Самюъл Дилейни
Сечението на Айнщайн (8)

8

„На това му казвам старомоден вкус — заяви Дурсет. — Добре, Курвал, какво мислиш за този?“

„Чудесен — отвърна Президентът, — тук имаш индивид, който желае да се запознае с идеята за смъртта и следователно не се бои от нея, и който до този момент не е измислил друго, освен да я свърже с представата за свобода…“ — Вечерята беше сервирана, последваха обичайните оргии и обитателите на къщата си легнаха.

Маркиз дьо Сад,

„120-те дни на Содом“

„… всеки мехур съдържа по едно водно око.“

Самюъл Гринберт,

„Стъклените мехури“

Постепенно навлязохме в каменна пустош. (Така я нарече Паяка). Хвърли едно камъче в близкия каньон и то затрака надолу. Драконите оглеждаха с любопитство напуканата земя, стръмните стени на каньоните, пропастите. Забавихме ход. Слънцето се скри в облаци. Над камънаците трептеше гореща мараня. Все по-често се намествах в седлото, за да избегна ожулените места. За моя изненада болката неусетно бе изчезнала.

Паяка ме осведоми, че до Бранинг-на-море нямало повече от трийсетина мили. Горещ вятър бръснеше лицата ни. Пет от драконите се втурнаха към единствения оскъден и трънлив храсталак. Единият беше женската с овариалния тумор. Заобиколихме ги по фланговете със Зелено око. Паяка също не можеше да се оплаче от липса на работа, но беше някъде към челото на стадото. Чак сега осъзнах, че всъщност животните бяха по-скоро уплашени, отколкото гладни. Не забелязвахме нищо нередно, нито ни глождеха лоши предчувствия (подобни неща са във възможностите само на екземпляри като Паяка и Къдруша). Просто препускахме след тях, а те се промушваха между скалите. Викнах им да спрат. Камшиците ни изплющяха. Все не успявахме да ги изпреварим. Изгубихме ги само за секунда, после чухме съскането им зад скалата и отдолу.

Черни облаци се влачеха по небето, пътеката пред нас се губеше във вода. Моят гущер скочи на един влажен камък и се подхлъзна.

Изхвърчах от седлото и си ожулих хълбока и рамото. Някъде наблизо изтрополи мачетето. Камшикът неизвестно как се бе усукал около шията ми. За миг си помислих, че ще ме задуши. Затъркалях се надолу по склона, опитвайки се да се задържа за камъните. Изведнъж се озовах над някакъв ръб. Вкопчих се в него с ръце и крака. Гърдите и корема ми удариха гладка отвесна скала. Въздухът излетя от гърдите ми и хич не бързаше да се върне обратно. Когато най-сетне го стори, изтръгна мъчителен стон от стиснатото ми гърло. Дали не бях си счупил ребра? Усещах неистова болка. Ръмжах и стенех при всяко вдишване. Погледът ми се замъгли от бликналите сълзи.

Държах се за скалния ръб с лявата си ръка, с дясната стисках някакъв корен, а краката ми се люшкаха във въздуха. Излишно беше да поглеждам надолу, за да осъзная колко дълго падане ме очакваше.

Избърсах очи в рамото си и погледнах нагоре.

Виждах съвсем малка част от пътеката.

Над нея разгневеното небе.

Звуци? Свистене на вятър в цепнатина. Никаква музика.

В този момент рукна дъжд. Понякога има и такива катастрофални съвпадения. Дъжд. Заплаках.

— Лобей.

Погледнах отново.

Върху скалния ръб над мен бе приклекнало Хлапето Смърт.

— Хлапе…?

— Лобей — рече той и разтърси мократа си коса. — По мои изчисления ще издържиш още двайсет и седем минути, преди да тупнеш долу от изтощение. Ще изчакам двайсет и шест от тях и тогава ще ти спася живота. Съгласен?

Закашлях се.

Толкова отблизо изглеждаше не повече от шестнайсетгодишен, или двайсетгодишен с бебешко лице. Кожата на китките, врата и мишниците беше набръчкана.

Дъждът продължаваше да ме шиба в очите, дланите ме сърбяха, а това, за което се държах, ставаше плъзгаво.

— Обичаш ли да гледаш уестърни? — Той поклати глава. — Жалко. Няма нищо по-добро от уестърните. — Зачопли носа си, ухили се и подсмъркна. Дъждовните капки танцуваха по раменете му, когато се наклони към мен.

