Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Einstein Intersection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Charly (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
Максимус (2013)

Издание:

Самюъл Дилейни. Сечението на Айнщайн

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Катя Петрова

Оформление на корицата: Камея

Предпечатна подготовка: Камея

Формат 54×84/16. Печатни коли 10,5

Печат „Светлина“ ЕАД — Ямбол

ИК „Камея“, София, 1997

ISBN: 954–8340–33-X

Цена: 2600 лв.

 

Samuel Ray Delany. The Einstein Intersection

Copyright © by Samuel Ray Delany

История

  1. — Добавяне

11

Прибрах се вкъщи рано. Бяха донесли вино за Нова година. Работеха като музиканти, долу, в големия град. Помня, преди половин година, когато завършвах „Падането на кулите“ си казах: „Сега си на двайсет и една, скоро ще навършиш двайсет и две, вече си твърде стар за вундеркинд, по-важно е какво си сътворил, а не кога.“ Но въпреки това някои образи от младежките години продължават да ме преследват: Чатертън, Грийнбърг, Радигет[1]. Надявам се да се избавя от тях със завършването на „Сечението на Айнщайн“. Били Кид ще си замине последен. Люшка се из този абстрактен роман като едно от обезумелите деца из Критските възвишения. Лобей ще те спипа накрая, Били. Утре, ако времето позволи, ще се върна Делос, за да огледам руините около Трона на Смъртта в центъра на острова, разположен срещу некропола отвъд пролива Рения.

Дневникът на автора,

Миконос, декември 1965

Почти през цялата си история човечеството е осъзнавало значението на ритуала, тъй като именно чрез ритуалните действия човекът утвърждава своята идентичност с възстановителните сили на природата, което пък улеснява и облекчава неговия преход към по-висок стадий на лично развитие и опит.

Мастерс и Хюстън,

„Разнообразието на психоделичния опит“

Светлините на Бранинг изглеждаха жълтеникави зад завесата на мъглата и тръстиките, докато тъмносиньото небе бавно просветляваше в утринния хлад. На запад звездите още блещукаха, а от изток вече се показваше яркият диск на слънцето. Прилепа раздухваше самоотвержено огъня. Три дракона бяха слезли долу на паважа, та се наложи да ги заобиколя и да ги подкарам обратно. Закусихме мълчаливо, ако не се брои шумното сумтене.

Въздухът беше влажен, сигурно заради близостта на морето. Първите лодки вече бяха напуснали пристанището на Бранинг и се носеха към близките острови. Като свършихме, метнахме се без много приказки в седлата и подкарахме добичетата по пътя. Настроението ни се разведри и дойде време за първите разговори.

— Я погледнете там — посочи с пръст Паяка. — Тези пък кои са?

Някакви хора тичаха по пътя, други, зад тях, вървяха по-бавно. Тъкмо в този момент уличните лампи, почти незабележими на дневна светлина, угаснаха.

Препуснах към челото на стадото, завладян от безгрижно любопитство.

— Но те пеят! — извиках през рамо.

Паяка имаше смутен вид.

— Чуваш ли музиката? — попита той.

Кимнах.

Главата му не помръдваше, само тялото му следваше ритъма на ездата. Той прехвърли камшика от едната си ръка в другата — целият беше настръхнал. Засвирих мелодията, тъй като звуците й още не бяха стигнали до нас.

— Всички заедно ли пеят?

— Да. Хорово.

— Зелено око — рече Паяка. — Стой до мен.

Оставих мачетето.

— Нещо не е наред ли?

— Може би — кимна Паяка. — Това е семейният химн на Зелено око. Сигурно знаят, че е с нас.

Погледнах го неразбиращо.

— Искахме да го вкараме в Бранинг без особен шум — обясни Паяка. — Чудя се, откъде са разбрали, че идва точно тая сутрин.

Преместих поглед към Зелено око. Малкият зяпаше хората край пътя. Не знаех какво да правя и продължих със свиренето. Реших да не разказвам на Паяка за мъжа с каручката снощи.

