Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (116)

114.

Изтекоха няколко секунди, преди да осъзнаем, че звукът беше звън от мобилен телефон, скрит вътре в пакета.

Разкъсах бялата хартия и в шепата ми се изсипаха трохи от изсъхнала поничка, заедно с черния мобилен телефон, производство на „Моторола“. Предположих, че поничката е плоска шега с навика на полицаите да дъвчат понички.

Вместо номера на обаждащия се, върху дисплея се изписа изображение. Беше на Сампсън със завързани очи. Под едната му скула се виждаше широка рана и засъхнала кръв около нея. Поех дълбоко дъх, за да потисна гнева, надигнал се в мен. Опитах да се окопитя, преди да отговоря на повикването.

— Бел?

— Крос? — имитира той подигравателно тревожната ми интонация.

— Къде си?

— Аз ще говоря. Ти ще слушаш. Сега искам вие двамата да извадите телефоните си и да ги вдигнете във въздуха. Ако можете, дръжте ги само с два пръста.

— Не, ти ме слушай. Искам да говоря със Сампсън, преди да направя каквото и да било.

Последва пауза и тътрене. След това чух приглушеното: „За теб е“.

И гласът на Сампсън, ясен и безпогрешно различим:

— Алекс, не го прави!

— Джон… — извиках.

Но Бел вече бе поел разговора.

— Какво става с телефоните ви? Да ги видя вдигнати във въздуха. И двата.

Извърнах се и огледах гаража. Някой определено ни наблюдаваше и му докладваше какво става тук, но не видях никого.

— Сега или никога, доктор Крос. Няма да искаш да затворя. Повярвай ми. Няма.

— Бри, извади телефона си. Вдигни го във въздуха.

Той ни заповяда да оставим телефоните зад гумите на задните колела на автомобила и после да влезем вътре.

— А сега дай на заден върху тях. После напуснете гаража и продължете надясно.

— Къде отиваме?

— Без повече въпроси. Просто го направете. По-бързо! Времето изтича. — Чух как двата мобилни телефона изхрущяха, когато дадох на заден ход.

— Мамка му — промърмори Бри. Не се ядосваше за телефоните, а заради това, че трябваше да изпълняваме заповедите му.

Едва бяхме излезли на улицата, когато Бри надраска нещо на едно листче и ми го показа.

„Тойота“. Модел „Черен Хайлендър“. Вашингтонски номер. Жена. На две коли зад нас.

Видях автомобила в огледалото за обратно виждане, както и женски силует зад волана. Дълга черна коса. Черни очила. Ала нищо друго не различих.

— Коя е тази опашка зад нас, Бел? Да не е моята приятелка от Балтимор?

По линията се чу глухо тупване, от което сърцето ми се сви, последвано от стенанието на Сампсън.

— Оттук насетне това ще е отговорът на въпросите ти. Имаш ли още?

Не отговорих.

— Бързо схващаш. А сега завий наляво до следващия светофар. И си дръжте затворени шибаните усти, докато не поискам мнението ви.