— Какво е това „уестърн“? — попитах. Гърдите продължаваха да ме болят. — Наистина ли възнамеряваш да ме държиш тук… — закашлях се отново — цели двайсет и шест минути?

— Това е една от формите на изкуство на Старата раса, на човечеството, което е било тук преди нас. Да, възнамерявам. Мъчението също е форма на изкуство. Искам да те спася в последната минута. А докато чакаме, ще ти покажа нещо. — Той посочи с пръст горния край на обрива, откъдето бях полетял.

Там стоеше Къдруша.

Затаих дъх. Болката в гърдите се усили, дъждът изгаряше очите ми. Мургаво лице, слабички, мокри рамене, познатия наклон на главата (под тялото ми се посипаха ситни камъчета, камшикът все още бе омотан около шията ми и дръжката му се люшкаше до бедрата ми). Тя погледна назад и аз видях (или чух?) как се удивлява на завръщането към живота и колко е изненадана от дъжда, скалите и облаците. След това погледът й се спря върху мен. Тя ме повика, видях как се отварят устните й — произнесе името ми, завладяна от необясним възторг, дори протегна инстинктивно ръце към мен (дали не долових страха й?).

— Къдрушо!

Беше по-скоро писък.

Само вие и аз знаем думата, която извиках. За останалите бе свистене, напускащо белите ми дробове.

И всичко това, повярвайте, само за секунда, за миг, достатъчен да отвориш очи в дъжда, да оближеш капката от устните си, да се съсредоточиш върху онова, което е пред теб, да си дадеш сметка, че някой, когото много-много обичаш ей сега ще умре и да изкрещиш името му. Това е, което успя да стори Къдруша горе, върху обрива.

А аз продължавах да крещя.

Ролята на Хлапето Смърт бе да се киска.

Къдруша се огледа, търсейки най-краткия път към мен. Изправи се, изчезна за миг и се появи отново, приведена, опипваща края на обрива.

— Къдрушо, недей!

Но тя започна да се спуска, докато изпод краката й се сипеха пръст и камъни. После, когато увисна на самия край, а тялото й бе като тъмен контур на фона на черните скали, тя сграбчи дръжката на камшика — нито с ръце, нито с крака, а така, както някога бе запратила онова камъче, както Паяка веднъж завъртя мачетето ми, сграбчи дръжката от мястото, където висеше, дръпна я, вдигна я, опъна камшика и го преметна през един щръкнал камък. И тогава започна да пълзи нагоре, като ме теглеше с резки движения зад себе си, право нагоре, към същото онова място, където за мен бе свършила пътеката. А аз все си повтарях, че се е пробудила за съвсем кратко от небитието и вместо да се радва на живота, тя се опитва да спаси моя. Вече знаех какво е намислила — да закачи камшика на някое дърво, а след това аз да се изтегля по него, докато бъда в безопасност. Болката ме разкъсваше, но аз не пусках камшика и драпах нагоре.

Не паднах. Хлапето Смърт продължаваше да се киска. Изведнъж посочи с пръст върха на дървото и заповяда:

— Счупи се!

Дървото се прекърши на две.

Тя падна, отби стоварващия се отгоре й клон, претърколи се и се вкопчи в скалата, а с другата ръка дръпна рязко камшика, но сетне го пусна, за да не ме повлече със себе си.

— Бееее… беее… — пропя Хлапето. Имитираше козел. Пак се захили.

Ударих с лице скалната стена.

— Къдрушо! — Не, не можете да си представите как извиках тази дума.

Музиката, идеща от главата й, замлъкна заедно с глухия удар на тялото й долу в каньона.

Скали. Камъни. Искаше ми се да се превърна в скала, да стана като камъка, на който бях увиснал. Тя загина, опитвайки се да ме спаси. И аз трябваше да умра с нея. Да умра, но да не го допусна.

Сърцето ми също бе станало на камък. Камък, който туптеше. Висях, вцепенен, на поклащащия се камшик, и усещах, че дланите ми бавно се плъзгат надолу.

Нещо ме стисна за китката и ме затегли в обратна посока. Остра болка прониза рамото ми. Седях на обрива и се опитвах да си поема въздух. Хлапето Смърт ме беше издърпало до мястото, където седеше.

— Спасих ти живота. Не се ли радваш, че ме познаваш?

Треперех, очаквайки да изгубя съзнание.

— Сега ще почнеш да крещиш, че съм я убил. Да, убих я отново. И пак ще го направя, докато не разбереш…

Скочих, опитвайки да се измъкна и да се хвърля след нея. Но той ме държеше здраво с мократа си ръка, а с другата ме зашлеви. Дъждът спря.

