Роджър Карас
Господарят на залива (5) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

5.

Повече от седмица небето остана неизменно сиво. Един-два пъти слънцето се показа за малко, но скоро избледня зад облаците, които носеха дъжд. На моменти вятърът стихваше напълно, а след това самата атмосфера сякаш се превръщаше в някакво неспокойно живо същество. Влажността на въздуха бе толкова голяма, че понякога изобщо не можеше да се разбере дали вали или не. Изглеждаше, че от самата земя се издига вода към небето и същевременно пада от него. Всеки лист на всеки клон от всяко дърво беше като фуния и милиарди от тях изливаха задържаната вода при най-малкото раздвижване от съвсем слаб полъх или от движещо се тяло. Водните капки, които се разбиваха в скалите, като че ли се разпадаха във въздуха и оставаха в него като част от мъглата. Мъглата беше навсякъде, в един момент като бяла дантела, плъзгаща се по земята, а в следващия като подгизнал саван, който участвува в заговора на водите.

Мечката и нейните малки се гушеха всред група елшови дървета близо до подножието на един разкалян хълм. Към тях се стичаха вадички, а земята, върху която седяха, беше като гъба. Тя цвъртеше под натиска на всяка стъпка. От много дни те бяха непрекъснато мокри и често вдигаха глави към небето, като ръмжаха недоволно. Движенията им бяха по-бавни и въпреки че мечетата бяха открили чудни развлечения всред локвите и калта през първите един-два дни, сега вече това не бе никак забавно. Птиците не пееха и само отделни приглушени обаждания издаваха присъствието им на дърветата и храстите. Беше септември — месецът на най-обилните валежи.

През лятото майката успя да запази малките си от всякаква реална опасност. Един-два пъти тя им даде знак да се оттеглят съвсем позорно, когато откри, че семейството се намира прекалено близо до някакъв капризен стар мечок, но след епизода с пришълката положението бе сравнително спокойно.

Малките мечета бяха научили много през своето първо лято. Те знаеха да се подчиняват и това им даваше шансове да оцелеят. Разбираха, че общуването с други мечки е нежелателно и че всички останали живи организми за тях са възможна храна. Това, което можеше да бъде уловено, трябваше да се хване и изяде. Въпреки че подскачането след някоя пеперуда беше приятно, инстинктът за игра трябваше да се ограничи помежду им и до известна степен — с майката. През есента тя проявяваше по-малко търпение спрямо лудориите им, отколкото през пролетта. Нуждата от самота още не можеше да преодолее майчиния инстинкт, но в моменти на лошо настроение вече се забелязваха някои признаци на раздялата, която щеше да настъпи през следващата година. Отначало всичко, каквото малките правеха, беше допустимо. През тази първа есен обаче не всичко се приемаше гладко. До май или юни през следващата годния разбирателството щеше напълно да изчезне и семейството щеше да се раздели завинаги.

Може да се каже, че малките се бяха научили именно да бъдат опърничави. Тяхната мнителност нарастваше все повече, тъй като те се учеха пряко от майка си, техния учител, като непрекъснато наблюдаваха нейните действия. Когато семейните връзки окончателно се прекъснеха, те щяха да бъдат готови да станат истински мечки — без да вярват в никого, и враждебни към всички.

Валежите, които падаха на остров Коудиак през пролетта, лятото и есента, имаха първостепенно значение за всичко живо. Съхранена в падините и дупките, обогатена с минерали, извлечени от почвата и гниещата растителност, водата представляваше истински бульон, загряван от слънцето и разбъркван от какво ли не. В тази благоприятна среда се развиваха безбройни форми на живот. Също както в началото, когато животът се появил за първи път, в богатите с минерали и затоплени от слънцето води се появили първите живи форми.

Всичко това имаше праисторическа същност независимо от факта, че зараждащият се днес живот произтичаше от други, съществуващи вече форми на живот.

На дъното на всяко езерце и локва и въобще във всеки водоем се появяваха и безспирно се размножаваха първаци. Най-дребни късчета живот, като амебите, ежечасно се прищипваха по средата по сигнал на вече делящото се ядро и когато цитоплазмата изтъняваше от разтягането, те се разделяха на две дъщерни клетки, миниатюрни копия на родителя, който вече нямаше да умре. Благодарение на простия начин на делене се постигаше безсмъртие, за което висшите организми, като човека, могат само да мечтаят.

