометъра. Това бе една свръхестествена сила, която осакатяваше и убиваше.

След като мечката заспа, развитието на новите създания, намиращи се в тялото й, се ускори. Зародишите растяха бързо, тъй като трябваше да се спазва ново разписание за времето. В мечката растяха две малки. Защитени от суровата зима в сравнителната топлина и спокойствие на пещерата, техните малки телца се хранеха от запасите, които мечката инстинктивно бе натрупала. В началото на декември всяко от тях тежеше една петнадесетхилядна от теглото на майката. За да оцелеят след раждането си, те трябваше да увеличат десетократно това тегло за осем или девет седмици. Те не осъзнаваха това първо изискване на природата. Дълбоко вплетени в магическите химични съединения, те растяха захранвани и защищавани, действително създадени като повторение на най-древното и най-вълшебното чудо.

Мечката роди в последния ден на януари. Всяко едно от малките й тежеше по 310 г. Слепи, беззъби, голи — те не биха могли да оцелеят без защитата на майчиното тяло. Тя ги обгърна от всички страни, като тлъстините на тялото й образуваха нещо като торба, и когато те започнаха да сучат, отново заспа. Тя щеше да ги храни от собственото си тяло най-малко девет месеца, а може би и повече. Несъмнено самият факт, че малките се бяха родили, означаваше съществена промяна в положението. Мечетата изцяло зависеха от нея. Нейният живот даваше живот и на малките, а нейната смърт означаваше сигурна смърт и за мечетата.

Малките прогледнаха и първите им зъби покараха в края на първите 40 дни. Макар че ставаха с всеки изминат ден по-активни и взискателни, те рядко се отдалечаваха, дори и на сантиметри от големия източник на топлина и храна. Сега вече телцата им имаха козина и в движенията им се забелязваше известна съгласуваност. Достатъчно обаче беше майка им да се отстрани от тях, дори и за минута, за да изпаднат в паника и да започнат тъжно да хленчат.

Кой знае колко време майката прекара в сън и колко време стоя будна, като галеше, почистваше и полагаше грижи за своите малки. Тя проявяваше почти невероятна нежност към тях и търпеше тяхната все по-засилваща се палавост. Нейното право черво беше запушено с нещо като клей и пещерата беше изненадващо чиста. Мечата миризма не може да бъде сбъркана с друга и нейната собствена миризма бе така здраво насадена в сетивата на малките, че те нямаше да я забравят, докато бъдат прогонени от мечката след повече от година. За двете малки (мъжко и женско) светът беше нещо тъмно, меко и богато на миризми. Единственото, което се променяше, бяха самите те. Всичко останало вдъхваше спокойствие със своята постоянност.

Най-после зимата свърши и земята донякъде си възвърна предишното богатство. Оцелелите животни започнаха да се движат с новопридобитата свобода, навсякъде се виждаше прясна растителност. Масата бе наредена и угощението започна отново.

Април дойде и разкри земя, която дълго време бе скована от зимата. Но мечката не бързаше да излезе. Нейните малки наистина бяха станали много игриви и тя започна да упражнява първите признаци на своя авторитет. Към средата на май, когато изведе мечетата навън, те тежаха по 7 кг и бяха прекалено подвижни, за да им се дава свобода. Мечетата можеха да оцелеят само ако се подчиняваха. Опасностите, които застрашават малките, дори тези на едрите животни, са съвсем реални. Нелюбезни мъжки се навъртат наоколо, а непредпазливите мечета са лесна плячка с вкусно месо. Това, както и много други неща, мечката схващаше инстинктивно. Тя предпазваше малките, като постепенно им втълпяваше основните правила на поведение. Към средата на май мечетата знаеха значението на всяко изръмжаваме или изсумтяване и познаваха добре болката от удара на тежката лапа.

И така волята на природата бе изпълнена. Появи се ново поколение, което скоро се впусна в един пречистен и новонаселен свят. Мечката бе изплатила част от дълга си, който ще бъде издължен едва когато тялото й престане да ражда. Засега обаче, тя имаше да изпълнява още една задача. Живите същества, които тя бе създала с тялото си и бе откърмила в бърлогата, трябваше да, бъдат подготвяни, докато могат да бъдат пуснати на свобода, за да посрещнат на свой ред същите задължения. Всичко в природата е циклично и с течение на времето нещата се повтарят.