Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (45)

43.

Дейвид Хайнсуигъл се обърна към момичето. Налагаше му се да говори високо, за да надвика шумната тълпа под тях. Направо крещеше, за да го чуе.

— Готова ли си? Готова ли си? Хей, на теб говоря. Не се дръж така, все едно не съм тук!

Ботушите на момичето застъргаха по асфалта, докато се опитваше да се отдалечи от него — от този луд, който вече бе убил приятеля й. Белезниците около китката й се врязаха дълбоко в плътта й, но болката нямаше значение. Всичките й сили бяха насочени към една цел — да се махне от този откачен с маската на Ричард Никсън.

Девойката беше хубава — типично момиче от предградията, и сигурно бе мажоретка. Лидия Рамирес, на седемнадесет години, както пишеше в шофьорската й книжка. Ала той не изпитваше и капка съжаление към нея. Младежите бяха най-презряната част от човешката раса.

— Добре, не се движи. Ей сега ще се върна при теб. Запази този поглед на подплашена кошута.

Хайнсуигъл се изправи отново и провери сцената долу. Публиката се бе събрала и явно нямаха търпение шоуто да продължи. Сега на магистралата цареше пълен хаос. Движението в северна посока бе блокирано чак до Потомак.

Заради преобърнатия микробус всички спрени коли бяха в южното платно, с лице към Хайнсуигъл. Смачканото „Волво“ изпускаше кълба пара точно под нозете му. Неколцина от зяпачите крещяха към него, но той не можеше да различи думите им. Вероятно бяха ядосани заради създаденото им неудобство. Е, майната им.

— Не ви чувам! — изкрещя в отговор той и това му напомни нещо.

Взе един от предметите на тротоара, които беше приготвил за шоуто: двадесет и пет ватов мегафон с обхват деветстотин метра.

Насочи го към тълпата. Неколцина от тъпаците долу бързо се наведоха.

— Аз се въъърнах! — обяви той. — Липсвах ли ви? Разбира се, че съм ви липсвал.

Малкото шофьори, които не бяха слезли от колите си, сега се измъкнаха навън. Жена с окървавено чело погледна замаяно нагоре към него.

— Мислехте си, че това ще бъде обикновен ден, нали? Отгатнете отново, граждани. Денят наистина е много специален, от тези, които никога няма да забравите. Ще разказвате за него на внуците си — ако този наш объркан свят продължи още да съществува. Хей, като заговорихме за съществуването на света, колко от вас гласуваха за Ал Гор?

Остави мегафона и извади нещо от джоба си, което блесна на слънцето. После се наведе над момичето, закривайки я от погледите на събралото се долу множество. След миг се изправи с момичето на ръце.

— Ето я! Аплодисменти за нашата малка звезда Лидия Рамирес. — Усмихна се широко и с небрежен жест я хвърли през края на перилото на моста. Ей така, сякаш беше боклук.

Краката на девойката полетяха нагоре във въздуха. В следващия миг се разнесе метален звук, когато белезниците издрънчаха в перилото и задържаха тялото. Тълпата отдолу ахна.

Момичето се удари обратно в моста, а краката й увиснаха над магистралата.

— Малко повече възторг! — изрече Дейвид Хайнсуигъл в мегафона. — Погледнете я добре. Нея, ако обичате. Не мен. Казах ви, тя е нашата звезда днес. Погледнете я!

Докато хората се взираха нагоре, една тъмна извита линия се появи върху откритото гърло на момичето. Сетне се превърна в широка червена лента, която обагри врата и тениската й. Насъбралите се долу най-сетне осъзнаха какво се бе случило — гърлото й бе прерязано.

После тя застина неподвижно, с изключение на леките конвулсии, които разтърсваха тялото й.

— Е, тя си отиде. Шоуто свърши. Поне за днес. Благодаря ви, че дойдохте. Много ви благодаря. Карайте внимателно.

Хората започнаха да надуват клаксоните на колите, разнесоха се гневни викове. Отнякъде най-после се чуха полицейски сирени, но бяха още далеч, възпирани от задръстения трафик.

Дейвид Хайнсуигъл се затича със смешна патешка походка. Взе острия завой в другия край на рампата и изчезна в храстите.

Знаеше, че няма никакво значение колко хора са видели накъде отива. По дяволите, нека го търсят, колкото си искат.

И кого всъщност щяха да търсят — Ричард Никсън ли?