Тези микроскопични създания се движеха по дъното и поглъщаха още по-дребните от тях ресничести инфузории и бактерии по най-простия начин, като ги обгръщаха от всички страни с тялото си. Водите над тях се въвличаха в миниатюрни водовъртежи от по-сложните, но все още едноклетъчни чехълчета. Те биеха водата с ресните си и се въртяха около себе си, като поглъщаха и смилаха всички хранителни частици, които докосваха в сляпото си опипване. В богатата течност те се размножаваха с хиляди. Всяко късче разлагаща се растителна или животинска материя незабавно биваше заобиколено от десетки, стотици и дори хиляди непрекъснато трептящи точици. Дребните камшичести с най-различни форми и цветове се движеха в същата среда и търсеха други живи организми, достатъчно малки, за да могат да ги погълнат. Волвоксите, малки колонии от едноклетъчни, пулсираха безспирно. Хелиозои, които приличаха на морските радиоларии, се появяваха във всяка локвичка — някои от тях със звездообразни скелетчета, а други желатиноподобни, със защитна мрежа от силициеви иглички. Безмилостните колподи преследваха чехълчетата и ги поглъщаха цели. След това издути от плячката, която се усвояваше в тялото им, те продължаваха да се движат и трептят.

Сладководни гъби се загнездваха в подходящи места и започнаха да се свиват и разпускат, като прекарваха през тялото си заедно с водата по-дребни животни и растения, с които се хранеха. Родствените на морските медузи хидри действуваха по същия начин, но имаха по-усъвършенствувано устройство. С техните два пласта от клетки тези животни са първата стъпка към по-висши форми на живот, но все още действуват като низшите организми, от които са произлезли преди милиарди години.

Незабележимо скрити под скали и сплетени водорасли, хиляди плоски червеи, планарии, се струпваха при всяко гниещо късче, обещаващо да им послужи за храна. Някои от тях паразитират в други живи организми и търсят охлюви, в чиито тела могат да се вмъкнат и да се възпроизвеждат. Милиарди кръгли червеи, малки бели живи влакна, изпълват и обогатяват водите. Други нематоди, някои от тях дълги до 15 см, кафяви, а понякога и черни, също обитават тук. Ротатории, на големина колкото едноклетъчните, но много по-сложни, се размножават непрекъснато в хиляди форми.

Този безкраен жизнен процес се развива във всички неподвижни или бавно течащи води. Скоро температурата на водата щеше да спадне под необходимата за поддържането на живота граница. При първия враждебен знак от страна на природата те щяха да се превърнат в цисти или да се заровят в тинята или мекото дъно, за да изчакат пролетта. С първите топли слънчеви лъчи те отново щяха да оживеят, както са правили това още преди земната атмосфера да съдържа достатъчно свободен кислород, за да може да съществува дори и един бозайник, влечуго или птица. Тези ранни форми на живот тогава, както и сега, използуваха своята примитивност, за да оцелеят независимо от това, какви природни бедствия можеха да ги засегнат.

По-висшите организми се изхранваха благодарение на това изобилие от живот. Насекоми, риби, мекотели, които на свой ред служеха за храна на други животински видове, се гощаваха на трапеза, която никога не се вдигаше. Птиците и мечките еднакво използуваха за храна по-висшите организми, а рибите, които се отправяха в морето през определени периоди от живота си, отнасяха със себе си част от материята на езерата и потоците на остров Коудиак чак до далечните подводни течения и неизвестните дълбочини на океана. Птиците, които отлитаха на юг, за да избягнат наближаващата зима, носеха в телата си мускули и сила, създадени от тази реколта на сладките островни води. Освен това те пренасяха и други живи същества, прилепнали по крилете и краката им, които щяха да останат на далечни брегове. По този начин остров Коудиак е свързан с целия свят. Той съществува благодарение на същата всеобща сила и прави същия всеобщ принос. По този странен, недоловим начин мечката и нейните малки, които се криеха от дъжда, същевременно бяха при маймуната в Африка, при тигъра в Индия, при боата в бразилските тропични лесове. Без да съзнават, че са част от всичко това, те ядяха и се подготвяха за следващата зима. Също както козината им позволяваше да се сливат със сенките между дърветата и храстите, така и начинът им на живот беше частица от единната жива природа. Те бяха част от химичните процеси, протичащи във всички морета и във всяко кътче от сушата на една активна планета. Може би в невъобразимия безкрай на Космоса те носеха частица от далечната звезда, която проблясва между два дъждовни облака, и по същия както физически, така и философски начин тя беше част от мечката и мечетата.