Роджър Карас
Господарят на залива (12) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

12.

След като се събуди от зимния си сън в един по-топъл от нормалното 12 март, шоколадовокафявият мечок се спусна долу до брега на залива, за да потърси нещо за ядене. Няколко дни по-късно отново застудя и той се върна в дупката си, където остана още една седмица. Той излезе при пукването на зората на 20 март, огледа се, подуши хладния бриз и изръмжа одобрително. Зимният му сън бе свършил.

Раната му бе заздравяла и освен диагоналния белег, който като лента пресичаше широките му гърди, нямаше друг признак, който да показва, че предишната година за малко не бе станала последната от живота му. Намиращите се под кожата мускули, разкъсани при схватката, сега бяха зараснали добре и движението му не беше вече затруднено. Неговата клатушкаща се походка бе така твърда и непреклонна, както преди битката.

На третия ден той срещна един по-млад мъжки, поне с 200 кг по-лек от него, и го нападна без предупреждение. Когато ужасеният младок най-накрая успя да се отскубне от този едностранен бой и избяга в гората, долната му челюст висеше безжизнена, разтрошена от един удар на шоколадовия мечок. Това нараняване се случва често при мечките и колкото и да е учудващо, младият мечок щеше да остане жив. Ако мечките не се приспособяваха така лесно към храната, подобно нараняване неизбежно би водило до смърт.

Изчезнала бе и последната капка търпимост, която мечокът бе проявявал към друго живо същество. Той беше подозрителен, злобен и почти сигурно приемаше всяка намеса като предизвикателство. Не след дълго другите мечки от района се научиха да разпознават неговата миризма. Ако тя беше още съвсем прясна при някоя диря, това означаваше, че пътеката трябва да се избягва. Движението подир него можеше да бъде фатално, защото въпреки че сега теглото му наближаваше половин тон, можеше от неподвижно състояние да се извърти и да нападне с учудваща бързина и съвсем недвусмислени намерения.

Няколко седмици мечокът остана в западната страна на залива. Той вече познаваше добре района и дълбоко издълбаните пътеки не му бяха чужди. Дни наред прекарваше далеч от брега, като търсеше корени и крехки млади растения. След това му хрумваше да остане също така продължително на брега, често нагазвайки в ледената вода, където просто стоеше с вдигната глава, за да души вятъра. Два пъти го забелязаха от самолет и коментарът бе следният: „Може и да не фигурира в трофейните книги, но това се казва кожа и половина!“

Един ден мечокът успя да хване черноопашат елен. Това обикновено пъргаво животно не успя да долови въздушното течение и когато усети миризмата на мечка, в паника се втурна да бяга право срещу мечока. Всичко свърши бързо, като еленът остана да се гърчи на земята с глава, извита назад под невъзможен ъгъл. Последното действие завърши, като мечокът захапа през гръбнака 60-килограмовия елен, вдигна го и го удари в земята.

След като яде близо час, мечокът събра достатъчно камъни и клони, за да покрие трупа, и легна да спи близо до него. Изведнъж откъм брега се дочуха странни шумове, ушите му се наостриха и той се понадигна. Непрекъснатият барабанен звук се приближаваше, след това като че ли спря. Имаше и други звуци, които бегло му напомняха за нещо, което бе чувал в миналото, но не можеше да ги изясни. Скоро тропането започна отново, но този път то се отдалечаваше. Моторницата излезе от пролива и се насочи към морето. Малката група геолози започна да установява своя лагер. Тяхната програма предвиждаше 3-седмичен престой в района с използуване на тази база.

Някои членове на групата наистина се бояха от мечки. Когато човек се намира в гората, необходимо му е известно време, за да свикне с мисълта, че зад прикритието от храсти се движат животни, големи колкото камион, без да могат да бъдат открити. Освен това те помнеха и онова момче от военноморската база преди няколко години, и онзи побъркан пияница, който бе отишъл да живее в района, за да избяга от жена си, и от когото намериха само разпиляните му кости.

При установяването на лагера проучвателната група предизвикваше различни по вид и сила шумове. От кашоните падаха съдове и дрънчаха по скалите, забиваха се колчета за палатки, даваха се на висок глас съвети и заповеди. За мечока цялата тази шумотевица несъмнено беше тревожно явление. Той бе двойно по-напрегнат, защото пазеше скритата храна. Ако трупът на елена не бе изложен на риск, както му се струваше, той би отишъл много по-рано да проучи обстановката.

