Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (124)

122.

Когато изскочих на дългия и широк вход за доставчиците, чух някъде наблизо вой на сирени. Отчаяно се надявах да идват за нас и че някой все пак ще се досети накрая, че аз съм тук, отзад, заедно с ВПУ.

Изходът се простираше покрай няколко сгради, като отдясно свършваше в задънена уличка, а отляво преминаваше в оживена централна улица. Тя беше само на петдесетина метра оттук, но той не би могъл да стигне толкова далеч.

Тогава къде се криеше? Трябва да е някъде наблизо. Но къде?

Вдигнах капака на най-близкия контейнер за смет. Лъхна ме отблъскваща воня на боклук, но нямаше никаква следа от Антъни. Никакъв ВПУ. Обърнах се с гръб към изхода и се наведох, за да проверя дали все пак не се крие там.

Покрай стената бяха подредени още три контейнера за смет. На отсрещната страна бяха струпани мръсни, ръждясали автомобили. Приклекнах и надзърнах под тях. Не се беше скрил там. Тогава къде се бе дянал?

Съзрях го с крайчеца на окото си — съвсем навреме. В противен случай щеше да среже лицето ми. Беше зад един от контейнерите за смет и също като мен стискаше нож в ръката си. Изглеждаше уверен и смущаващо спокоен, все едно играеше поредната си роля.

Аз със сигурност не бях толкова уверен — ножовете не бяха моята стихия. Но кухненският нож бе единственото оръжие, с което разполагах в момента.

Той отново ме нападна. Острието профуча покрай лицето ми и едва не ме поряза. Антъни замахна с ножа отново и отново.

Престорих се, че се приготвям да отвърна на атаката му и мъжът се засмя.

— Мисля, че това започва да ми харесва — каза ми Антъни. — Направо съм сигурен. Тренирал съм ръкопашни схватки. А как си ти в този спорт, доктор Крос?

Ала не си направи труда да продължи да ме дразни или изпитва, а отново замахна към мен. Отскочих и той не ме улучи, разминах се на сантиметър.

Лицето на Антъни беше напрегнато, вените му пулсираха, но очите му блестяха закачливо. Явно си играеше с мен. Дали нарочно не ме улучи? За да удължи забавлението?

— Виждам великия Алекс Крос — присмя се той. — Жалко, че нямаме публика.

— О, но вие имате. Този път аз съм вашата публика, ВПУ — прозвуча някакъв глас.

И двамата се извърнахме — и видяхме Кайл Крейг.