Гласовете им ни застигнаха.

В този момент реших, че ще е най-добре да му разкажа всичко. Паяка ме изслуша без коментар.

Неочаквано Зелено око пришпори дракона си напред. Паяка се опита да го спре, но той се изплъзна. На лицето му се четеше безпокойство.

— Не биваше ли да го прави? — попитах.

— Той знае какво върши. — Тълпата край пътя растеше. — Надявам се.

Докато ги наближавахме, кой знае защо се сетих за Пищова. Ужасът му трябва да се е разпрострял из Бранинг като нефт върху вода. Пътят пред нас бе обграден от плътен шпалир.

— Какво мислиш ще стане?

— Ще го приветстват — отвърна Паяка. — Сега. А после — кой знае?

— С мен — рекох. — С мен какво ще стане.

Изглеждаше изненадан.

— Трябва да открия Къдруша. Нищо не се е променило. Трябва да унищожа Хлапето. Всичко си е по старому.

Спомних си изражението на Пищова, когато побягна от Хлапето. Лицето на Паяка — това ме потресе най-много — изглеждаше досущ като неговото. Всъщност не съвсем — тук имаше и сила, и воля. Да, Паяка не беше случаен човек.

— Не ме е грижа нито за Зелено око, нито за който и да било. Смятам да открия Къдруша, пък дори ако трябва…

— Ти… — прекъсна ме гневно той, но сетне размисли. — Желая ти успех. — Отново погледна към Зелено око. Мислите му бяха там, а не тук. Едва сега осъзнах колко държи на момчето. — Ти свърши добре работата си, Лобей. Веднага щом предадем стадото ще ти платят и… — той млъкна. Отново бе другаде. — Всъщност, ще дойдеш в моята къща да ти платя.

— В твоята къща?

— Да. Моята къща в Бранинг-на-море. — Той вдигна камшика и шибна дракона.

Минахме край поредната табела. Белокосата жена със сочни устни и топли очи ме проследи с поглед, докато яздех край нея.

„ГУГУТКАТА КАЗВА: ЗАЩО ДА БЪДЕ ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТ, КОГАТО МОЖЕ ДА Е ДЕВЕТ ХИЛЯДИ?“

Обърнах гръб на подигравателната й физиономия, питайки се колко ли наброява тълпата, излязла тази сутрин край пътя. Шпалирът се простираше докъдето ми стигне окото. Всеки път, когато в някой участък разпознаваха младия водач, се надигаха възторжени викове и песни. Скоро тълпата ни погълна.

Джунглата се състои от милиони самостоятелни дървета, лиани, храсти, но докато я преминавате, виждате само една зеленикава маса. По същия начин се възприема и тълпата: в началото отделно лице тук (възрастна жена, махаща с шал), там (ококорено момче, захилено, с нащърбена уста), по-нататък (три уплашени момичета, прегърнали се през раменете). Малко след това забелязвате само различни части на тела, ръце, лакти, рамене, уста, които произнасят несвързани думи като: „… път!“ „Ооо!“ „Махни си…!“ „Не виждам…“ „Къде е той? Това ли е?“ „Не!“ „Да…!“ Те крещят възторжено. Размахват юмруци във въздуха пред портите. Работата ми приключи, мисля си аз. Посрещачите сочат Моя гущер: „Това ли е той?“ Драконите изглеждат нещастни. Удържа ги единствено невероятното спокойствие на Паяка. Промъкваме се през задръстената от зяпачи порта и влизаме в града. В този момент едновременно се случват няколко неща.