На четвъртия ден мечокът изяде остатъка от трупа и описа голяма дъга, докато се доближи до лагера от юг до брега. Гъста мокра мъгла обвиваше всичко. Мечокът остана в прикритието си и не излезе на открито върху плъзгавите скали, докато не достигна на 45 м от малката група палатки, издигнати над горната граница на приливите. Готвачът, който излизаше от една палатка, го зърна, изпусна тавата с тесто и се хвърли в брезентовото си прикритие, като почти си разцепи прасеца на купчина дървени сандъци. Само след секунди той се появи отново с пушка в ръка, но мечката бе изчезнала в гората. Готвачът буквално „усещаше“ през целия ден очите на гиганта, които го следяха от гората. Непрекъснатият дъжд засилваше неспокойствието му.

Разказът за мечката, дошла на посещение, бе посрещнат с безразличие от изтощените геолози, когато се върнаха късно вечерта. Думите на готвача, че мечката била голяма колкото слон, бяха приети с двусмислени усмивки. „Разбира се, готвачо, може би е било кит.“

Когато рано на другия ден геолозите излязоха от лагера, само на 100 м по пътеката спряха. Едно дърво, което снощи, когато се завръщаха, беше непокътнато, сега бе обезобразено на височина близо 3,5 м. Всички по-ниски клони бяха откъснати и кората висеше на ленти. Изглеждаше, като че една много разярена мечка, да кажем с големината на слон, бе изляла вулканичния си гняв върху първото нещо, което й бе попаднало пред очите. Мислено всеки член на групата се видя като жертва на мечката. Мисълта не бе особено утешаваща и те продължиха пътя си доста замислени. Нямаше смисъл да се върнат и да предупредят готвача, защото той и без това бе нащрек и бдеше, колкото можеше.

Когато шоколадовокафявият мечок се появи отново на втория ден, готвачът успя без усилие да грабне пушката си, защото тя беше до него. Въпреки това, докато погледне повторно към нея и машинално напипа спусъка, мечката беше изчезнала. Тази вечер неговият разказ бе посрещнат по-сериозно от предишния път. Решено бе един от членовете на екипа, който имаше известен опит като ловец, да остане в лагера следващия ден, в случай че мечката отново дойде. Те предадоха по радиото в Коудиак, че са възможни неприятности с някаква мечка, която проявява признаци на нападателност. Ловният надзирател, с когото се свързваха по радиото, ги посъветва да вземат всички основни предпазни мерки, но да не се тревожат излишно. Вероятно мечката беше любопитна, нищо повече. „И все пак — помисли си надзирателят, след като излезе от радиостанцията, — ако тя е толкова голяма, вече е на възраст да знае да не се приближава. Ако и утре се появи, няма да е зле да отида на място. Няма смисъл да започваме друг сезон с трагедия, подобна на тази с момчето от военната база.“

Шоколадовокафявият мечок се появи и на третия ден. Може би обстоятелството, че преди няколко години бе срещнал човек и бе останал жив, го бе накарало да забрави своя добре заучен страх от миризмата на хората или може би той имаше някакво чувство за територия, което не разбираме. Както и да се обяснява това, рано следобед на третия ден той отново се появи на откритото място край брега. Направи няколко колебливи крачки по посока на лагера с навирен високо нос, за да проучи вятъра, като при всеки доловен шум ушите му помръдваха. Той едва дочу щракането на освобождавания предпазител на пушката, без да може да разпознае звука. Друг път щеше да го разпознава.

