Гордън Диксън
Тактика на грешките (1)

ЕДНО

Младият подполковник несъмнено беше пиян и твърдо решен да си навлече неприятности.

Първата вечер на полета от Денвър до Кълтис той влезе накуцвайки в трапезарията на междузвездния кораб и се огледа. На куртката на зелената му униформа имаше лента с ярки отличителни знаци. Беше висок и слаб офицер, прекалено млад за ранга, който имаше в Експедиционния корпус на Западния земен съюз. Живото изражение на откритото му лице създаваше впечатление за безобидност.

Докато стоеше и оглеждаше помещението, стюардът безуспешно се опитваше да го насочи към едно близко сепаре, сервирано за един човек. След това, без да обръща внимание на стюарда, той се обърна и се запъти право към масата на Дау де Кастрис.

Когато офицерът наближи, заядливото малко човече, наречено Патер Тен, чието обичайно място беше до лакътя на Де Кастрис, се смъкна от стола си и отиде при стюарда, който продължаваше да гледа смутено след подполковника. Стюардът се намръщи и се наведе напред, за да чува по-добре Патер Тен. Известно време двамата поговориха тихо, поглеждайки към подполковника, сетне бързо излязоха заедно от трапезарията.

Офицерът стигна до масата, дръпна едно свободно кресло и без да дочака покана, се настани срещу светлокестенявото красиво момиче, седнало отляво на Де Кастрис.

— Казаха ми, че това е привилегия на първата вечер от полета — любезно осведоми той всички седящи около масата. — Можем да седнем, където пожелаем, и да се запознаем със спътниците си. Как сте?

В следващата секунда никой не проговори. Де Кастрис само се усмихна — подобие на усмивка, която едва изви устните върху красивото му лице, обрамчено от черна коса, леко посребрена на слепоочията. От пет години заемаше поста Министър на междузвездните работи на Земната коалиция на източните нации и беше известен с успеха си сред жените. Тъмните му очи не изпускаха кестенявото момиче от момента, в който я беше поканил да седне на неговата маса заедно с баща й, наемен войник. Третият от компанията беше Пълномощник от Екзотика. В усмивката му нямаше нищо заплашително, но при вида й момичето леко се намръщи и инстинктивно постави длан върху ръката на баща си, който се беше привел напред, за да заговори.

— Полковник… — Бащата на момичето носеше на външния си джоб знака на офицер от Дорсай с чин полковник, на договор с екзотите на Бакхала. Лицето му с бронзов загар и с неестествени, силно напомадени мустаци, щеше да изглежда нелепо, ако не беше безизразно като приклада на пушка. Усещайки ръката на дъщеря си върху своята, той прекъсна думите си и се обърна да я погледне, но нейното внимание беше насочено изцяло към натрапника.

— Полковник — обърна се тя към него на свой ред и младежкият й глас прозвуча едновременно раздразнено и загрижено след отсечения тон на баща й, — не мислите ли, че малко се увличате?

— Не — отвърна подполковникът, поглеждайки към нея. Тя затаи дъх, оказвайки се изведнъж пленена като птичка върху ръката на великан от странното и силно привличане на сивите му очи. Те изобщо не съответстваха на безобидния вид, който си беше придал при влизането си в помещението. За момент тези очи я накараха да се почувства безпомощна, сякаш неочаквано беше застанала гола под погледа му, подложена на неговата преценка. — Не смятам — чу го да казва.

Тя се облегна назад, повдигайки почернелите си от слънцето рамене, и с усилие успя да откъсне погледа си от неговия. С крайчеца на очите си го видя да оглежда масата — от облечения в синьо екзот, седнал в отсрещния й край, обратно към нея и баща й и накрая към мургавия, леко усмихнат Де Кастрис.

— Аз, разбира се, ви познавам, господин министър — обърна се той към Де Кастрис. — Всъщност избрах точно този полет до Кълтис, за да се запозная с вас. Аз съм Клетус Греъм — допреди един месец ръководител на Отдела по тактика при Военната академия на Източния съюз. Подадох молба да бъда прехвърлен на Кълтис — по-точно в Бакхала на Кълтис.

Той се обърна към екзота:

— Домакинът ми каза, че вие сте Мондар, Пълномощник от Кълтис за Анклава Сейнт Луис. Следователно Бакхала е вашият роден град.

