Еди Маринов
Цикъл „Депресия“ (17)

Клетка

Падам отново на света в помийната яма,

отново го понасям стоически, с търпение голямо —

цялото това бързащо глупаво гъмжило,

в което няма нищо, което да ми е наистина мило…

Бях малко сам, бях избягал навънка,

бях излязъл на световната манджа от вечната плънка,

бях известно време със себе си, бях свободен,

бях истински, преследвах инстинкта си природен…

Но системата само чака за миг невнимание,

за да те придърпа отново в ежедневните прозаични занимания.

и ето — отново в капана попадам,

вратата на моята клетка отново доземи пада…