Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (44)

42.

В девет и половина в неделя сутринта — ден за църква, — Дейвид Хайнсуигъл, тип с приятни обноски и не особено добър счетоводител, гледаше надолу, към оживения трафик по платната на „Джордж Вашингтон Мемориъл Паркуей“. И северното, и южното платно изглеждаха натоварени, но не чак толкова, че колите да не карат с деветдесет, че някои и със сто и тридесет километра в час.

От време на време някой автомобил, пътуващ в северна посока, надуваше клаксона, когато наближаваше пустия мост за пешеходци над магистралата. Съвсем разумно според Хайнсуигъл.

Хората, минаващи с колите си под него, навярно се питаха какво ли правеше там, горе, съвсем сам този тип с маска на Ричард Никсън. И ако се чудеха, бяха наполовина прави.

Да, маската беше на Никсън, но той не беше сам. Дейвид Хайнсуигъл си имаше компания.

Третата история започваше и тя беше изключителна — плод на богато въображение, невероятна и дяволски драматична.

Още една прекрасна роля, в която да се въплъти. Счетоводителят нямаше за какво да живее, нито какво да губи. Достатъчен повод за озлобление към света. За този тип времето за разплата бе дошло отдавна.

Осемнадесетгодишно момче, гимназист, лежеше неподвижно върху асфалта, в краката му. Бедният беше мъртъв, гърлото му бе прерязано и кръвта му бе изтекла. За жалост момчето не можа да проумее, че трябва да му сътрудничи и да прави това, което му се казва. До него седеше момиче, тийнейджърка, опряла гръб на стената, която я скриваше от преминаващите долу коли.

Момичето все още беше живо. Малката й ръка лежеше отпусната върху скута й; другата бе вдигната високо над главата й, където бе закопчана с белезници за перилото на моста. Върху горната й устна, над залепващата лента, омотана около устата й, бяха избили капки пот.

Дейвид Хайнсуигъл погледна към момичето, чиито очи бяха широко отворени. Цялата трепереше като наркоманка, лишена от дозата си.

— Как си? Още ли си в час?

Тя или не му обърна внимание, или не го чу. „Няма значение какво си мисли момичето или как се държи“, каза си Дейвид Хайнсуигъл. Отново насочи поглед надолу, към трафика под моста „Джордж Вашингтон“, към колите, които ускоряваха точно в подходящия момент.

Третата история щеше да бъде нещо съвсем различно.

Всеки път когато някой от тъпаците долу надуваше клаксона на колата си, той въздъхваше.

— Не съм извратен — изрече с дрезгав глас, имитиращ гласа на Никсън. Идентифицираше се с него — друг неудачник, озлобен на света.

Когато се нагледа достатъчно, за да запомни сцената за в бъдеще, мъжът коленичи до момичето. Тя трепна и се отмести малко, доколкото й позволяваше закопчаната към перилото ръка.

— Запази си силите — посъветва я той. — Сега си в безопасност, нали? Докато си закопчана за перилото. Помисли за това. Всичко е страхотно.

Подпъхна ръце под тялото на момчето, сетне клекна. Момчето не можеше да тежи повече от седемдесет килограма, но му се стори цял тон. Тежестта на смъртта, няма шега.

Дейвид Хайнсуигъл изпъна мускули и се приготви, без да откъсва поглед от магистралата долу. Видя мишената си. Бял микробус „Тойота“ се появи на около четиристотин метра. Големи камиони и тирове не можеха да се движат по магистралата, така че „Хамър“ или нещо като микробуса бе достатъчно голямо возило за целта. Микробусът се придържаше до осевата линия, явно притиснат от другите коли.

Отдръпна се малко надясно, престроявайки се, колкото е възможно по-добре.

Когато микробусът беше на не повече от стотина метра, мъжът стисна тялото на момчето.

Щом метрите станаха петдесет, той се изправи с едно силно движение. Тогава метна трупа през перилото и го загледа как полита надолу. Удари капака на микробуса и предното стъкло, чу се шум на пукнато стъкло, последвано от свистене на гуми. Мамка му!

Микробусът се отклони и поднесе под тесния мост, извъртя се и сетне се килна на една страна. Стоманата застърга в бетона, чу се шум от ударени брони, когато двете коли отзад се блъснаха в микробуса, тъй като шофьорите им не успяха да ударят спирачките навреме.

Движението почти мигновено бе блокирано.

Северното отклонение много скоро щеше да се превърне в паркинг. Южното отклонение също се напълни със спрели коли и отвсякъде се изсипа тълпа зяпачи.

Сега вече бе привлякъл вниманието им.

Най-после някой забелязваше Дейвид Хайнсуигъл.

По дяволите, беше крайно време.