Необходим бе почти 2-килограмов натиск върху спусъка, за да бъде натиснат назад. Една гъсто навита пружина, вмъкната в затвора, се освободи и разгъна напред, като тласкаше стоманена игла с тъп връх. Когато иглата изскочи от отвора на предния край на затвора, тя се заби в една мека месингова чашка, сплесквайки съединението живачен фулминат. Чувствителният експлозив се възпламени. Бързият остър пламък проникна в гилзата на патрона — малка метална тръбичка с дължина само 7 см — и възпламени поставената вътре нитроцелулоза. Експлозията настъпи мигновено и натискът върху основата на тежащия 14,25 г куршум с мек връх се равняваше на около 4000 кг върху квадратен сантиметър. Само за малка част от секундата в резултат на чудесата на химията и на един твърде сложен механизъм началните 2 кг натиск бяха превърнати в мощен тласък, 2000 пъти по-силен, който натискаше по цялата вътрешна повърхност на гилзата. Куршумът се освободи от мястото си в шийката на патрона, навлезе в цевта и разширен от топлината и налягането, започна да се върти от винтовите нарези. Той премина дулото със скорост 795,5 м в секунда. За по-малко от една петдесета част от секундата куршумът се заби в мускулите на плешката на мечката. Отначало той запази формата си, но когато тъканите се набраха пред него, започна да се разширява като метална гъба. Кръглата му форма и връх от разширяваща се сплав не му позволяваха да пробива гладко или да прави равен прорез. Той бе предназначен и направен така, че да измъчва тялото, а не да минава леко през него. Накрая куршумът се удари в едно ребро, петото от лявата страна на мечката, и се насочи нагоре. Той рикошира в тялото на мечката, сякаш се удари на открита скала. Когато излезе покрай гръбнака, като продължаваше да се върти, защото бе запазил голяма част от енергията си, животното се повали. Шоковата вълна, която разтресе цялото му тяло, го изненада напълно и изръмжаването и покашлянето на мечока предшествуваха първото пробождане на затъпяващата болка, която го стегна като менгеме. Мечокът скочи така бързо, както и падна, и измина трите крачки до гората. Той едва дочу звука на изхвърлената върху скалите гилза и звука на затвора, който пое друг патрон от магазина и го вкара напред в патронника на пушката. Ударът беше прекалено изненадващ, прекалено разкъсващ и животното не можа да реагира. С неистови усилия то търсеше убежище и успя да се плъзне зад едно масивно дърво, повалено от бурята на стотина метра от брега.

Докато лежеше, като наместваше тялото си и ръмжеше, мечокът дочуваше хората, които спореха на брега. В краткия си диалог готвачът и новоизлюпеният ловец противопоставяха героизма срещу здравия разум, спортното чувство срещу самосъхранението. Те решиха, че мисълта да преследват ранения гигант в гъстата гора, където няма никаква видимост, е равна на самоубийство. С нежелание и все пак с чувство на облекчение те се върнаха в лагера.

На следващия ден професионалният ловец с изключителна предпазливост се промъкна през храстите и откри локва съсирена кръв там, където мечката бе престояла няколко часа след нараняването. Той успя да проследи кървавата следа до една близка меча пътека, която оставяните от години стъпки бяха издълбали над 15 см. Кървенето на раната очевидно бе спряло и когато пътеката се разклони и след това всяко разклонение на свой ред се разделяше на по-малки пътечки, ловният надзирател се отказа да върви по-нататък. Животното не можеше да бъде проследено. Можеше да се твърди, че е все още в района само ако се покажеше отново. Водачите и ловците, които възнамеряваха в бъдеще да посещават този район, трябваше да бъдат предупреждавани. Ранената мечка винаги представлява потенциална опасност.

Болката беше непоносима. Тъканите в областта на плешката бяха сериозно повредени, но въпреки че реброто бе счупено там, където го удари куршумът, нямаше засегнати главни кости. Ако куршумът бе влязъл 5 см по-ниско в плешката, костите щяха да бъдат сериозно засегнати и мечката би могла да се домъкне единствено до края на гората, където да дочака идването на хората. Тя щеше да нападне своите мъчители, което неизбежно означаваше нейната или тяхната смърт. Стълкновението не би могло да завърши по друг начин.

За втора поредна година изтощителна рана затрудняваше движенията на мечока. Няколко седмици преминаха, преди да се придвижи покрай северната окрайнина на залива и да се отправи на юг по източния му бряг. Той оставаше цели дни на някои места. Месец по-късно куцането му намаля и той се завърна в предишния си ловен район. Премина през поляната, където се бе сражавал с медночервения мечок, и се отправи бавно към рекичката със сьомга, намираща се на около 800 м по-нататък. Още веднъж неговите изумителни възстановителни способности му бяха помогнали да оживее, но той бе станал по-разумен, по-предпазлив и сега вече необичайно свиреп мъжкар с огромен ръст. През тази година той не създаде поколение и се държеше настрана от другите мечки дори край рекичката, когато преминаваше сьомгата. Хранеше се през най-горещите часове на деня, когато другите мечки спяха. Малко женски мечки се осмеляваха да се приближат, защото инстинктивно усещаха, че за техните малки едрият накуцващ мечок е по-страшна от обикновената опасност.