Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (101)

99.

Връзката с Монтана беше голям пробив в разследването на случая — и с повече късмет би могло да се окаже точно този, от който се нуждаехме. Информацията за Тайлър Бел се трупаше бързо. Всъщност той се оказа брат на покойния Майкъл Бел, но доста по-загадъчен от него.

Докато Майкъл Бел беше второстепенен играч сред холивудските кръгове, Тайлър си изкарвал препитанието като водач на туристи по реката и общ работник. Живеел в хижата си в Скалистите планини, която сам си построил. Репутацията му в Баб — съвсем малко село в Монтана, с всичко на всичко шестстотин жители — била на тих, приятен на вид мъж, който не бил необщителен, но все пак предпочитал самотата. Не се споменаваше някога да е имал дълготрайна връзка с жена.

Много по-съществено в неговата биография бе това, че Тайлър наследил около един милион долара от имението на покойния си брат, след което закрил банковата си сметка и получил няколко десетки чекове за различни суми в последния ден, през който бил видян в Монтана. Какво можеше да се крие зад всичко това? И къде се намираше в момента Тайлър Бел?

Бри, Сампсън, Анджали и аз проведохме конферентен разговор с офиса на шерифа в окръг Глаисър, Кристофър Форест — старши агент от офиса на ФБР в Солт Лейк Сити, — както и с Джон Абейт, специален агент на ФБР, отговарящ тук, във Вашингтон, за случая ВПУ.

— Какъв е статутът на твоя случай с изчезналите лица? — попита Абейт през високоговорителите.

— Досието вероятно не е архивирано, но не бих го определил като активно. Този тип или е мъртъв, или не може да бъде намерен. — За моя изненада Стив Милс, следовател по случая от щата Монтана, имаше завиден британски акцент. Какво можеше да означава това?

— Форест, ти с какво разполагаш? — попита Абейт с рязък, авторитетен тон. — Разкажи ни всичко, което знаеш за Тайлър Бел.

— Доколкото ми е известно, той действително е изчезнал от света. Предплатил си е до декември абонамента за телекомуникационната компания „Веризон“, включително и за минутите, които не е използвал за разговори. Причината не е ясна. Има и една кредитна карта от „Виза“, но по нея няма никакво движение.

— Е, нали е имал един милион долара, или някъде там, на разположение — припомни Сампсън.

— Взел само няколко неща от хижата — уточни Милс.

— Телефон, сак и малко дрехи. Не че е оставил кой знае колко други вещи тук. Живеел доста скромно. Без близки.

— На мен не ми прилича на човек, който не може да живее без мобилния си телефон — отбелязах аз.

— Освен ако нямаш друг избор, след като до дома ти не е прекарана телефонна линия — възрази ми Милс. — Все пак и аз се съмнявам дали той някога е използвал мобилен телефон.

— Е, все някой го е използвал. — Пател сведе поглед към разпечатката на телефонните разговори на бюрото пред нея. — Например вчера, в два и десет следобед.

— Някой? — попита Кристофър Форест. — Имаш ли основания да се съмняваш, че не е бил той?

— Нямам никакви основания. Просто не разполагаме с неоспорими доказателства, че е бил той — намеси се Бри.

— Би било удивително съвпадение, ако не е било така — каза Милс. — Не си ли съгласна?

— Съгласна съм — отвърна Пател, но прозвуча донякъде раздразнено. Те не се съобразяваха много с нея, а и тя бе на края на силите си. Толкова много часове бе работила, че вече им бе изгубила броя.

— Какво още знаете за Тайлър Бел? — попита Бри. — Кога ще получим снимката му?

— Веднага — обеща Форест. — Сега ще ти я изпратя.

Само с няколко натискания на клавишите Пател изтегли от изпратения файл снимката на Тайлър Бел, сканирана от издадената му в Монтана шофьорска книжка, след което прехвърли изображението на големия екран в съвещателната зала.

Припомних си срещата си с брат му в Калифорния. Първото ми впечатление от него бе като за някой най-обикновен дървар, но в Калифорния можеше да мине за фен на рокендрола, дори за бивш член на рок групата „Ийгълс“. Докато брат му Тайлър изглеждаше съвсем обикновен, бих казал дори ужасно постен. Кафявата му коса и голямата му брада бяха неугледни, но не можеше да се каже, че не се е грижел за тях. Според данните в шофьорската му книжка ръстът му беше метър и деветдесет и един, а теглото — около сто килограма.

— Какво мислиш, Бри? Позна ли го? Може ли да е твоят репортер от „Асоушиейтид Прес“?

Тя погледна набързо снимката му от шофьорската книжка и се забави малко, преди да отговори:

— След като така умело променя външността си? Разбира се, възможно е. Репортерът беше едър мъж. Може би наистина да имаше метър и деветдесет и един.

— А какво ти подсказва усетът?

Този път тя не се поколеба.

— Подсказва ми, че току-що намерихме влечугото, което търсехме. И както вече казах: ще го спипаме.