Самюъл Дилейни
Сечението на Айнщайн (4)

4

„Къде е тогава? В някоя песен“

Джин Генет,

„Екраните“

Бог рече на Аврам: „Убий сина си.“

„Пощади ме, Господи!“ — отвърна му Ави.

Боб Дилън,

„Отново на 61 шосе“

Любовта е нещо, което отмира, в смъртта си загнива, и се превръща в тор за нова любов… Така че, всъщност, тя е безсмъртна.

Пар Лагерквисг,

„Джуджето“

— Ле Портик? — попитах го аз. — Портик?

— Здрасти — отекна глас в тъмнината. — Лобей?

— Ло Лобей — поправих го. — Къде си?

— Вътре в клетката.

— Уф. На какво смърди така?

— От Белтурчо е. Братчето на Перко. Той умря. Сега му копая гроб. Помниш ли, перковия брат…

— Помня го. Вчера го видях зад оградата. Имаше болнав вид.

— Такива като него не издържат много. Ела да копаеш с мен.

— Оградата…

— Изключил съм тока. Прескочи я.

— Хич не обичам да влизам в клетката — признах аз.

— Като бяхме хлапета не си поплюваше да я прескачаш. Хайде, че трябва да бутам плочата. Ела ми помогни.

— Тогава бяхме деца. Вършехме доста глупости. Това е твое задължение. Ти копай.

— Къдруша често идваше тук да ми помага. Тогава ми разказваше за теб.

— Къдруша идвала тук… Разказвала ти…?

— Е, някои от нас умееха да я разбират.

— Ами да. Някои от нас умееха.

Сграбчих мрежата, но не я изкатерих.

— Мъчно ми беше, че никога не идваш да ме видиш — продължи той. Инак с нея ни беше весело. Добре, че поне тя нямаше твоите скрупули. Ние си…

— … прекарвахме чудесно. Добре, Портик. Зная. Виж, Портик, никой не си направи труда да ми каже, че си момиче. Докато не навърших четиринадесет. Съжалявам, ако съм те обидил.

— Обиди ме. Но не ти се сърдя. Никой никога не беше казвал на Къдруша, че не съм момче. Благодарен съм им поне за това. Но не смятам, че щеше да го приеме като теб.

— Значи често се отбиваше?

— Всеки път, когато не беше с теб.

С един замах прескочих оградата и се приземих от неговата страна.

— Къде е проклетата плоча, която не можеш да поместиш?

— Тук…

— Не ме докосвай. Само я покажи.

— Тук — повтори Портик в мрака.

Сграбчих края на каменната плоча и я натиснах. Чух пукот на скъсани корени, но плочата се претърколи.

— Как е малкият, между другото?

Нямаше как. Трябваше да попитам. Дявол да го вземе, Портик, защо трябваше да ми отвръщаш с думите, които най-много се боях да чуя?

— Кой по-точно?

До оградата беше подпряна лопата. Стиснах я за дръжката и я забодох в пръстта. Проклет Ле Портик!

— Моето и на Къдруша — продължи не след дълго Портик, — другата година ще го изследват докторите. Нуждае се от специално обучение, но инак е почти функционална. Сигурно никога няма да получи „Ла“, но поне няма да живее тук вътре.

— Не за това дете питах.

— Сигурно не говориш за другото, което е само мое — долових поне три ледени висулки в изречението. Съвсем целенасочено Портик ги изстрелваше към мен. Добре де — и твое също. — Сякаш не го знаеш, андрогенозно копеле. — Ще остане тук до края на живота си, но това не му пречи да е щастлив. Ако искаш да го видиш…

— Не. — Натиснах лопатата с крак. — Хайде да закопаем Белтурчо и да си вдигаме задниците от тук.

— Къде ще вървим?

— Ла Злата рече, че трябвало да предприемем пътешествие заедно и да унищожим онова, което е убило Къдруша.

— А — кимна Портик. — Да. Помогни ми — той се наведе до оградата.

Вдигнахме подпухналия, отпуснат труп и го пренесохме до дупката. Претърколихме го през ръба и той тупна вътре.

— Трябваше да почакаш, докато аз те потърся — подхвърли Портик.

— Вярно, но не ми се чакаше. Искам да тръгнем незабавно.

— Щом искаш да дойда с теб, ще ме чакаш.

— Защо?

— Виж, Лобей, аз съм пазач на клетката, което значи, че си имам работа.

— Пет пари не давам какво ще стане с тъпата ти клетка. Искам да тръгнем незабавно!

— От мен пък се иска да обуча нов пазач, да нанеса в дневника диетичните режими и наставленията за хранене на всички питомци, да уточня графика за поддръжка…

— Дявол да го вземе, Портик. Престани!

— Лобей, имам три деца вътре. Едното е и твое, второто принадлежи на момичето, което обичаш. А третото е само мое. Две от трите могат да излязат някой хубав ден — стига да получат достатъчно обич и внимание.

— Две от тях, значи. — Стори ми се, че някой е поставил каменната плоча на гърдите ми. — Не и моето. Аз тръгвам.

— Лобей!

Спрях, яхнал оградата.

— Виж, Лобей, време е да осъзнаеш, че живееш в истински свят. Всяко нещо идва отнякъде и изчезва другаде. Светът се променя. В него има добро и лошо, има и принципи, които трябва да се следват. Никога не си го приемал, още от съвсем малък, но няма да разбереш какво е щастие, ако не прогледнеш отвъд собствения си нос.

— Говориш за мен, сякаш съм на четиринадесет.

— Говоря за теб такъв, какъвто си сега. Къдруша ми разказа достатъчно…

Прескочих оградата и забързах към дърветата.

— Лобей!

— Какво? — попитах без да спирам.

— Уплаши се от мен.

— Не.

— Ще ти покажа…

— Много си падаш да показваш на хората разни неща в тъмното, нали? Затова ли те смятат за различен? — подвикнах през рамо.

Пресякох потока и се закатерих по скалистия хълм обезумял като Елвис. Не свих към поляната, а си запроправях път през високата трева. И тогава чух някой да се приближава, подсвирквайки, откъм сенките.