— Сега е столица на колонията Бакхала — отвърна екзотът, — а не просто град, полковник. Знаете ли, сигурен съм, че всички ние сме много радостни да се запознаем с вас, Клетус. Но не мислите ли, че не е много редно за един офицер от въоръжените сили на Съюза да е в една компания с хора от Коалицията?

— Защо не, щом сме на борда на кораба? — попита Клетус Греъм, усмихвайки му се разсеяно. — Вие сте в компанията на министъра, а Коалицията снабдява Нова Земя с оръжие и материали. Освен това, както казах, сега е първата нощ от полета.

Мондар поклати глава.

— Бакхала и Коалицията не са във война — възрази той. — Фактът, че Коалицията дава някаква помощ на колонията Нова Земя, няма нищо общо с нашия въпрос.

— Съюзът и Коалицията не са във война — потвърди Клетус, — а фактът, че те подкрепят различни страни в партизанската война между вас и Нова Земя, няма нищо общо с нашия въпрос.

— Не може да се каже, че няма нищо общо — започна Мондар, но беше прекъснат.

Шумът в трапезарията изведнъж стихна. Докато на масата разговаряха, стюардът и Патер Тен се върнаха заедно с един забележително едър униформен мъж с отличителните знаци на първи офицер на кораба. Той се приближи и постави голямата си тежка ръка върху рамото на Клетус.

— Полковник — избоботи корабният офицер, — това е швейцарски кораб с неутрална регистрация. Ние превозваме хора от Коалицията и от Съюза, но не желаем политически инциденти на борда. Тази маса принадлежи на Министъра на междузвездните работи на Коалицията Дау де Кастрис. Вашето място е в другия край на трапезарията…

Клетус престана да му обръща внимание още след първите думи. Вместо това отново погледна момичето — само него, — усмихна се и повдигна вежди, като че ли оставяше на нея да реши. Изобщо не понечи да стане.

Девойката го изгледа, но той все още не помръдваше. Тя задържа погледа си, след това се поколеба и се обърна към Де Кастрис.

— Дау… — прекъсна тя корабния офицер, който беше започнал да повтаря думите си.

Леката усмивка на Де Кастрис се разшири. Той също повдигна вежди, но с по-друг израз от Клетус. Остави я да го гледа умолително известно време, преди да се обърне към офицера:

— Всичко е наред. — Дълбокият му музикален глас накара гласа на другия да замре веднага. — Полковникът просто използва привилегията на първата нощ да седне, където пожелае.

Лицето на корабния офицер почервеня. Ръката му бавно се отдръпна от рамото на Клетус. Изведнъж неговият ръст престана да им се струва голям и внушителен, а го накара да изглежда тромав и подозрителен.

— Да, господин министър — отговори сковано той. — Разбира се. Извинявайте, че ви обезпокоих…

Хвърли един поглед, изпълнен с омраза, към Патер Тен, който засегна малкото човече не повече, отколкото сянката на дъждовен облак може да засенчи блясъка на кюлче злато. След това, внимателно избягвайки очите на останалите пътници, се обърна и напусна трапезарията. Стюардът се беше изпарил още при първите думи на Де Кастрис. Патер Тен се плъзна на мястото си и направи гримаса към Клетус.

— Относно Анклава Сейнт Луис на Екзотика — обърна се Клетус към Мондар. Не изглеждаше обезпокоен от това, което се случи току-що. — Те бяха много любезни и ми предоставиха библиотечен материал за моите проучвания.

— О-о? — Лицето на Мондар показваше любезна заинтересованост. — Вие писател ли сте, полковник?

— Учен — отвърна Клетус. Сивите му очи се спряха върху екзота. — В момента пиша четвъртия том на един двадесеттомен труд, който започнах преди три години, върху тактически и стратегически въпроси. Но да оставим това сега. Може ли да се запозная с останалите членове на компанията?

Мондар кимна.

— Както казахте, аз съм Мондар. Полковник Ичан Кан — обърна се към дорсаеца от дясната му страна, — мога ли да ви представя подполковник Клетус Греъм от Съюзническите войски?

— За мен е чест, полковник — каза Ичан Кан с отсечен старомоден английски акцент.

— За мен е чест да се запозная с вас, полковник — отвърна Клетус.

