Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (103)

101.

Беше истинска суматоха, а може би щеше да стане и по-лошо. Разширеният екип по разследването ни очакваше горе, на етажа при съвещателната зала, заедно с почти всички детективи, водещи разследвания на по-важните случаи, и поне по един представител от всеки полицейски участък в града.

Докато стоях най-отпред, готов да изслушам и да отговоря на всеки зададен въпрос, някой пусна да се предава от ръка на ръка плик за събиране на помощи за семейството на полицай Хауи Пиърсол. Изчаках още няколко минути, за да приключи тази тъжна, потискаща процедура, след което започнах.

— Ще говоря, колкото е възможно по-кратко. Зная, че искате да се върнете на улицата. Както и аз. — Показах им увеличената снимка на Тайлър Бел. — Този тук е Тайлър Бел. Ще ви раздадем копия на снимката му. Съществуват реални основания да вярваме, че това е ВПУ.

След новините в единадесет часа тази снимка щеше стане най-известната във Вашингтон, а може би и в цялата страна. Проблемът беше, че в момента нямаше начин Бел да изглежда така. Усилено разработвахме симулации на лицето му без коса. Единственото сигурно беше височината му — на ръст е около метър и осемдесет и девет до метър и деветдесет и шест. Това беше нещо, което той не можеше много да променя.

Един полицай от втори участък вдигна ръка.

— Доктор Крос, ако всичко това е отмъщение за брат му, Майкъл Бел, защо не е насочено пряко към вас?

Кимнах. Беше добър въпрос за отклоняване на обсъждането в по-друга посока.

— Преди всичко бих казал, че действията му са насочени към мен, но не по начина, който имате предвид. Колкото по-близо е той до тези от нас, които го търсят, толкова по-голямо е емоционалното му удовлетворение. Предполагам, че това удължава удоволствието, което изпитва след всяко убийство, извършено пред публика. Но засега това е само една догадка. Още не го знаем със сигурност.

Друго — не съм убеден, че всичко това е само за отмъщение. Тепърва ще трябва да го установим. Ако е така, би трябвало да добавя, че той може би ще се опита да ме победи там, където брат му не успя, като същевременно го използва, за да ни заблуди. Може би дори да заблуди самия себе си, че служи на нещо друго освен на собственото си его. Но всъщност точно това го тласка още от началото. Не отмъщение, нито споменът за брат му — огромното му его.

Лиза Джонсън, една нашите помощник-детективи, вдигна очи от бележника си.

— Откъде Бел знае, че си ангажиран със случая? Когато той започна, ти не беше на работа. Нали така?

Бри отговори на този въпрос:

— Лиза, дори и Алекс да не беше въвлечен в разследването в началния етап, връзката с Майкъл Бел впоследствие щеше да го ангажира.

— Значи ти мислиш, че той нарочно е използвал мобилния телефон? — попита Джонсън. — Правилно ли съм разбрала?

— Абсолютно. Не мисля, че той прави нещо безпричинно — кимнах аз. — Ако по някое време се отклоним от следата, пропуснем някоя улика, той ще остави друга на пътя ни. Колкото повече владее положението, толкова по-удовлетворен се чувства накрая.

— Това означава ли, че продължава да изпитва нужда да убива и да се измъква безнаказано? — попита някой от задните редове.

— Бих казал, че изпитва нужда да ни надхитри на всяка цена. Да ни демонстрира превъзходството си. Поне това прави досега.