Изглежда не само ме беше ударил. Обърна се и започна да се катери нагоре, към пътеката. А аз го последвах.

Стигнахме ръба.

Ноктите ми бяха набити с кал. Добре, че имах навика да ги гриза, инак щях да ги счупя, докато драпах нагоре. Хлапето подскачаше и крещеше възбудено. Аз пълзях.

Всичко бях забравил — има такива състояния. Движиш се, дишаш, спираш, почиваш, отново поемаш напред с една едничка мисъл — да допълзиш. Така живеех сега. По корем. Затаил дъх. Без да зная къде отивам. Местех се в някаква мъгла, докато пред мен не изплуваха две познати фигури — едната с червеникава коса, а другата, сгърбената — на Зелено око.

Лежах на една скала и дишах като риба на сухо, когато ги зърнах. Небето зад тях се люшкаше застрашително.

— Виж, партньоре — тъкмо казваше Хлапето Смърт, — трябва да стигнем до някакво съгласие. Едва ли си мислиш, че съм изминал такъв дълъг път, за да отмъкна пет дракона на моя приятел Паяка. Нека той смята, че обитавам в щастливо неведение някъде другаде. Но ти. Ти и аз — ние имаме нещо общо. Истината е, че сме хаплоиди. Ти си извън обсега ми. Трябваш ми. Страшно си ми нужен, Зелено око.

Дребничкият пастир сви рамене с безразличие.

— Погледни — каза Хлапето и вдигна ръка към обезумялото небе.

Там, сред разпокъсаните от вятъра облаци, точно както върху сияещия екран в пещерата, се появи равнина, заградена от бодлива тел (може би клетка?). Вътре се издигаше грамадна метална игла с множество подпори. Започнах да си давам сметка за гигантските й размери едва когато осъзнах, че малките бетонни кубчета до оградата всъщност са къщи, а точките, движещи се отдолу — мъже и жени.

— Космическа сонда — рече Хлапето. — На прага са да открият метода, с чиято помощ хората са пътешествали от една планета до друга, и от една звезда до друга. Някъде сред руините са се натъкнали на съхранени от древността чертежи, събирали са металните части късче по късче, а кабелите и останалите прибори са им отнели десетки години от живота. Но сега вече сондата почти е завършена. — Той махна с ръка. Картината се смени. Сега там имаше океан. Плаващо селище сред водата, разположено върху метални понтони, между които сновяха лодки. Кранове спускаха контейнери към океанското дъно.

— Измерват дълбочината — обясни Хлапето. — Скоро дъното на океана няма да е така недостижимо.

Отново махване и нова картина. Този път подземие. Многосегментни метални червеи управлявани от жени с каски.

— Копаят в скалите на едно място, което някога се е казвало Чили.

Още едно, последно движение на ръката — и видяхме милиони хора, заети с най-разнообразни дейности. Едни мелеха жито, други използваха някакви сложни, непознати инструменти.

— Всички тези хора — мъже, жени и хермафродити — обясняваше Хлапето Смърт — създават огромни богатства, защото са си върнали мъдростта на древните. И аз мога да ти ги поднеса, Зелено око. Кълна ти се. — Зелено око го гледаше изцъклено. — Знаеш, че мога. Всичко, което искам е, да тръгнеш с мен.

Бялата му ръка се спусна върху рамото на Зелено око. Но пастирът отново се освободи от нея.

— Каква сила имаш? — попита го Хлапето. — Какво си мислиш, че можеш да постигнеш с това, че си различен? Да разговаряш с глухите, дори с мъртвите, да проникваш в умовете на шепа идиоти? — Едва сега осъзнах колко уплашен е Хлапето. Даваше мило и драго Зелено око да се съгласи с него.

Зелено око понечи да си тръгне.

— Ей, Зелено око! — викна му Хлапето Смърт. Видях как се сви коремът му, за да изпомпа въздуха навън. Беше стиснал юмруци.

Зелено око го погледна през рамо.

— Скалата! — Хлапето посочи върха на близкия хълм. — Ей тази скала — хайде, превърни я в нещо за ядене!

Зелено око почеса брада с мръсни пръсти.

