Самюъл Дилейни
Сечението на Айнщайн (14)

14

Научих, че давате 1000 долара за тялото ми, което, както разбирам, ви интересува в качеството на свидетел. Появата ми в съдебната зала несъмнено ще доведе до излагането на полезна за вас информация. Срещу мен обаче са предявени обвинения за събития, станали в Линкълн по време на местната война и аз се боя да се предам, тъй като неминуемо ще бъда убит от враговете ми.

Уилям Х. Бони (Били Кид),

писмо до губернатора Уолъс

С венец се опитах аз злото да поправя.

Ендрю Марвел,

„Венецът“

Морето бушуваше. Утрото се носеше над водата. Вървях по брега, обсипан с морски черупки. Спомних си вчерашния ден, когато влязохме в Бранинг на дракони. Сега неговият живот и моите илюзии бяха безвъзвратно изгубени. Зад мен Бранинг-на-море се губеше в предутринната мараня. Острието на мачетето дращеше мокрия пясък.

Не бях уморен, въпреки че бях вървял цялата нощ. Струваше ми се, че някой непрестанно навива пружината в мен и аз просто не мога да се спра. На изгрев слънце брегът бе неописуемо красив. Изкачих една дюна, увенчана с висока, полюшваща се трева.

— Ей, Лобей.

Подскочих като от звъна на будилник.

— Как я караш?

Седеше на един дънер, забит в мокрия пясък в подножието на дюната. Вдигна глава, примижа към мен и отметна назад един немирен кичур. Слънцето подпали кристалите по раменете и ръцете му — бяха от морска сол.

— Да знаеш само откога те чакам — той се почеса по коляното. — Как си?

— Не зная — рекох. — Уморен.

— Ще ми посвириш ли? — Той посочи меча. — Слез долу.

— Не искам.

Между пръстите на краката ми се стичаше пясък. Погледнах надолу тъкмо когато част от дюната под мен взе да се свлича. Олюлях се. Страхът ми шепнеше да бягам надалеч от това място. Паднах и започнах да пълзя в пясъка. Изтърколих се долу, съпроводен от кикота на Хлапето. Лежах под него, а той ме разглеждаше с любопитство.

— Какво искаш? — прошепнах. — Вече изгуби Зелено око. Аз за какво съм ти?

Хлапето се почеса зад ухото. Усмивката му беше като на гризач — с безброй малки квадратни зъби.

— Искам ей това — той посочи мачетето. — Да не мислиш, че Паяка наистина щеше… — той спря. — Паяка смята, че Зелено око, ти и аз не бива да живеем в един и същи свят — било твърде опасно. Ето защо той подписа смъртната присъда, а докато го бесеха, ти свиреше в кръчмата, а аз плачех в морето, където сълзите не се виждат. Вярваш ли ми?

— Не зная… просто не зная.

— Аз пък вярвам, че Зелено око е жив. Има го някъде, само дето не мога да го открия, както откривам вас. Може и да е мъртъв… — той се наведе към мен и оголи зъби. — Но не е.

Опрях гръб в пясъка.

— Дай ми мачетето.

Освободих едната си ръка и замахнах със сабята. Той отскочи. Разхвърчаха се трески от дънера.

— Ако ме удариш — рече, — няма да ми е никак приятно. Ще ми потече кръв. Но след като чета мислите ти, струва ми се, че подобни опити предварително са обречени на провал. — Той вдигна рамене, засмя се, протегна ръка и докосна острието.

Ръката ми трепна. Той пое острието и плъзна пръсти по дупките.

— Не — въздъхна тогава. — Не, няма да ми свърши работа. — Подаде ми го обратно. — Ще ми покажеш ли как се прави?

Взех го от него, защото беше мое и не ми харесваше да го докосва.

— Хайде, покажи — той се почеса по петата. — Не ми е нужно острието. Трябва ми музиката вътре. Свири, Лобей. — Той кимна.

Завладян от ужас, опрях дръжката в устата си.

— Давай.

Прозвуча една трептяща нота.

Той се наведе напред в очакване.

— Сега ще взема всичко, което е останало. — Той сплете пръсти. Ноктите на краката му драскаха по земята.

Още една нота.

Започнах третата…

Това беше звук и движение, и чувство — едновременно. Звукът беше „сссат!“. Хлапето изпъна тяло и сграбчи с ръце шията си, чувството беше ужас и още няколко тоналности под него. От върха на дюната Паяка ми извика:

— Продължавай да свириш, да те вземат мътните!