— И дъщерята на полковник Кан, Мелиса Кан — продължи Мондар.

— Здравейте — Клетус отново й се усмихна.

— Приятно ми е — отговори девойката студено.

— Нашия домакин, министър Дау де Кастрис, вие вече познахте — продължи Мондар. — Господин министър — полковник Греъм.

— Опасявам се, че е малко късно да ви поканя на вечеря, полковник — прозвуча дълбокият глас на Де Кастрис. — Ние вече се нахранихме. — Той кимна на стюарда. — Можем да ви предложим малко вино.

— И накрая, джентълменът отдясно на министъра — взе отново думата Мондар. — Господин Патер Тен. Той има невероятна памет с фотографска точност, полковник. Ще установите, че притежава енциклопедични знания от почти всички области.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Тен — обърна се към него Клетус. — Може би за следващите си проучвания ще трябва да наема вас, вместо да търся материали по библиотеките.

— Не си правете труда! — заяви неочаквано Патер Тен. Той имаше висок, скърцащ, но изненадващо убедителен глас. — Хвърлих един поглед на първите ви три тома — безумни теории, подплатени с разкрасена военна история. Така или иначе, щяха да ви изритат от академията, ако не ги бяхте изпреварили с молбата си за прехвърляне. Няма значение, сега сте вън. И кой ще ги чете? Никога няма да завършите четвъртата си книга.

— Нали ви предупредих? — наруши Мондар паузата, последвала тази малка словесна буря. Клетус гледаше дребното човече с лека усмивка, доста наподобяваща тази на Де Кастрис в началото. — Господин Тен има енциклопедичен запас от познания.

— Разбирам какво имате предвид — каза Клетус. — Но познания и умозаключения са две различни неща. Ето защо аз ще завърша останалите шестнадесет книги независимо от съмненията на господин Тен. Всъщност това е причината, поради която съм се запътил към Кълтис — за да съм сигурен, че ще ги напиша.

— Точно така — да извлечете облага от поражението там — изскърца Патер Тен. — Да спечелите войната в Бакхала за шест седмици и да станете героя на Съюза.

— Да, идеята не е съвсем лоша — забеляза Клетус, докато стюардът сръчно постави чиста чаша пред него и я напълни от една бутилка с яркожълта течност, която взе от масата, — само че накрая няма да спечели нито Съюзът, нито Коалицията.

— Изказването ви е доста силно, полковник — намеси се Де Кастрис. — Освен това е доста близо до предателство, не смятате ли? Думите, отнасящи се за Съюза, изречени от офицер на Съюза?

— Така ли мислите? — отвърна Клетус и се усмихна. — Някой тук смята ли да докладва за мен?

— Вероятно. — В дълбокия глас на Де Кастрис се усещаше смразяваща нотка. — Но в момента е просто интересно да ви слуша човек. Какво ви кара да смятате, че накрая нито Съюзът, нито Коалицията ще имат надмощие сред колониите на Кълтис?

— Законите на историческото развитие сочат такъв край.

— Закони! — гневно реагира Мелиса. Напрежението, което беше започнало да се усеща под спокойния разговор, й дойде много. — Защо всеки мисли — тя погледна за момент баща си почти с горчивина, — че съществуват някакви абстрактни принципи или теории, или кодове, с които трябва да се съобразява? Практичните хора са тези, които правят нещата да стават! В днешно време трябва да си практичен, в противен случай по-добре да си мъртъв.

— Мелиса — Де Кастрис й се усмихна — почита практичния човек. Боя се, че трябва да се съглася с нея. Опитът го налага.

— Противно на теориите, полковник — подхвърли Патер Тен подигравателно, — противно на книжните теории. Почакайте, докато попаднете на истинска битка в джунглата на Бакхала заедно с офицери на оперативна служба и откриете какво представлява в действителност войната! Почакайте, докато чуете свистенето на лъчевото оръжие над главата си, и тогава ще разберете…

— Той носи Ордена на честта на Съюза, господин Тен. — Неочаквано равният тон на Ичан Кан преряза тирадата на човечето като с брадва. В настъпилата тишина Ичан посочи с твърдия си мургав показалец ивицата в червено, бяло и златно в десния край на редицата от ленти, които украсяваха куртката на Клетус.