— Близо година откакто не си се прибирал в Бранинг. Хайде, обърни този дънер на легло, като онова, в което се гушеше, докато живееше с майка си. Ти си принца на Бранинг, а миришеш на гущерови говна. Виж тази локва, направи от нея мраморна баня с чешми за пет различни вида вода, подавани от бронзови кранове! Имаш мазоли по пръстите си, а краката ти са загрубели от продължителната езда. Къде са сега танцьорките, които подскачаха заради теб върху нефритовите постаменти на терасата? Къде са музикантите, които те забавляваха всяка вечер? Превърни тази планина в свой дворец…

Мисля, че едва тогава Зелено око погледна нагоре и ме видя. Тръгна към мен, спря се само за да вдигне мачетето ми, което се въргаляше в основата на хълма и ме доближи.

Застанал на самия край на обрива Хлапето кипеше от гняв. Стискаше юмруци, блъскаше ги в хълбоците си и се зъбеше в неистови гримаси. Изведнъж се завъртя и извика пискливо нещо…

Гръмотевица.

Разтърси ме и тялото ми се плъзна назад. Зелено око не й обърна внимание, а вместо това ме подхвана за ръцете и ми помогна да седна. Хлапето Смърт мяташе ръце от скалния ръб. Светкавици разцепваха небосвода. От черни, листата на самотното дърво придобиха виолетов оттенък. Зелено око дори не трепна. Нова гръмотевица, сетне някой взе да лее кофи с вода.

А Зелено око ме влачеше нагоре по склона. Чак сега осъзнах, че нещо не е наред с тялото ми. Вътре ставаше нещо. Дъждът беше студен. Треперех. По някакъв необясним начин всичко това ме караше да чувствам безмерно спокойствие — отпуснах се, затворих очи и светът наоколо се завъртя…

Зелено око разтърсваше рамото ми. Отворих очи и първото, което видях, бе моето мачете. Протегнах ръка и Зелено око го пъхна в дланта ми.

— Ъ?… Какво…? — Пръстите ми бяха съвсем вкочанени. — Какво стана? — Дъждът пареше устните и ушите ми.

Зелено око плачеше, оголил в тъжна гримаса снежнобелите си зъби. Дъждът отмиваше мърсотията от лицето му, спускаше се на ручейчета по косата му, плющеше по раменете му.

— Какво стана? — попитах аз. — Съзнание ли изгубих?

„Ти умря!“ — той ме разглеждаше едновременно сърдито и изумено. „Дявол да те вземе, Лобей! Защо трябваше да умираш? Просто се предаде, изведнъж реши, че не си заслужава и позволи на сърцето ти да спре, а мозъка да потъне в мрак. Ти умря, Лобей! Издъхна!“

— Но сега не съм мъртъв…

„Не.“ Той ми помогна да тръгна по пътеката. „Музиката продължава. Върви с мен.“

Отново потърсих мачетето. Подаде ми го. Нямаше какво да отсека, но все пак ми беше приятно да го държа. А и дъждът бе твърде проливен, за да свиря.

Открихме животните в една долчинка, където пороят бе образувал неголямо езеро. Като ни видяха, нададоха радостни стенания. Зелено око ме придържаше, докато се намествах в седлото. Да се държиш върху подгизнал от дъжда дракон, дори в седло, е направо загубена работа. Доста време измина преди да видим останалите от стадото, крачещи съвсем бавно под нестихващата водна стихия.

Паяка препусна да ни посрещне.

— Ето ви, най-сетне! Мислех, че сме ви изгубили! Хващайте отсрещния край и внимавайте да не затънат към блатото!

Така и направихме. Докато яздехме, опитах се да подготвя разказа за случилото се. Знаех, че Паяка щеше да ме попита. Предъвквах думи и изрази, но все не им хващах края. Излизаше нещо безсмислено. Когато напрежението стана нетърпимо, извъртях дракона и го насочих през един кален хълм към Паяка.

— Ей шефе, Хлапето Смърт идва след…

Това беше грешка. Човекът, който се обърна, не беше Паяка. Имаше червеникава коса и бели вежди. Остри като игли зъби лъснаха назад, докато се смееше с отметната глава под екота на поредната гръмотевица. Яздеше съвсем гол своя дракон, с една сребристо-черна широкопола шапка, която размаха за поздрав към мен. Чифт старовремски пистолети се полюшваха в кобурите на хълбоците му, а млечнобелите им дръжки лъщяха. В мига, когато драконът му се изправи на задни крака (а моят се отдръпна изплашено), видях, че на глезените му са пристегнати с каиши остри метални шпори, които забиваше в страните на гущера. Главичките им бяха нащърбени като цветчета.

Вдигнах замаян ръка и разтърках очите си. Когато я дръпнах, видението бе изчезнало.