Грачех във флейтата.

— Докато правиш музика той не може да използва ума си за нищо друго!

Хлапето се надигна. Драконовият камшик изплющя над главата ми. Гърдите му бяха обагрени с кръв. Той се препъна назад върху изхвърления от морето дънер и падна. Изпълзях встрани, свих крака под мен и все надувах и надувах флейтата.

Паяка се спусна надолу по дюната, а камшикът плющеше из въздуха.

Хлапето се претърколи по корем, подскочи при поредния удар и се повлече назад. Хрилете на шията му бяха зейнали като кървави рани. Паяка разцепи гърба му и ми викна:

— Само не спирай да свириш!

Хлапето изсъска и зарови пръсти в пясъка. Преобърна се по гръб, а на устните му имаше полепнал пясък.

— Паяк… оу, Паяк. Спри! Недей, моля те… недей…

Камшикът го парна по бузата и остави там кървава диря.

— Свири, Лобей! Свири, дявол да го вземе, инак ще ме убие!

Вдигнах мелодията с една октава и звуците нащърбиха покоя на утрото.

— Ааааааа… не, Паяк! Не ме удряй повече! — Той се задави в кървава пяна. — Спри… ааааа… боли! БОЛИ! Нали ми беше приятел, Паяк… нали бяхме прия… — Гласът му премина в хленч. А камшикът продължаваше да къса меса от Хлапето.

Раменете на Паяка бяха плувнали в пот.

— Стига — рече накрая той и нави камшика, като дишаше тежко.

Езикът ми беше прехапан, почти не си чувствах ръцете. Паяка обърна гръб на Хлапето и ме погледна.

— Свърши се — каза той.

— Наистина ли… трябваше?

Паяка забоде поглед в земята.

Нещо се размърда в храстите. Отвътре бавно изпълзяха шипове, свиха се в пръстен и от него разцъфнаха цветчета.

Паяка погледна нагоре към склона.

— Да вървим — рече той. Последвах го. На върха спрях и се огледах. Букет от цветя скриваше главата на трупа и жадните им корени се протягаха хищно към очите и езика му. Заспусках се надолу след Паяка.

Обърна се към мен едва в подножието. Лицето му беше намръщено.

— Забрави го, момче. Аз само ти спасих живота. И това е всичко.

— Паяк?

— Какво?

— Зелено око… Струва ми се, че едва сега разбрах.

— Какво? Хайде, време е да се връщаме.

— И аз като Хлапето… мога да връщам живота на тези, които съм убил.

— Да, там, на скалите — кимна Паяка. — Тогава ти сам се върна. Първо си позволи да умреш, а после се върна. Сега Зелено око е единствения, който може да върне твоята Къдруша.

— Зелено око — повторих след него. — Той е мъртъв.

Паяка кимна.

— Ти го уби. С последната нота на твоето… — той посочи мачетето.

— О! — възкликнах. — Какво става в Бранинг-на-море?

— Безредици.

— Защо?

— Хората жадуват за своето собствено бъдеще.

За миг си спомних цветята върху лицето на Хлапето. Призля ми.

— Аз се връщам — каза той. — Ти ще дойдеш ли?

Морето се отдръпна, оставяйки следи по пясъка.

Замислих се.

— Да. Но не сега.

— Зелено око ще… — той млъкна и заглади с крак пясъка. — … ще трябва да те почака. И Гугутката, също. Тя сега води танца и едва ли ще ти прости лесно избора, който направи.

— Какъв избор?

— Между реалността и… останалото.

— Аз кое избрах?

Паяка се засмя и ме бутна по рамото.

— Може би ще разбереш, когато се върнеш. Къде отиваш?

— Паяк? — спрях го аз.

Той ме погледна.

— В нашето село имаше един, който никак не харесваше живота си. Един ден той напусна този свят, поработи известно време на луната, прехвърли се и на външните планети, сетне на светове, които са на много и много звезди от нас. Може пък да ида там.

Паяка кимна.

— Веднъж и аз го сторих. Но като се върнах всичко, от което бягах, ме чакаше отново.

— Какво е там, горе?

— Не и каквото очакваш — Той се засмя и ми обърна гръб.

— Значи ще бъде… различно!

Паяка крачеше невъзмутимо по пясъка. Утрото се разля над морето, а мракът продължи да отстъпва към далечните върхове. Обърнах се и го последвах.