Повечето така и не можах да разбера. Сигурно е естествено за някой, свикнал да вижда наоколо не повече от петдесет души и изведнъж се озове на улица, където присъстват няколко хиляди. Драконовото стадо ме заряза (или аз него), но продължих напред пеш, зяпнал с уста и изпънал нервно шия. Хората непрестанно се блъскаха в мен и ми подвикваха „Отваряй си очите!“, сиреч точно това, което се опитвах да правя. Но не беше никак лесно, дори да не се помръдвах от мястото си. Докато зяпах в едно, друго вече напускаше полезрението ми и нищо не можех да разгледам в тази налудничава суета на градския живот. Ето ви малък пример:

Милион човешки мелодии се сливаха в ушите ми като кънтящ звън. На село зърнех ли лице на човек, знаех кои са майка му и баща му, какво работи, как псува и се смее, кои изрази предпочита и кои избягва. А тук — един се прозява, друг дъвче, трети е изплашен, четвърти се смее, пети сияе от обич, шести… — те са хиляди и нито един от тях не виждаш повече от веднъж. Опитваш се трескаво да побереш всичко това в главата си, започваш да търсиш място за тези лица, за мигновените им емоции. Най-добре ще е ако ви опиша Бранинг-на-море с кратки, но съдържателни изрази, като: реки от мъже, потоци от жени, буря от гласове, порой от пръсти и джунгла от ръце. Но това няма да е никак честно нито към Бранинг, нито към моето селце.

Вървях по улиците на Бранинг с поклащащо се на пояса ми мачете, оглеждах петнадесететажните здания, а зад тях изникваха двайсететажни, броях ги, протегнал пръст, докато не зървах по-нататък сгради, чиито етажи бяха неизброими. Кой би могъл да допусне, че съществуват толкова високи къщи?

Срещаха се прекрасни просторни улици, където над едноетажните домове шептяха листа на дървета. Имаше и такива, по тротоарите на които се въргаляха боклуци, а къщичките бяха построени толкова близо една до друга, че нямаше никакво свободно пространство за движение нито на въздуха, нито на хора. Въздухът стоеше неподвижно, почти неподвижни бяха и хората. И едното, и другото бяха мръсни. По стените висяха изпокъсани плакати на Гугутката. Имаше и други плакати. Подминах няколко момчетии, които се бутаха с лакти, за да разгледат един плакат на ъгъла. Пъхнах се между тях. Лицата на две жени надничаха сред вихър от крещящи цветове. Надписът гласеше: „ТЕЗИ ДВЕ ЕДНОРОДНИ БЛИЗНАЧКИ НЕ СА ЕДНАКВИ“.

Младежите се кискаха и побутваха. За мен картината и надписа бяха съвършено непонятни. Обърнах се към едно от момчетата.

— Не разбирам.

— К’во? — Имаше лунички и изкуствена ръка. Почеса се по главата с пластмасовите си пръсти. — К’во рече?

— Кое й е смешното на тази картина?

Първо недоверие, после широка усмивка.

— Щом не са еднакви, значи са РАЗЛИЧНИ! — Другите избухнаха в смях. Имаше нещо зловещо в звуците, които издаваха.

Разблъсках ги и продължих. Търсех музика, но не можех да я чуя. Ето я самотата, за която ви говорих по-рано. Твоите въпроси са им чужди, техните отговори — непонятни. Крачех в настъпващата вечер, стиснал мачетето, самотен, сякаш напълно се бях заблудил в този град.

Познатите звуци от сонатата на Кодали! Завъртях се рязко. Тук тротоарът блестеше от чистота и изглеждаше непокътнат. По ъглите се издигаха дървета. Зад металните огради стърчаха само покривите на къщите. А музиката продължаваше да се разгръща в главата ми. Местех поглед от врата на врата. Приближих една от тях, вдигнах мачетето и я ударих с дръжката.

Звънът отекна надолу по улицата. Звукът бе толкова пронизителен, че ме изплаши, но зачуках отново.

Вратата бавно се отмести встрани. Бравата й щракна автоматично. Пристъпих предпазливо. Напрегнах очи в мрака и продължих малко по-смело, макар и сляп, но вече насаме с музиката.

Когато очите ми привикнаха със сумрака, различих в далечината прозорец. Над черната камина имаше мозайка, изобразяваща драконова глава.

— Лобей?

Бележки

[1] английски поети-романтици — Бел.прев.