Еди Маринов
Цикъл „Депресия“ (14)

Никога

Тъмнина навсякъде около мен,

дори и в най-светлия ми ден,

парченца мрак към мене все настъпват,

чернеят, замъгляват, очите ми разкъсват.

Пустота владее цялата вселена,

с живот, движение предмети надарена,

на малки дози тя и мене завладява

и празна, лишена от мисли главата ми остава.

Хаосът древен всичко е обхванал,

дори Редът неподреден е станал,

стъпка по стъпка той душата ми обхваща,

пълен, разрушителен, съзнанието схващащ.

Злото и днес в моя свят вилнее,

дори сега, когато съм добър, когато пея,

аз малко или много в еманацията му се превръщам,

убивам, лъжа, света си надолу с главата обръщам.

Кога ли пак ще видя светлината?

Кога ще ме напусне пустотата?

Кога най-сетне ред в света ми ще настане?

Кога ли зъл да бъда ще престана?

Днес… утре… догодина… все някога…

Боя се да си мисля истината — никога…